Начало / България / Димчо Дебелянов: Аз искам да те помня все така…

Димчо Дебелянов: Аз искам да те помня все така…

На днешния ден се навършват 129 години от рождението на един от най-обичаните български поети Димчо Дебелянов. Той е роден като Динчо на 28 март 1887 год. в гр. Копривщица. Бил е последното, шесто дете в семейството на Вельо Дебелянов и Цана Илиева Стайчина. Кръстен е на дядо си Динчо Дебелян.

През 1896 год. след смъртта на баща му, се изселват в гр. Пловдив при най-големия му брат Иван. Там записват Динчо ученик в „Жълтото училище“. Първите години на гимназията учи в мъжката гимназия „Александър I“, където пише първите си стихотворения, които после изгаря. През 1904 г. семейството му се преселва в гр. София, наема квартира на ул. „Оборище“ 46.

През 1906 г. в сп. „Съвременност“ са отпечатани първите публикувани творби творби на поета: „На таз, която в нощи мълчаливи“, „Когато вишните цъфтяха“ и др. които са подписани с името ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. Бил е на 19 години. Негов кумир по това време е бил Пенчо Славейков, малко по-късно и Яворов.

През 1907 год. и през следващите само девет години от краткия му живот Димчо Дебелянов сътрудничи на „Българска сбирка“, „Съвременник“, „Нов път“, „Оса“ и много др. В хумористичните издания той печата сатирични творби с псевдоними: Аз, Амер, Тафт, Сулбатьор и др. Есента на 1907 год. се записва в юридическия факултет, следващата година се записва в историко-филологическия факултет – литература, но следва само две години.

В края на октомври 1912 г. Димчо Дебелянов постъпва в казармата на 22 пехотен тракийски полк в гр. Самоков. Две години по-късно е произведен в чин подпоручик. На 29.01.1916 год. Димчо Дебелянов пристига на фронта където престоява около осем месеца. Загива на 2 октомври 1916 г. в боя близо до Демир Хисар като командир на рота, навършил 29 години и 6 месеца. Родната къща на Димчо Дебелянов е реставрирана и през 1958 г. е превърната в къща-музей.

Предлагаме Ви няколко от най-обичаните стихове на поета:

Аз искам да те помня все така:
бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила.
(„Аз искам да те помня все така”)

На утрото є светлите цветя
не бяха вечерна тъга познали
и с тях окитена вървеше тя
да буди радост в чуждите печали;
в очите є на буйните възторзи
разискряха се златен рой звезди
и търсеха милувка двете рози,
напъпили връз нейните гърди.
(„Отмината”)

И ето, погребал
в тъга непобедна
надежди и младост
в безрадостен склеп –
аз гасна, аз гасна
с утеха последна –
на спомена в здрача
и плача за теб.

 

***

 

ПОМНИШ ли, помниш ли тихия двор,
тихия двор в белоцветните вишни? –
Ах, не проблясвайте в моя затвор,
жалби далечни и спомени лишни,
моята стража е моят позор,
моята казън са дните предишни!
Помниш ли, помниш ли тихия двор
шъпот и смях в белоцветните вишни? –
Ах, не пробуждайте светлия хор,
хорът на ангели в дните предишни –
аз съм заключеник в мрачен затвор,
жалби далечни и спомени лишни,
сън е бил, сън е бил тихия двор,
сън са били белоцветните вишни!

***

„Светъл спомен“

 

Светлий спомен за теб е кат книга любима,
денонощно пред мен е разтворена тя…
Аз съм вечно в лъчи, аз съм вечно в цветя,
сляп за тъмната нощ и злокобната зима.

Всеки ред буди в мен непознати мечти,
на безбройни слънца грей ме трепетът златен,
ти се носиш над мен като лъх ароматен
и сърцето ти в блян до сърце ми трепти.

И живеем в страни, чийто мир не смущава
ни суетна мълва, ни гнетяща печал;
любовта ни е чист, непомътен кристал
и със звездни венци вечността ни венчева.

Там летим и цъфтим сред цветята – цветя;
окрилени души нивга страх не обзима…
Светлий спомен за теб е кат книга любима,
денонощно пред мен е разтворена тя…

***

„Да се завърнеш в бащината къща“

 

Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
Кат бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ти завещаха –
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха.
Да те пресрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо…
Смирено влязъл в стаята позната,
последна твоя пристан и заслона,
да шъпнеш тихи думи в тишината,
впил морен поглед в старата икона:
аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина…

О, скрити вопли на печелен странник,
напразно спомнил майка и родина!

Още стихове от Дебелянов тук

Прочетете още

171465_b

Топ 10 на „USА Today” за най-продаваните книги в САЩ

Седмичната класация на „USA Today” за най-продаваните книги в САЩ бе обновена 14  юли. Изданието …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *