Начало / Автори / 101 години без/с Димчо Дебелянов

101 години без/с Димчо Дебелянов

40330319На днешния 2 октомври през 1916 г., само 29-годишен, в сражение с англичаните  през Първата световна война загива подпоручик Димчо Дебелянов. И до днес каменната „Майка” от големия наш скулптор Иван Лазаров „въ кротъкъ унесъ чака тя да дойде нейното дете” на гроба му в Копривщица. Детето ù няма да се върне отникъде, защото то от 101 години е разпръснато на частици във всички нас и осветява душите ни със своята прекрасна поезия. Нека сведем за миг глави и шепнешком прочетем няколко реда от тях.

 

АЗ ИСКАМ ДА ТЕ ПОМНЯ ВСЕ ТАКА…

 

Аз искам да те помня все така:

бездомна, безнадеждна и унила,

в ръка ми вплела пламнала ръка

и до сърце ми скръбен лик склонила.

Градът далече тръпне в мътен дим,

край нас, на хълма, тръпнат дървесата

и любовта ни сякаш по е свята,

защото трябва да се разделим.

 

„В зори ще тръгна, ти в зори дойди

и донеси ми своя взор прощален —

да го припомня верен и печален

в часа, когато Тя ще победи!“

— О, Морна, Морна, в буря скършен злак,

укрий молбите, вярвай — пролетта ни

недосънуван сън не ще остане

и ти при мене ще се върнеш пак!

 

А все по-страшно пада нощ над нас,

чертаят мрежа прилепите в мрака,

утеха сетна твойта немощ чака,

а в свойта вяра сам не вярвам аз.

И ти отпущаш пламнала ръка

и тръгваш, поглед в тъмнината впила,

изгубила дори за сълзи сила. —

Аз искам да те помня все така…

 

ДА СЕ ЗАВЪРНЕШ В БАЩИНАТА КЪЩА…   

 

Да се завърнеш в бащината къща,

когато вечерта смирено гасне

и тихи пазви тиха нощ разгръща

да приласкае скръбни и нещастни.

Кат бреме хвърлил черната умора,

що безутешни дни ти завещаха —

ти с плахи стъпки да събудиш в двора

пред гостенин очакван радост плаха.

 

Да те присрещне старата на прага

и сложил чело на безсилно рамо,

да чезнеш в нейната усмивка блага

и дълго да повтаряш: мамо, мамо…

Смирено влязъл в стаята позната,

последна твоя пристан и заслона,

да шъпнеш тихи думи в тишината,

впил морен поглед в старата икона:

аз дойдох да дочакам мирен заник,

че мойто слънце своя път измина…

     –––––––––––-

О, скрити вопли на печален странник,

напразно спомнил майка и родина!

 

ЕДИН УБИТ

 

Той не ни е вече враг —

живите от враговете

бурна ги вълна помете

нейде към отсрещний бряг.

 

Ето, в хлътналия слог

легнал е спокойно бледен

с примирена скръб загледан

в свода ясен и дълбок.

 

И по сивата земя,

топлена от ласки южни,

трепкат плахи и ненужни

с кръв напръскани писма.

 

Кой е той и де е бил?

Чий го зов при нас доведе,

в ден на вихрени победи

да умре непобедил?

 

Клета майчина ръка,

ти ли го в неволя черна

с думи на любов безмерна

утеши и приласка?

 

Смешна жал, нелепа жал,

в грохотно, жестоко време!

Не живот ли да отнеме

той живота свой е дал?

 

И нима под вражи стяг

готвил е за нас пощада? —

Не, той взе що му се пада,

мъртвият не ни е враг!

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *