Начало / Любопитно / „Виж ме“ от Никълъс Спаркс (анотация и откъс)

„Виж ме“ от Никълъс Спаркс (анотация и откъс)

Никълъс Спаркс подготви новия си роман съвсем на време за коледните празници! „Виж ме” ще излезе на 30.11. (понеделник). Това ще е тринадесетият роман на Спаркс, с който ЕРА ще зарадва многобройните му читатели у нас. В началото на следващата година се очаква и екранизацията на „Изборът”.

ОТКЪС

Пролог

След по-малко от ден в Уилмингтън разбра, че никога не би живял в подобен град – твърде туристически и сякаш израснал напосоки, без никакъв план. В стария квартал видя обичайните къщи с веранди, колони, декоративна ламперия и пищни магнолии в дворовете, но красивите улици постепенно отстъпваха място на търговски райони с молове, супермаркети, ресторанти за бързо хранене и автосалони. Автомобилите се точеха по шосетата на безкрайни върволици, още по-нетърпими през лятото.
Уилмингтънският университет обаче го изненада приятно. Незнайно защо си представяше грозни сгради от шейсетте и седемдесетте. Имаше няколко, особено в периферията на кампуса, но централната част се оказа истински оазис – оформени алеи, окосени морави, джорджиански колони и тухлени фасади, озарени от късното следобедно слънце.
Хареса му и общото крило с часовниковата кула. Когато пристигна, се загледа в отражението ѝ в езерото зад нея – огледален, неразгадаем лик на времето. Достатъчно бе да седне, да разтвори учебник и да наблюдава оживлението наоколо, незабележим за студентите, потънали в своя свят.
Беше топло за края на септември – студентите бяха по къси панталони и потници; навсякъде се виждаха разголени тела. Запита се дали се обличат така и за лекции. И той като тях бе дошъл тук да трупа знания.
Идваше от три дни, но винаги имаше твърде много хора, твърде много възможни спомени, а не искаше да го запомнят. Почуди се дали да не се премести, но реши, че няма смисъл. Очевидно не правеше впечатление на никого.
Беше близо, много близо, но засега най-важното бе да прояви търпение. Пое си дълбоко дъх, задържа го и издиша. По алеята към аудиториите вървяха неколцина студенти, преметнали раници през рамо. Днес обаче колегите им, подготвящи се да започнат отрано уикенда, бяха далеч по-многобройни. Разговаряха на групички от по трима-четирима и отпиваха от бутилки за вода, изглежда, пълни с алкохол. Две красавици си подхвърляха фризби, а приятелките им бъбреха отстрани. Двама младежи спореха; лицето на жената бе поруменяло. Блъсна приятеля си, за да се отдалечи от нея, а той се усмихна, приемайки спокойно гнева ѝ и факта, че за разлика от него не се чувства длъжна да прикрива чувствата си. Зад тях други студенти играеха футбол с безметежното увлечение на хора, необременени от отговорности.
Сигурно повечето младежи тук щяха да се веселят през тази и следващата нощ. В пансионите. В барове. В клубове. За мнозина уикендът започваше отсега, защото повечето лекции се отменяха в петък. Това го учуди – заради високите университетски такси студентите би следвало да изискват повече време в аудиториите с професорите си, а не тридневни уикенди. Но пък въпросният график вероятно устройваше и двете страни. Нали напоследък всеки иска да го кара леко? Да си спестява усилията? Да върви по най-прекия път?
Да. Точно това научават студентите тук. Научават, че труд¬ните решения са ненужни и да избираш правилно е мало¬важно, особено ако изисква допълнителна работа. Защо да залягаш над учебниците и да се опитваш да промениш света в петък следобед, след като можеш да се насладиш на слънцето?
Премести поглед отляво надясно и се запита колко от тези младежи се замислят какъв живот ще водят. Кейси се замисляше, спомни си. Непрекъснато си представяше бъдещето. Имаше планове. На седемнайсет вече бе начертала картата си, но я споменаваше някак предпазливо и той оставаше с чувството, че не вярва напълно на себе си и на лицето, което показва пред света. Иначе щеше ли да вземе такива решения?
Той се опита да ѝ помогне. Постъпи както е редно, спази закона, попълни формулярите в полицията, дори разговаря с областния прокурор. И до онзи момент се доверяваше на обществените правила. Отстояваше наивния възглед, че доброто побеждава злото, опасността е предотвратима, събитията – контролируеми. Правилата пазят хората от беди. Кейси също го вярваше – все пак нали на това учат децата от малки? Защо иначе родителите ще повтарят обичайните съвети? Огледай се наляво и надясно, преди да пресечеш улицата. Не влизай в кола с непознат. Мий си зъбите. Яж зеленчуци. Закопчавай си предпазния колан. Списъкът продължава безконечно с правила, които ни закрилят и спасяват.
Но той бе научил, че правилата понякога са опасни. Правилата са за обичайни случаи, не за особени, а понеже у хората от малки се създава нагласа да ги спазват, предпочитат да ги следват сляпо. По-лесно е да се доверяваш на системата. По-лесно е да не обмисляш извънредните възможности и потенциалните последствия, а когато в петък следобед грее слънце, можеш да подхвърляш най-безгрижно фризби.
Опитът е най-суровият учител. Почти две години той размишляваше над уроците, които бе научил. Отначало те заплашваха да го погълнат, ала постепенно умът му започна да се прояснява. Кейси знаеше каква опасност я грози. Беше я предупредил какво може да се случи. Но в крайна сметка тя заложи на правилата, защото така е удобно.
Той си погледна часовника и видя, че е време да тръгва. Затвори учебника и се изправи. Поспря да провери дали движението му е привлякло нечие внимание. После прекоси двора, пъхнал учебника под мишница. В джоба си носеше писмо, написано собственоръчно. Запъти се към пощенската кутия пред факултета за естествени науки. Пусна плика през процепа и зачака; няколко минути по-късно забеляза Серена да излиза от вратата – точно навреме.
Вече знаеше много за нея. Напоследък, изглежда, всички младежи ползват Фейсбук, Туитър, Инстаграм и Снапчат и животът им е изложен на показ пред всеки, решил да сглоби картината. Какво харесват, кои са приятелите им, къде се подвизават. От Фейсбук бе разбрал, че в неделя тя ще обядва със сестра си в къщата на родителите им, и докато я наблюдаваше как върви пред него с тъмнокафява коса, стелеща се над раменете, за кой ли път си помисли колко е красива. Притежаваше природна грация и младежите, край които минаваше, се усмихваха одобрително. Вглъбена в разговор обаче, тя не ги забелязваше. Придружаваше я ниска, възпълна блондинка – приятелка от колежа. Излизаха заедно от педагогически семинар; той знаеше, че иска да стане начална учителка. Крои планове като Кейси.
Той я следваше от разстояние, зареден с енергия от могъществото, което изпитваше в нейно присъствие. Могъщество, подхранвано от две години. Тя нямаше представа колко е близо и на какво е способен. Не погледна нито веднъж назад, ала и нямаше причина. Той не означаваше нищо за нея, поредното лице в тълпата…
Почуди се дали споделя с блондинката плановете си за уикенда – бърбори къде ще ходи, с кого ще се види. От своя страна той смяташе да се присъедини към семейния обяд в неделя, макар и не като гост. Щеше да ги наблюдава от съседна къща, разположена в квартал на солидната средна класа. Къщата пустееше от месец, собствениците я бяха изгубили, просрочвайки ипотеката, но още не я бяха обявили за продан. Вратите бяха със стабилни ключалки, но той бе успял да влезе лесно през страничен прозорец. Вече знаеше, че от главната спалня се открива изглед към задната им веранда и кухнята. В неделя щеше да види как сплотеното семейство се весели край масата на верандата.
Знаеше по нещо за всекиго. Феликс Санчес бе герой от класическа история за преуспял емигрант. Вестникарската статия, ламинирана гордо и изложена в ресторанта му, разказваше как като тийнейджър пристигнал незаконно в страната, без да знае нито дума английски, как започнал работа като мияч на чинии в местен ресторант, а петнайсет години по-късно станал американски гражданин и спестил достатъчно пари да отвори свое заведение в търговски център „Ла Косина де ла Фамилия“, където сервира специалитетите на съпругата си. В началото тя готвела, а той правел всичко останало. Малко по малко ресторантът се разраснал и сега се смятал за един от най-добрите мексикански ресторанти в града. В него работели над петнайсет човека, но повечето били роднини, за да се запази семейният характер на бизнеса. И двамата родители продължаваха да работят в ресторанта, а три пъти седмично Серена обслужваше клиентите като сестра си Мария преди време. Феликс членуваше в Търговската камара и в Ротарианския клуб и всяка неделя посещаваше със съпругата си литургията в седем сутринта в църквата „Сейнт Мери“, където бе и църковен настоятел. Кармен бе по-загадъчна; знаеше само, че и досега предпочита да говори на испански вместо на английски и като съпруга си се гордее, че Мария е първият член на семейството с университетска диплома.
Колкото до Мария…
Не беше я виждал в Уилмингтън, защото бе заминала за юридическа конференция. Нея обаче познаваше най-добре. Пътищата им се бяха пресичали многократно, когато тя живееше в Шарлот. Бе разговарял с нея. Опитваше се да я убеди, че греши. В крайна сметка тя му причини страдание, каквото никой не заслужава, и той я мразеше до дън душа.
Когато Серена се сбогува с приятелката си и тръгна към паркинга, той продължи напред. Нямаше причина да я следи, а и в неделя щеше да види малкото, но щастливо семейство. Особено Мария. Тя бе дори по-красива от сестра си, но, честно казано, и двете бяха печеливши в генетичната лотария с тъмните си очи и почти съвършеното си телосложение. Опита се да си ги представи седнали една до друга до масата; въпреки седемгодишната разлика във възрастта, мнозина биха ги взели за близначки. И все пак не си приличаха съвсем. Серена бе много общителна, а Мария – по-мълчалива и сдържана, по-сериозната и по-прилежната от двете. Въпреки това бяха близки, не само сестри, но и добри приятелки. Той разсъди, че вероятно Серена вижда у сестра си черти, на които би искала да подражава, и обратното. Усети трепет при мисълта за уикенда – несъмнено последния, когато семейството се събира при нормални обстоятелства. Искаше да види как ще се държат, преди напрежението да зарази сладкото им, щастливо семейство… преди да ги завладее страхът. Преди животът им бавно – а после неумолимо – да започне да рухва.
Той все пак бе дошъл тук с цел и тази цел имаше име.
Името ѝ бе Отмъщение.

1.

Колин
Колин Ханкок застана пред умивалника в тоалетната на закусвалнята и запретна риза, за да огледа по-добре синините по ребрата си. Утре сигурно щяха да изглеждат тъмноморави. Потрепери при вида им и макар да знаеше от опит, че болката е поносима, се запита дали на сутринта ще го боли, когато вдишва.
Лицето му обаче…
Нищо чудно да създаде проблеми – не на него, а на другите. Колегите му несъмнено щяха да го зяпат с ококорени, уплашени очи и да си шушукат зад гърба му, но се съмняваше да го попитат какво се е случило. През първите няколко седмици в университета повечето му състуденти се държаха любезно, но явно никой не знаеше как да се отнася с него, а и никой не го заговаряше. Не че се притесняваше. Първо, всички бяха момичета с по шест-седем години по-млади от него. Нямаха допирни точки. С течение на времето и те като всички останали щяха да стигнат до съответните заключения за него. Честно казано, не го беше грижа.
Все пак си призна, че в момента изглежда особено отблъскващо. Лявото му око бе подуто, а дясното – кръвясало. По средата на челото му имаше дълбока рана, вече залепена, а синината с оловен цвят върху скулата му приличаше на рождено петно. Разцепените му, подпухнали устни довършваха картината. Налагаше се да сложи лед върху лицето си възможно най-скоро, ако иска момичетата в аудиторията да успеят изобщо да се съсредоточат. Но стъпка по стъпка; сега умираше от глад и се нуждаеше от гориво. От два дни почти не беше ял и му трябваше нещо бързо, вкусно и евентуално не съвсем нездравословно. За съжаление по това време на нощта повечето ресторанти бяха затворени. Ето как се оказа в долнопробната закусвалня край магистралата с прозорци с решетки, изтъркан балатум на пода, петна по стените и столове с тапицерия, залепена с тиксо. Мястото обаче имаше предимство – нито един клиент не обърна внимание как изглежда, докато вървеше към масата. Хората, които идват в подобни свърталища в малките часове, умеят да си гледат своята работа. Очевидно половината посетители се опитваха да изтрезнеят след пиянската нощ, а втората половина – несъмнено професионални шофьори – също се опитваха да изтрезнеят от малко по-леко алкохолно натравяне.
На такова място е лесно да се забъркаш в неприятности и след като свърна по покритата с чакъл алея, следван от приуса на Евън, почти очакваше приятелят му да продължи нататък. Ала на него явно също му бе хрумнала идеята за неприятностите. Само това би го накарало да стъпи в подобно заведение по това време на денонощието. Евън не се сливаше с клиентелата с розовата си риза, карираните чорапи, кожените мокасини и пясъчнорусата коса, разделена на път. Всъщност приусът му също бе като неонов знак, обявяващ на всеослушание, че целта му е да си изпроси боя от добрите стари момчета с пикапи, постарали се да се подредят хубавичко през нощта.
Колин пусна кранчето, намокри си ръцете и си наплиска лицето. Водата бе студена – точно каквото му трябваше. Кожата му сякаш пламна. Морякът, с когото се би, удряше по-силно, отколкото очакваше – без да се броят непозволените удари – но кой би се досетил, съдейки по вида му? Висок и слаб, обръснат на тила и край ушите, с туфа коса върху темето и идиотски вежди… Не биваше да го подценява. Зарече се да не повтаря грешката си. Иначе щеше да плаши студентките цяла година и щеше да провали университетската им приказка. „На лекциите идва ужасен тип с насинено лице и страховити татуировки, мамо! – представяше си как се жалват по телефона. – И се наложи да седна до него!“
Той изтръска водата от ръцете си. Излезе от тоалетната и забеляза Евън в ъгловото сепаре. За разлика от него Евън би се вписал чудесно в колежа. Още имаше детско лице и докато приближаваше, Колин се почуди колко ли пъти седмично се бръсне.
– Забави се – отбеляза Евън, когато той се настани на масата. – Помислих, че си се изгубил.
Колин се облегна на възглавницата.
– Дано да не си бил на тръни съвсем сам тук.
– Ха-ха!
– Искам да те питам нещо.
– Давай.
– Колко пъти седмично се бръснеш?
Евън примигна.
– За това ли мисли десет минути в тоалетната?
– Хрумна ми, докато вървях към масата.
Евън го изгледа.
– Бръсна се всяка сутрин.
– Защо?
– Как така защо? Нали по същата причина се бръснеш и ти?
– Не се бръсна всяка сутрин.
– Защо изобщо обсъждаме този въпрос?
– Просто полюбопитствах и ти ми отговори – каза Колин и кимна към менюто, все едно не забелязва изражението на Евън. – Промени ли си мнението? Ще поръчаш ли?
Евън поклати глава.
– Никакъв шанс.
– Няма да ядеш нищо?
– Да.
– Имаш киселини?
– По-скоро подозирам, че за последен път са инспектирали кухнята по времето на Рейгън.
– Не е толкова зле.
– Видя ли готвача?
Колин погледна към скарата зад шублера. Готвачът стоеше кажи-речи в центъра на сцената с мазна престилка, изопната над внушителното му шкембе, с дълга конска опашка и ръце, покрити с татуировки до лактите.
– Татуировките ми харесват.
– Каква изненада!
– Вярно е.
– Знам. Винаги казваш истината. Това е част от проблема ти.
– Защо да е проблем?
– Защото хората невинаги искат истината. Ако приятелката ти те попита дали изглежда дебела в еди-коя си дреха, трябва да ѝ кажеш, че е красива.
– Нямам приятелка.
– Вероятно защото си казал на последната, че изглежда дебела, без да добавиш колко е красива.
– Не е така.
– Но разбираш накъде бия. Понякога се налага да… поукрасиш истината, за да се разбираш с хората.
– Защо?
– Защото така правят нормалните хора. Така действа обществото. Не бива да изтърсваш каквото ти хрумне. Причиняваш неудобство и нараняваш чувствата на другите. И за твое сведение, работодателите го мразят.
– Добре.
– Не ми ли вярваш?
– Вярвам ти.
– Но ти е все едно.
– Да.
– Защото предпочиташ да казваш истината?
– Да.
– Защо?
– От опит знам, че това ми помага.
Евън замълча за момент.
– Понякога ми се иска да съм като теб. Да казвам на шефа си какво мисля наистина, без да ми пука за последствията.
– Можеш. Просто избираш да не го правиш.
– Заплатата ми трябва.
– Това е оправдание.
– Може би – сви рамене Евън. – Но от опит знам, че ми помага. Понякога лъжата е необходима. Ако ти кажа например, че видях две хлебарки под масата, докато беше в тоалетната, вероятно и на теб ще ти се отще да ядеш тук.
– Знаеш, че не е нужно да оставаш, нали? Ще се оправя.
– Така твърдиш.
– Грижи се за себе си, не за мен. Късно е. Нали утре щеше да ходиш в Райли с Лили?
– Тръгваме рано сутринта. В единайсет ще ходим на църква с родителите ми, после ще обядваме. Но за разлика от теб аз няма да се затрудня да се вдигна от леглото утре. Изглеждаш ужасно, между другото.
– Благодаря.
– Особено окото ти.
– Утре няма да е толкова подуто.
– Другото. Мисля, че имаш спукани кръвоносни съдове. Или си вампир.
– Забелязах.
Евън се облегна назад и разпери леко ръце.
– Направи ми услуга. Утре се скрий от съседите. Иначе ще решат, че съм те ступал, задето си закъснял с наема или нещо подобно. Не искам да ми петниш реномето като наемодател.
Колин се усмихна. Беше по-тежък от Евън с поне петнай¬сет килограма и често се шегуваше, че ако приятелят му стъпи в зала за фитнес, вероятно ще е за финансова ревизия.
– Обещавам да не се мяркам пред очите им.
– Добре. Държа на репутацията си.
В същия момент дойде келнерката и остави на масата чиния с бъркани яйчени белтъци и шунка плюс купа с овесена каша. Колин придърпа купата и погледна към чашата на Евън.
– Какво пиеш?
– Гореща вода с лимон.
– Сериозно?
– Минава полунощ. Ако пия кафе, няма да мигна до сутринта.
Колин опита овесената каша.
– Ясно.
– Какво? Ще се размина без хаплива забележка?
– Просто се изненадах, че тук имат лимон.
– А аз се изненадах, че предлагат бъркани яйчени белтъци. Вероятно си първият човек в историята, поръчал здравословна храна тук. – Посегна към водата си. – Между другото, какво смяташ да правиш утре?
– Трябва да сменя стартера на колата. Не пали както трябва. После ще окося моравата и ще потренирам.
– Искаш ли да дойдеш с нас?
– Не си падам по семейни обеди.
– Не те каня на обяд. Съмнявам се да те пуснат в ресторанта в този вид. Но може да видиш родителите си в Райли. Или сестрите си.
– Не.
– Просто предлагам.
Колин гребна от овесената каша.
– Недей.
Евън се облегна назад.
– Между другото, тази нощ имаше две-три страхотни схватки. Особено онази след теб.
– Нима?
– Някой си Джони Рийс, спечели през първия рунд. Нападна противника си като бик, приклещи го в задушаваща хватка и край. Движеше се като пантера!
– И какъв е изводът?
– Че е много по-добър от теб.
– Ясно.
Евън забарабани с пръсти по масата.
– Значи си доволен от боя днес?
– Вече е приключил.
Евън почака.
– И?
– Това е.
– Още ли мислиш, че е добра идея да се биеш? Искам да кажа…
Колин набоде с вилицата от белтъците.
– Още съм тук с теб, нали?

***

Половин час по-късно Колин се върна на магистралата. Буреносните облаци, скупчващи се от няколко часа, най-сетне изпълниха заканата си и стовариха вихрушка и дъжд, придружени от гръмотевици и светкавици. Евън си тръгна няколко минути преди Колин и когато седна зад волана на камарото, което обновяваше от няколко години, мислите му се насочиха към приятеля му.
Познаваше Евън, откакто се помни. Когато беше малък, семейството му летуваше в крайбрежна вила в Райтсвил Бийч, а семейството на Евън живееше в съседство. По цели дни лудееха по плажа, подхвърляха си топка, ловяха риба, сърфираха или караха скейтборд. Често нощуваха в къщата на единия или другия, докато семейството на Евън не се премести в Чапъл Хил, а животът на Колин отиде по дяволите.
Банална история – той бе трето дете и единствен син на богати родители, привърженици на бавачките и без никакво желание да имат трето дете. Бе ревливо бебе с тежки колики, а после хиперактивно дете с неизчерпаема енергия, избухливо, разсеяно и неспособно да стои на едно място. Вкъщи подлудяваше родителите си, а в училище водеше непосилна борба. В трети клас имаше страхотен учител, който донякъде олекоти положението, но в четвърти клас Колин отново тръгна надолу. Биеше се с връстниците си на игралната площадка и едва не го изключиха от училището. Горе-долу по това време го нарочиха, че има сериозни проблеми, и в крайна сметка безпомощните му родители го изпратиха във военно училище с надеждата дисциплината да му се отрази добре. Първата година протече ужасно; изключиха го по средата на пролетния срок.
Постъпи във второ военно училище в друг щат и през следващите няколко години изразходваше енергията си в бойни спортове – борба, бокс и джудо. Изливаше агресията си върху другите, понякога с прекален плам, най-често просто защото така му се искаше. Оценките и дисциплината изобщо не го интересуваха. След като го изключиха от още пет училища, най-сетне завърши едва-едва – гневен, буен млад мъж без никакви планове за живота и никакво желание да си поставя цели. Върна се при родителите си и последваха седем лоши години. Майка му плачеше, баща му го умоляваше да се промени; той сякаш не ги чуваше. По настояване на родителите си посещаваше терапевт, но продължи да се спуска по наклонената спирала, устремен подсъзнателно към самоунищожение. Думи на терапевта, не негови, ала сега се съгласяваше с тях. Изхвърлеха ли го родителите му от къщата в Райли, той се настаняваше в семейната крайбрежна вила. Помотаваше се там известно време, връщаше се и цикълът започваше отново. Когато навърши двайсет и пет, получи последен шанс да се промени. И неочаквано се възползва от възможността. Така за изумление на повечето си познати се озова в колежа с надеждата да прекара в класната стая следващите няколко десетилетия и да наставлява деца.
Колин разбираше колко ирония има в желанието му да прекара остатъка от живота си в училище – мястото, което мразеше – но фактите са си факти. Не размишляваше върху иронията и като цяло не се обръщаше назад. Не би помислил за това, ако не бяха думите на Евън да посети родителите си. Евън не проумяваше какъв стрес преживяват и той, и родителите му само ако са в една стая – особено ако посещението не е планирано предварително. Знаеше, че появи ли се неочаквано, ще седят сковано в дневната, ще разговарят за несъществени дреболии, а спомените за миналото ще изпълват въздуха като отровен газ. Ще усеща вълните от разочарование и горчилка в изречените и неизречените думи, а кой се нуждае от това? Нито той, нито те. От три години се стремеше да ограничава редките си гостувания в празнични дни до час – постановка, която устройваше всички.
По-големите му сестри Ребека и Андрея го подтикваха да се сдобри с родителите им, но той прекратяваше опитите им по същия начин както при разговора с Евън. Техният живот с родителите им все пак се различаваше от неговия. И двете бяха желани, а той – гадната изненада седем години по-късно. Знаеше, че са доброжелателни, но нямаше много общо с тях. И двете бяха завършили колеж, омъжени, с деца. Живееха в същия лъскав квартал като родителите си и играеха тенис през уикендите. С възрастта все по-ясно съзнаваше, че са вземали по-умни решения от него. Ала те нямаха сериозни проблеми.
Разбираше, че родителите му – както и сестрите му – всъщност са добри хора. Едва след дълги години терапия прие факта, че той е имал проблеми, а не те. Вече не винеше майка си и баща си за случилото се с него или за това, което са направили или не са направили. Смяташе се за късметлия – син на търпеливи родители. Какво като са го отгледали бавачки? Какво като родителите му са вдигнали ръце и са го изпратили във военно училище? Когато наистина имаше нужда от тях, когато други родители навярно биха се отчаяли, те не бяха изгубили надежда, че ще промени живота си.
Години наред се бяха примирявали с идиотщините му. Сериозни идиотщини. Търпяха пиенето, пушенето на марихуана, оглушителната музика по всяко време на денонощието; понасяха разрушителните партита, които организираше винаги щом заминеха извън града. Приемаха смирено схватките в баровете и безбройните арести. Никога не алармираха полицията, когато влизаше с взлом в крайбрежната вила, макар че нанасяше сериозни поражения. Плащаха му гаранциите и глобите, а преди три години – когато след побой в уилмингтънски бар го заплашваше десетгодишна присъда – баща му оказа натиск тук-там, за да сключи споразумение, което изчисти напълно полицейското му досие. Ако, разбира се, Колин не оплете конците отново. Като част от пробацията Колин прекара четири месеца в аризонска клиника за овладяване на гнева. След като се върна, родителите му отказаха да го приемат в дома си и той отново се настани в крайбрежната къща, обявена вече за продан. Насрочиха му също редовни срещи с детектив Пийт Марголис от Уилмингтънското полицейско управление. Мъжът, с когото се сби в бара, се оказа таен информатор на Марголис. Схватката провали случай, разработван отдавна от Марголис, и в резултат Колин си навлече дълбоката му омраза. Отначало детективът възразяваше яростно срещу сделката, после настоя да следи Колин редовно и без предупреждение като импровизиран надзорник. В крайна сметка включиха условие, че ако го арестуват отново за каквото и да било, досието му ще бъде възстановено и автоматично ще го осъдят да лежи в затвора близо десет години.
Въпреки изискванията, въпреки неотменното присъствие на Марголис, който явно изгаряше от желание да го закопчае, споразумението бе невероятно, нечувано дори, и то благодарение на баща му, макар че двамата почти не разговаряха. На практика на Колин му бе забранено да стъпва в къщата, но напоследък баща му бе поомекнал в това отношение. Прогонен от родния си дом и принуден да наблюдава от улицата как новите собственици се нанасят в крайбрежната вила, Колин бе заставен да преосмисли живота си. Преспиваше у приятели в Райли, местейки се от диван на диван. Малко по малко стигна до извода, че ако не се промени, ще се самоунищожи напълно. Обстановката му влияеше зле, а приятелите му бяха необуздани като него. Накрая той се върна в Уилмингтън и за своя изненада почука на вратата на Евън, който живееше там, откакто бе завършил Щатския университет в Северна Каролина. Той се изненада не по-малко да види стария си приятел. Предпазлив и поизнервен, Евън все пак си беше Евън, и охотно приюти Колин.
Необходимо бе известно време да спечели отново доверието му. Пътищата на двамата отдавна се бяха разделили. Евън приличаше по-скоро на Ребека и Андрея – отговорен гражданин, чиито единствени сведения за затвора са почерпани от телевизията. Работеше като счетоводител и финансов съветник и в съзвучие с фискално благоразумните идеали на професията си бе купил къща с апартамент на първия етаж и отделен вход, за да го дава под наем и да си помага с ипотечните вноски. При появата на Колин апартаментът се оказа свободен. Колин не възнамеряваше да остава дълго, но си намери работа като барман и се нанесе окончателно долу. Три години по-късно продължаваше да живее при най-добрия си приятел.
Засега се справяше. Косеше моравата, подкастряше храстите и в замяна плащаше разумен наем. Имаше свое пространство, но и Евън бе тук, а в този момент от живота си Колин се нуждаеше точно от него. Приятелят му ходеше на работа с костюм и вратовръзка, поддържаше изрядно чист мебелирания си с вкус дом и никога не изпиваше повече от две бири, когато излизаше навън. Беше също и най-добросърдечният човек на света, и приемаше Колин с всичките му недостатъци. И бог знае защо му вярваше, макар Колин да съзнаваше, че невинаги заслужава доверието му.
Лили, годеницата на Евън, бе замесена от същото тесто. Работеше в рекламна агенция и имаше свой апартамент край брега – родителите ѝ го бяха купили – но прекарваше достатъчно време у Евън и бе станала важна част от живота на Колин. Отне ѝ известно време да го приеме – когато се запознаха, той бе с изрусен гребен и пиърсинг на ушите, а първият им разговор се въртеше около бой в бар в Райли, който докарал другия мъж в болницата. Отначало тя не разбираше как е възможно Евън да е приятел с него. Дете на родители от чарлстънското висше общество и възпитаничка на колежа в Мередит, Лили бе благовъзпитана и вежлива, а начинът ѝ на изразяване напомняше отминала епоха. Тя бе и кажи-речи най-убийствено красивото момиче, което Колин бе срещал. Нищо чудно, че Евън бе като глина в ръцете ѝ. С русата коса, сините очи и медения си глас, дори когато е ядосана, тя изглеждаше като последния човек на света, който би дал шанс на Колин. И все пак му даде. Подобно на Евън и тя му повярва. Всъщност преди две години именно Лили му предложи да постъпи в подготвителния колеж, а вечер му помагаше да учи. На два пъти Лили и Евън предотвратяваха импулсивни грешки, които биха пратили Колин в затвора. Той я обичаше заради това и харесваше връзката ѝ с Евън. Отдавна бе решил, че ако някой ги заплаши по какъвто и да било начин, той ще се намеси независимо от последствията – дори до края на дните си да гние зад решетките.
Всичко хубаво обаче рано или късно свършва. Нали така казват? Животът му неизбежно щеше да се промени, защото Евън и Лили се бяха сгодили и планираха сватба през пролетта. И двамата настояваха Колин да продължи да живее в апартамента на първия етаж, ала предишната седмица оглеждаха къщи с двойни веранди като чарлстънските в квартал до Райтсвил Бийч. И двамата искаха деца и семейна идилия, и Колин не се съмняваше, че след по-малко от година сегашната къща на Колин ще бъде обявена за продан. После той ще остане отново сам и макар да разбираше, че е несправедливо да очаква приятелите му да бдят над него, понякога се питаше дали съзнават колко важно е присъствието им за него.
Както тази вечер например. Не помоли Евън да дойде на схватката; приятелят му реши да го придружи. Не го помоли и да му прави компания, докато се храни. Но той вероятно подозираше, че ако не е с него, Колин ще отиде в бар, а не в закусвалня и ще разпусне с шотове вместо със среднощна закуска. Колин работеше като барман, разбира се, ала мястото от другата страна на бара напоследък някак си не му беше достатъчно.
Колин свърна най-сетне от магистралата и пое по провинциално шосе, обградено от борове и дъбове, обрасли с бръшлян. Беше по-скоро опит не да съкрати пътя, а да избегне поредицата от светофари. Продължаваха да проблесват светкавици, които посребряваха облаците и озаряваха околността с неземно сияние. Дъждът и вятърът се усилваха и чистачките едва смогваха да почистят предното стъкло, но той познаваше добре шосето. Сви по един от множеството остри завои и инстинктивно натисна спирачките.
Отпред бе спрял автомобил с багажник върху покрива, килнат наполовина извън платното. Аварийните му светлини примигваха, багажникът зееше отворен под потопа. Когато камарото забави ход, Колин усети как задните гуми поднасят леко за миг. Влезе в насрещната лента, за да заобиколи колата, и си помисли, че човекът е уцелил най-неподходящия момент за авария. Бурята ограничаваше видимостта, а и пияниците като онези в закусвалнята не след дълго щяха да поемат към къщи. Представи си как някой взема завоя твърде бързо и се забива в колата.
Лошо – злополуката беше в кърпа вързана. Не беше обаче негова работа да спасява непознати, а и вероятно от него не би имало кой знае каква полза. Разбираше двигателя в своята кола, но само защото камарото бе по-старо от него; модерните двигатели имаха повече общо с компютрите. А и шофьо¬рът несъмнено вече се беше обадил за помощ.
Докато подминаваше бавно спрелия автомобил, забеляза, че задната гума е спукана, а зад багажника стои жена – мокра до кости, с блуза с къси ръкави – и се мъчи да извади резервната гума. Блесна мълния и пулсиращата заря освети отчаяното ѝ лице с размазана спирала. В същия момент Колин осъзна, че тъмната ѝ коса и раздалечените ѝ очи му напомнят момиче от университета.
Момиче? Защо трябваше да се натъкне на момиче в беда? Нищо чудно наистина да е момичето от курса му. Как тогава да се престори, че не забелязва колко ѝ е нужна помощ. Само това му липсваше в момента, но имаше ли избор?
Въздъхна и отби от шосето, оставяйки известно разстояние между своята кола и нейната. Включи аварийните светлини и си грабна якето от задната седалка. Дъждът обаче се лееше като из ведро и го намокри още щом се подаде навън, все едно го обливаше душ с коси струи. Той прокара ръка през косата си, пое си дълбоко дъх и тръгна към момичето, преценявайки колко бързо ще успее да смени гумата.
– Да ти помогна ли? – подвикна.
Странно, но тя не отговори. Вторачи се ужасена в него, пусна гумата и отстъпи бавно назад.

„Виж ме“ тук

Свързани заглавия

„Виж ме“ от Никълъс Спаркс излиза на български език на 30 ноември

Никълъс Спаркс и съпругата му се развеждат след 25 години брак

Никълъс Спаркс съден за расизъм, хомофобия и антисемитизъм

„Моят път към теб“ на Никълъс Спаркс излезе на български

Никълъс Спаркс: Опитвам се да пиша съвременни версии на древногръцките трагедии

Никълъс Спаркс за ключа към щастието

Прочетете още

Годишник „Любовослов“ - 2017

Излезе новият брой на годишника „Любослов“ – Чикаго

През февруари 2018 г. от печат излезе новият брой на литературния годишник „Любослов“, орган на …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *