Лира Литературно-рекламна Агенция
Никълъс Спаркс е един от най-известните и писатели днес. Новият му роман „The Longest Ride” (Най-дългата езда) веднага оглави класациите за най-продавани книги в САЩ. Роден е през 1965 г. Живее в Ню Бърн, Северна Каролина, заедно с жена си Кейти и петте им деца. По едни от най-известните му книги са направени и филми – „Писмо в бутилка”, „Незабравимата” „Тетрадката”, „Нощи в Роданте” „С дъх на канела” , „Последна песен” , „Пристан за двама”.
Предлагаме ви интервюто, което Спаркс даде за cliffsnotes.com. В него той говори за творческия процес, за вдъхновението, за следата, която иска да остави.
–––––––––––––
Можете ли да опишете как протича процеса, когато пишете роман?
– След като взема решение каква ще бъде историята, процесът е сравнително праволинеен. Пиша по 2000 думи, 3-4 пъти седмично, обикновено между 10:00 и 15:30. Понякога писането ми отнема 3 часа, друг път 7 или 8. С тази скорост завършвам роман за 4-5 месеца. Следва редакторския процес, който също е прост. Редакцията може да отнеме до два месеца, но поправките обикновено са дело на моя редактор. След това обръщам внимание на поправките, което обикновено отнема 4-5 дни работа.
Вие сте плодовит писател, богат на идеи. От къде черпите вдъхновение за историите си?
– От събитията в живота ми, от хората, които познавам, от статии, които чета или от разговори, които дочувам. Отговорът, който постоянно търся, е първичният конфликт – какво разделя персонажите. Научил съм се да бъде отворен към идеи от най-различни източници.
Доста ваши книги са филмирани. Доколко сте замесен в превръщането на романа в сценарий, а след това във филм?
– Общо взето, моята роля се изчерпва със сценария, който дискутирам с друг сценарист, ако има такъв. Мога да посетя мястото на снимките, да отида на премиерата и да помогна за рекламата на филма. Нямам нищо общо с кастинг, бюджет, избор на локация за снимки, режисура и т.н. Понякога съм единствен сценарист. Тогава работя с продуценти и режисьори за изготвянето на максимално добър сценарий. След това моята роля продължава да бъде каквато е обикновено – на писател.
По какъв начин се е променил стилът ви през годините? Променил ли се е изобщо?
– Технически съм се подобрил, мисля, що се отнася до литературния ми стил. Също някои неща в процеса на писане стават по-лесно. Планът ми за действие вече е по-структуриран. Въпреки това, да пишеш добре е трудно. Да напишеш нещо средно или дори нещо, което е ОК, е лесно. Но наистина добрият материал е предизвикателство.
Вашите книги са с истории, развиващи се в източна Северна Каролина. Защо?
– Има няколко причини. „Тетрадката” се развива там и исках да направя така, че читателите да знаят, в известна степен, какво да очакват, когато видят мой роман в книжарницата. Има 3 истини, верни за моите книги – има любовна история, действието се развива в източна Северна Каролина и персонажите са лесни за харесване. След това вече развивам всеки роман по уникален начин. Да поставиш повествованието в малък град предизвиква чувство на носталгия в читателите. Животът в такива градове е доста различен. Темпото е по-бавно, няма такъв трафик, хората познават съседите си, всяка област има своята особеност и чар.
Когато написахте първия си роман, вярвахте ли, че ще е толкова популярен?
– Мислех, че „Тетрадката” няма как да не постигне успех. Дори преди да напиша първото изречение. Историята ме удари като гръм, според мен беше запомняща се и структурата й бе печеливша. Притеснявах се дали съм способен да напиша романа като хората. Едно е да имаш идея, друго е да имаш точните думи да я изразиш. В началото бях много несигурен – махах цели параграфи, написвах ги наново. Със седмици мислех как да оформя начина на разсъждение и изразяване на героите. После изпращах ръкописа си на различни литературни агенти и бях много изненадан, че получих откази. За щастие предизвиках интерес у Териса Парк, която е мой агент и до днес.
Книгите ви трагични любовни истории ли са?
– Опитвам се да пиша съвременни версии на древногръцките трагедии. Подобно на Софокъл и Еврипид, да предизвикам пълния диапазон от емоции у хората. В този жанр има 3 опорни точки:
– Историята трябва да предизвиква искрени емоции, в пълната им палитра, като същевременно не е манипулативна
– Историята трябва да бъде драматична, без да е мелодраматична
– Героите, сюжетът и случващото се трябва да е оригинално, да изглежда реално на читателя, той да се припознае и да му е интересно.
Курсовете по творческо писане са популярни в наши дни. Вие как оформихте стила си без образование в тази сфера?
– Честно казано, не съм направил кой знае какво, за да го оформя. Написах първия си роман на 19 години, втория на 22. Не ставаха за нищо. След това помогнах на Били Милс за книга, наречена „Wokini”. „Тетрадката” написах на 28. В промеждутъка не писах въобще, но четох средно по 100 книги годишно и често мислих какво се иска, за да може една история да е добра и печеливша. Не знам защо „Тетрадката” беше толкова по-добра от предните ми опити. Бях по-зрял, бях абсорбирал повече литература. Въпреки това обяснението не звучи логично. Ако трябва да съм искрен, сам не знам как се научих да пиша.
Как се надявате да бъдете запомнен?
– Искам да бъда запомнен не само с творчеството си, но и със специфични книги. Идеалният вариант е да бъда запомнен като Стивън Кинг, който дефинира жанра ужаси в края на ХХ и началото на ХХІ век. Надявам се да бъда запомнен като писател, който дефинира и постигна висока класа в изграждането на модерната любовна история.
Книги от Спаркс тук
