Лира Литературно-рекламна Агенция
Милена Бускетс е родена в Барселона през 1972 г. Дъщеря е на известната издателка Естер Тускетс, починала през 2012 г. Завършила е археология в Лондон, но работи в издателството на майка си „Лумен“. По-късно създава и свое „RqR“, което вече не съществува. Работила е в списание за светски клюки и като ПР за модна марка. През 2008 г. излиза дебютният ѝ роман, а „И това ще мине“ е втората ѝ книга. В момента Милена работи като преводач и журналист. Разведена, с две деца. Често ѝ казват, че прилича на актрисата Ума Търман. След успеха на „И това ще мине” в Испания, авторката получава много предложения за брак, които приема със смях и чувство за хумор. Българското издание на бестселъра й „И това ще мине“ ще бъде в книжарниците от 20 ноември.
–––––––––––
“И това ще мине” е роман замислен като завръщане в Кадакес?
– Да, но можеше да бъде всеки друг град. Всеки има свой Кадакес, място, на което сме извадили късмет и сме вкусили свободата. За мен това е живописното крайбрежно селце, където прекарвах летата като дете. Красивите места помагат да преодолееш скръбта, но понякога те са и фон, на който обикновеното става изключително.
За твоята героиня Кадакес синоним ли е на „секс, наркотици и рокендрол”?
– Бланка е съблазнителка, логично е да е заобиколена от мъже. След смъртта на майка си тя се обгражда с хората, които обича. Несъзнателно Бланка се опитва да компенсира загубената любов на майка си. Скръбта притъпява другите емоции.
Сексът ли е лекът срещу смъртта?
– Сексът ни напомня, че животът си струва. В същността си сме животни, физическия контакт носи облекчение. Напомня ти, че си жив. Обикновено мислите ни са в миналото или бъдещето, но сексът те принуждава да насочиш цялото си внимание към това, което се случва тук и сега. Като зъбобол, заставя те да живееш изцяло в настоящето.
Майка ти почина през 2012 година. Романът завоалирана автобиография ли е?
– Нищо не е завоалирано. Не съм се придържала строго към реалността, но почти всичко е автобиографично. Черпя вдъхновение от нещата и хората около себе си. Името на майка ми не е споменато никъде, защото няма значение коя е тя. Важна е връзката между майката и дъщерята.
Романът опит да се отърсиш от смъртта на майка ти ли е?
– Чувствах, че трябва да излея историята на хартия, защото майка ми беше много важна за мен, но дали написването ѝ ме облекчи? Ако съм имала такова намерение, значи не се е получило. Скръбта не е намаляла. Книгата ми показа, че не съм сама. Получавам много писма от жени, който са се припознали в образа на Бланка, в нейната самота, в нейния поход към свободата и любовта.
Вашата връзка беше сложна и доста бурна.
– Така е с всяка голяма любов, особено между темпераментни хора като мен и майка ми. Мисля, че няма безоблачна любов. Или си на седмото небе или си в ада. Връзката между майка и дъщеря е сложна и проблемна, защото е любов, почиваща на доверието и зависимостта на детето от майката, а децата са много уязвими и манипулируеми.
Казваш, че краят на детството ти е дошъл със смъртта на майка ти?
– За хората, които живеят в страни без войни или глад, детството трае по-дълго. Аз бях на 40, когато майка ми почина, и докато тя беше жива, в известен смисъл бях още дете, защото се чувствах защитена и в безопасност.
Пишеш, че „лекотата е вид елегантност“, но в „И това ще мине” трагедията винаги е наблизо.
– Исках да намеря баланса между трагизма на смъртта и животът, който продължава въпреки всичко. Безгрижието е моят начин да преглътна скръбта и мъката. Лекомислието ми помага да се справя с емоциите. Опитвам се да гледам на всичко от положителната страна – слънцето грее, имаме храна на масата, децата са здрави и животът продължава. Не е толкова лесно, колкото си мислят хората. Има опасност безгрижието да се превърне в егоизъм, който наранява близките ти.
Може ли на книгата да се гледа като на опит да се илюстрират социалните класи?
– Да, макар че не беше замислена така. Майка ми беше част от „Gauche Divine“, барселонско движение на леви интелектуалци и артисти, което се противопоставяше на режима на Франко през 60-те. Това бяха хора от каталонската буржоазия, които нямаха финансови проблеми или ако имаха, никога не говореха за тях.
Оттам идват и сравненията с Франсоаз Саган?
– Наистина става дума за един и същ свят: буржоазията, лекомислието, любовните истории, които не вървят както трябва. Има доста прилики.
Ще мине ли и това, както твърди заглавието?
– Тъгата остава, но се научаваш да живееш с нея. Има дни, в които майка ми ми липсва ужасно, има и такива, в които ми липсва по-малко. Но никога не минава. И това е нещо добро. Страданието означава, че любовта е била голяма, а това е невероятна привилегия. Нещата се губят, хората умират, но любовта остава завинаги.
