Начало / Поетът Алеш Щегер: Опитвам да се превръщам все повече в ухо

Поетът Алеш Щегер: Опитвам да се превръщам все повече в ухо

 

 

Алеш Щегер e словенски поет, писател, преводач, критик, роден e на 31 май 1973 г. в град Птуй, Словения. Завършва Сравнително литературознание и Немска филология във Философския факултет на Люблянския университет. Член е на редакционната колегия на сбирката „Белетрина” при Щудентска заложба (Студентското издателство). Един от основателите на „Дни на поезията и виното” в Медана и от 1996 до 2004 г. е негов програмен директор. През 2000 г. е стипендиант на Literarischen Colloquiums в Берлин. През следващата година получава стипендия от американската фондация Abraham Woursell и от немската Akademie Schloss Solitude в Щутгарт за 2002 г. През 2004 г. – стипендията DAAD – Kuenstlerprogramm. Живее и работи в Любляна.

Дебютната му стихосбирка е „Шахматните дъски на часовете” (1995), следвана от „Кашмир” (1997), „Протуберанси” (2002), „Книга за нещата” (2005) и избрана поезия на CD „Камък” (2005). Автор е също на прозаичната книга „Понякога януари е в средата на лятото” (1999), в която се прави опит за успоредяване на поезия и проза, документалистика, повествование и лиризация. През 2007 излиза книгата „Берлин”, за която самият той твърди, че не е пътепис. „Шахматните дъски на часовете” има награда от Словенския панаир на книгата през 1995 г., а за „Кашмир” през 1998 г. получава Вероникова награда, а година по-късно – наградата „Петрарка”, присъждана на най-млади европейски автори.

Превежда художествена литература и есеистика предимно от немски език (Готфрид Бен, Михаел Донхаузер, Петер Хухел, Пабло Неруда и др.) Поезията на Алеш Щегер е преведена и публикувана в над 200 международни литературни списания и вестници. Самостоятелни стихосбирки са му преведени на словашки, чешки, хърватски, български и немски език. През 2006 г. получава Литературния жезъл на Дружеството на македонските писатели.

►Първата стихосбирка„Шахматните дъски на часовете”, която издадохте в средата на деветдесетте години, получи наградата за най-добър дебют. А „Книга за нещата“ бе преведена на английски и обявена за най-добрия сборник с преводна поезия за 2011 г. и постигна международен успех, след като няколко неща от нея бяха публикувани в „Literary Times Supplement” и в “New Yorker”…
– Наградите са като втора кожа, която в определени ситуации предпазва и едновременно с това стяга. Когато разбрах за наградата, бях в Принстън. От кампуса слязох до реката и гледах катеричките, които си играеха с жълъди. Денят беше великолепен.

Какво според Вас най-вече е убедило комисията от петима известни американски поети, критици, професори по литература? С какво „Книга за нещата“ изпъква? Дали пък в днешното загрубяло и прагматично време не ни липсва пантеистичното, едно ново отношение към предметите, нов поглед към нещата, към вещите?
– По своята поетика „Книга за нещата“ е изразено средноевропейска. Характеризира я специфичната форма на иронията, черният хумор, разбира се и отношението към предметното, което е част от културните традиции, да кажем на Балканите, в Румъния, в Чехия… То е изключително трудно преводимо и затова наградата изненада както мен, така и моя преводач, поета Брайън Хенри.

Но Вие така или иначе сте човек, твърде много попил от магическия реализъм на Латинска Америка, където нещата говорят, усещат, обвиняват.
– Моят събрат, Сезар Вальехо в „Книга за нещата“ все още е скрит в пашкул, но се появи едва пет години по-късно в „Книга за тялото”. Най-вероятно решаващо се е оказало, че тази стихосбирка не се вписва съвсем в онова, което в настоящия момент се случва в американската поезия. Може би тъкмо затова е прозвучала силно – понеже е встрани от американската мечта. Но успехът й говори за любопитство, да не кажа за авантюристична нагласа на американските читатели на поезия. А аз самият се старая да отстоявам свое гледище и се опитвам да се превръщам все повече в ухо.

В ухо ли? Може би искате да кажете в око, око на поет или по-точно камера? Сред стихотворенията от „Книга на нещата“ срещаме яйце, лопата, мравка, аспирин…
– Не, камерата прави разкадровка. А ухото улавя всичко, включително с шума. И непрекъснато трябва да бъде нащрек. Камерата винаги, когато гледа, вижда. А ухото не чува винаги, когато слуша. Което означава, че при тази различна нагласа към света се връща латентната сила на предмета, на заобикалящата среда, за което си даваме сметка предимно в кризисни ситуации: когато ни връхлети цунами, когато станем свидетели на природни аномалии, над които нямаме власт. Тогава виждаме колко сме слаби и крехки. И колко ни защитават нашият светоглед, разбиранията ни, обществената ни система.

Да, но в „Книга за тялото“ най-често се появява „дума“. „Думата близо“, „думата гол“, „думата край“… Около всяка от тях се натрупва ново стихотворение.
– „Книга за тялото“ е книга за невъзможността да говорим за тялото. Езикът е нещо, което улавяш, тялото – нещо, което ти се изплъзва. А невъзможността на езика да изрече това, което виждаме и искаме да назовем, е в някакъв смисъл историята на тялото, онова кухо пространство, което се опитва да артикулира, от себе си да изтръгне този език, който в него е като чуждо тяло. Като излезе навън той е нещо нетукашно, нещо, което се отделя от тялото, има своя логика, поема по свой път.

Не ви ли се е искало вече, докато пребивавате в някой град, който ви очарова, да кажем Берлин, да напишете стихотворение на немски език?
– Не. Не съм имал никаква потребност. Но затова пък сътрудничеството с различни преводачи ми даде изключителен опит. Като чета преводите на своята поезия, се опитвам да внуша… не точно поправяне, а да дам легитимност на преводача, да се усети не като преводач, лутащ се опипом като слепец по чужди стени, а като съавтор на текста, който така да го завърши, както сметне за най-добре и без моето одобрение.

Кой е поетът в днешно време? За кого пише, на кого говори и нашепва? Все по-тесен, херметично затворен ли е кръгът от поети, който се храни с поезията на колегите си?
– Бих бил изключително доволен, ако е така, както казвате. За съжаление се съмнявам. Мисля, че повечето от читателите на поезия не са поети. И у нас не са поети онези, които, освен при своите приятели или роднини, ходят на поетически четения. Поетите в Словения като цяло не чувстват никаква отговорност към поетическите общности. През деветдесетте години в Словения се получи разкол с политически обвързаните групи, който нарои маргинални кръгове от одобряващи се по между си хора, вместо да развие добронамерена критичност и уважение към различната поетика.
Мисля, че поезията има характера на силно устойчив вирус. В определени периоди се разраства, в други остава в латентно състояние.

Как се чувства поезията в Словения през тези периоди?
– Мога да кажа, че не е толкова черно нито онова, което се пише за нея, нито, ако погледнем към читателите й. Черен е само начинът, по който авторите общуват по между си. Това ми се струва доста тревожно. То най-добре се вижда при посещенията на великани на световната поезия, които от време на време идват у нас. Отиваш на четенията им и забелязваш, че сред зрителите не присъства нито един друг поет, освен преводча на госта.

Кой е читателят на поезия?
– До един момент поезията е била предимно устна, изпълнявала се е на живо, била е слушана и помнена. Нещо, принадлежащо към оралната, ритуална традиция. Тихото четене е мода на новите векове. Въпросът е какво се губи, когато с цялата перформативност на литературата се връщаме към онова, което е било? Губи се естествено умъдрената поетика. Губи се мисловната, философска ос на поезията, характеризирала западния канон от Хьолдерлин до днес.

За което са виновни и онези, които представят поезията на живо?
– Не, точно обратното. Поезията работи по всички канали едновременно. Перформативният канал е един от всички, но не единственият. Затова за мен читателският опит е абсолютно необходим. Много по-важен от опита на авторовото изпълнение, от неговия глас, енергия, всичко, което по някакъв начин води към изкуството на представянето. Мисля, че поезията в своята същност се съпротивява на спектакъла. Словения в момента е в състояние на свободно падане. Човешките отношения между партньори ги подменихме с капиталови участия, с които не умеем да се справяме. Елитите се затварят в себе си. Все повече в норма се превръща заробването на живота на другите, по-малко ценни сме от думите, с които се опитваме да извиняваме своята етична мизерия. Тъкмо в този аспект поезията оказва пълна съпротива. С разполагането си във времето тя предоставя пространство за уважение, предлага комплексно огледало на чудовището, което е нашата цивилизация. На интонационно равнище формата на поетическата информация стига до втория мозъчен център. Не центърът за езика, а центърът на пеенето. В съвсем неврологичен смисъл. Въпреки че се изговаря, поезията винаги се пее, затова е трудно да се превежда. Макар и никога да не става дума за „гола“ информация, а за „умен“ звук, транспортиран в нея. И този умен звук се опазва тъкмо при тихото четене.


Интервю e публикувано в. „Delo“ (Любляна), май 2011 г.
(със съкращения)

Превод: Людмил Димитров

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!

Прочетете още

DSC07323-Edit

Новият носител на Наградата „Хеликон“ е Иван Станков

Писателят я спечели за своя сборник с разкази „Имена под снега“ Иван Станков получава наградата …