Начало / Читатели / „Черните кучета” от Иън Макюън (ревю)

„Черните кучета” от Иън Макюън (ревю)

Юлия ПЕТКОВА

Това е историята на Джун и Бърнард. Той е ентомолог, рационалист, скептик, яростен атеист. Джун е вярваща. Сляпата й среща с Господ се случва през 1946 година, замесени са двете зли кучета от заглавието. Но да оставим настрана символите и душевния хаос. Според Джун има една деструктивна „сила”, която периодично катурва и пренарежда живота на индивидите или на нациите, а после се „оттегля” в очакване на следващ удобен случай.

Рационалист и мистичка, политкомисар и йога, колективист и индивидуалистка, вярващ в науката и вярваща в интуицията си, Бърнард и Джун са две крайности, два огледални полюса, около чиято хлъзгава ос не спира да се колебае собственото ми неверие.

В обясненията на Бърнард винаги липсва някаква брънка, и ключът към нея води към вселената на Джун. Светогледът му е безпардонен, много неща подценява, други директно отрича. Джун е отблъскваща с натрапчивата си вяра, с недекларираното убеждение, че всички вярващи са добри по презумпция, а неверието е „достойно за съжаление”. Тя изопачава фактите, за да ги пригоди към идеите си. Той зачита единствено обективната истина. Светогледите на двамата са коренно различни. И еднакво арогантни.

В зората на връзката им Джун и Бърнард имат две обсесии. Сексът и комунизмът. Като всеки идеалист в началото са готови да простят на партията нейната „незрялост” и неадекватните решения. („Присъщо е на човешката природа: нашите желания се просмукват във възприятията ни.”) От споделения мираж се пръква двойката, третият пол, съюз на тела и умове. А когато времето им започва да изтича, остават спомените. Те обаче са като ръжен, не спират да ровят из душите им и да ги тласкат един към друг…

Джереми, разказвачът на „Черните кучета”, се жени за Джени Тремейн, дъщерята на Джун и Бърнард, сближава се с двамата и решава да им посвети мемоари. Ранната загуба на родителите му дава отражение: до трийсет и седмата година Джереми не е привързан към нищо. Не съумява да се отъждестви с никаква смислена кауза, нито осезава някакви “трансцендентални реалности”, чието съществуване да му се струва наложително:

Бърнард например беше уверен, че човешките дела и съдби следват единствено посоката и моделите, наложени от човешкия ум. Джун не беше съгласна: животът имал цел и в наш интерес било да сме склонни да я приемем. Не би имало смисъл да изкажа мнението, че всеки от тези възгледи е правилен. В моите представи да вярваш във всичко и да не правиш избор, е почти равносилно с това да нямаш вяра в нищo.

През тази ювелирно изтъкана частна драма, раздирана от политически страсти, големият британски стилист Иън Макюън насочва вниманието към фундаментални дебати като историческата вина на индивида и морала на политическата пропаганда, като темата за митовете, които сами си създаваме, за утопиите и самозаблудите, от които често произлизат чудовища, и плахо се прекланя пред единствената рационална вяра, която не отстъпва по красота и на най-имагинерните убеждения – вярата в неподкупната, целителна мощ на любовта.

Не съм сигурен, че проклятието на нашата цивилизация от края на века е в прекалената или в недостатъчната вяра; не знам дали проблемите ѝ се дължат на хора като Бърнард и Джун, или на хора като мен. Ще изневеря обаче на собствения си опит, ако не обявя вярата си във възможностите на любовта да преобразява и спасява човешкия живот.

„Черните кучета”  тук

Прочетете още

213593_b

Интелигентен и сложен роман, а не учебник по история

Джон Скарлет, елитен британски разузнавач, шеф на МИ-6 от 2004 до 2009 Действието в „Операция …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

 

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.