„Докато дишам“ – сред най-приятните изненади за 2015 г.

18.10.2015 Читатели

Борислав ГЪРДЕВ

Четенето на „Докато дишам“ е сред най-приятните изненади за 2015 г.
Поне за мен.
Изобщо не съм очаквал, че ще попадна на такъв роман, при това купен от „Кауфланд“, който не само ще ме държи в напрежение на 400 – те си страници, но и ще се окаже сред най-значимите постижения в родната проза през последните години.
Признавам си, че нищо не знаех за Георги Томов и Дейна Бренченс, а се оказа, че са майстори на напрегнатото и емоционално завладяващо повествование.
Книгата наистина се чете на един дъх.Но дори и да е преднамерено преследвана цел, не дразни.
Стилът на авторите е ошлайфан, цизелиран и изчистен от случайните налепи и грешки на новопосветените, следвайки установени образци като Радослав Парушев, Васил Георгиев, Богдан Русев в България и Дан Браун – в световен мащаб.
Стегнат и компресиран, с функционален диалог и прецизно пласирани персонажи със свое мотивирано поведение – като цяло – и убедително присъствие в трите части на епоса.
Имах подозрение, че тандемът всъщност е написал кинороман, толкова силно и притегателно текстът тежнее към екранизиране и визуализиране.
Четох, че авторите са искали да създадат филм, режисиран от трима признати майстори – Зорница София, Вим Вендерс и Мартин Скорсезе.
Не знам осъществим ли е подобен блян, но в тъканта на текста наистина е налице съзнателно търсено разностилие – особено е фрапиращо между първата и втората част – тъй като скокът от глухата българска провинция към уредения живот в Холандия и столицата на любовта и модата Париж – е наистина стряскащ.
Вероятно авторите са осъзнали поетия риск и в третата част намират връзката с началото на сагата, събирайки всички герои отново заедно в София.
В случая хепи ендът не дразни.
Той е логично следствие от енергията и смисловата насоченост на романа и е нормално една одисея, свързана с инициацията на майка и дъщеря – Вяра и Ина, да напомня дори прочутата християнска притча за ходенето по мъките, след което героините намират своята изгубена родина.
„Докато дишам“ се включва в руслото на нашумели напоследък амбициозни прозаични усилия от нивото на „Сексът и комунизмът“ , „Минало незабравимо“ или „Законът“, с които дебатът за измамените надежди – и при социализма , и в демокрацията на поколения българи – продължава.
Беше ми интересно да проследя съдбата на родата на Генерала, а и неговата лична.
Той – образцовият номенклатурчик и посоченият строител на капитализма , губи съпругата си Екатерина, скъсва с дъщеря си Вяра и се лишава от внучките си Ина и Катя.
А след преживеният катарзис – приел облика на тежка форма на рак, като при Достоевски, решава да търси Помирението и Събирането на своята разпиляна по света фамилия.
Томов и Бренченс търсят и в негово лице не само отблъскващото и отвратителното, характерно за правоверен комунист от тайните служби, но и онова останало зрънце човещина и достойнство, което ще го принуди в края на дните му да вземе най – правилното и достойно за честта му решение.
Сюжетът на романа е атрактивен и динамичен – прескача от София, Сандански и Стара Загора до Амстердам и Париж, ритъмът е динамичен и скокообразен, с резки обрати и неочаквани промени, героите са с интересна съдба , близки до нас като манталитет и поведение.
Дуетът Томов – Бренченс постига равновесие между женските и мъжките персонажи – и ако в първата част симпатиите ни са към Вяра и дъщеря и Ина, то в заключителната трета част и най – вече при зрелищната и детайлно описана кървава баня в клуб „Ванила скай“ в Амстердам се намесват смело и безкористно в решителния момент и такива обаятелни нашенци като Васил и Иван.
Наблюдавам и интересен паралелизъм – от една страна при разкриване образите и съдбата на Ина, Лена Берковиц и Джоана , и от друга между Генерала, Васил и Иван.
В романа се чувства и приглушена критика към консумативното и затънало в пороци западноевропейско общество, прикриващо зад лустрото на благополучието и високия стандарт ксенофобските си комплекси, които избуяват особено в Холандия в лицето на екссъпруга на Ина Йохан.
„Докато дишам“ е грамотно написан качествен роман, дело на автори, ерудирани и познаващи живота в неговото многообразие у нас , в Европа и Латинска Америка.
При навлизането в неговия свят изпитваме удоволствие и естетическа наслада, поради което искрено се надявам той да има щастлива съдба – да се хареса у нас, а защо не и да се преведе поне на английски.
Би стоял добре като рентабилен продукт на международната сцена и въпреки някои досадни коректорски грешки – поради недоглеждане – към финала – смятам, че би се възприел благосклонно и от чуждестранния читател.
Затова приключвам ревюто си с пожелание повече четящи да се запознаят с романа „Докато дишам“.
Няма да се разочароват – той знае как да ги държи в прегръдката си и да задоволи очакванията им.