Начало / Любопитно / „Човешката комедия“ от Уилям Сароян (откъс и анотация)

„Човешката комедия“ от Уилям Сароян (откъс и анотация)

АНОТАЦИЯ

Драматична и затрогваща история за човешките емоции и грешки…

Итака, Калифорния. Втората световна война. Четиринайсетгодишният Омир, твърдо решен да стане един от най-бързите телеграфисти в Запада, се оказва в капан между реалността и илюзиите. Неговите военновременни съобщения за смърт, любов и пари го изправят пред човешките емоции в крайно оголен и суров вид.

Тази великолепна повест – нежна и мъчителна, наситена с автобиографични елементи – разкрива как момчето става мъж в един свят, който дори в разгара на войната изглежда по-мек, по-безопасен и по-обитаем от днешния.

Уилям Сароян е един от най-прочутите американски писатели от двайсети век. Фантастичното му въображение и неустоимият му чар са все още свежи и забавни и владеят света и днес!

„Човешка комедия“ има две филмови адаптации – една от 1943 г. и нова, чието излизане по екраните предстои. По повестта е създаден и бродуейски мюзикъл.

ОТКЪС

Одисей

Малкото момче, на име Одисей Маколи, стоеше един ден над току-що изровената дупка на лалугер в задния двор на своя дом на булевард „Санта Клара“ в град Итака, Калифорния. Лалугерът изтласка нагоре малко прясна, влажна пръст и надникна към момчето, което, макар и непознато, не изглеждаше да му е враг. Момчето още не бе успяло да се налюбува на това чудо и ето че една от птиците на Итака хвръкна към стария орех, който растеше в задния двор, кацна на едно клонче, запя възторжено и отвлече очарования поглед на момчето от земята към дървото. А после – какво щастие! – един товарен влак запухтя и зарева в далечината. Момчето се ослуша и усети как земята под него затрепери с приближаването на влака. Тогава то се затича и му се стори, че може да тича по-бързо от всяко друго същество в света.

Пристигна на прелеза тъкмо навреме, за да види как минава целият влак, от локомотива до последния вагон. Момчето махна с ръка на машиниста, но той не му отговори. То махна на петима други пътници, но и сега никой не отговори на поздрава му. Те биха могли да сторят това, но не желаеха. Най-после се показа един негър, надвесен от един вагон-гондола. И сред шума на влака момчето чу негъра да пее:

Не плачи ти, мила, о, не плачи ти веч,

ще запеем за стария дом в Кентъки ний,

за стария дом в Кентъки, тъй далеч.

Одисей махна с ръка и на негъра и тогава се случи нещо необикновено и неочаквано. Този човек, с черна кожа и различен от всички други, махна с ръка на момчето и извика:

– Отивам си у дома, момче, там, където съм роден и където ми е мястото!

Малкото момче и негърът си махаха, докато влакът изчезна в далечината.

Тогава Одисей се огледа. Той видя около себе си забавния и самотен свят, в който протичаше и неговият живот. Странен, буренясал, неприветлив, удивителен, безчувствен и все пак прекрасен свят. По линията се зададе старец с някакъв вързоп на гърба. Одисей махна с ръка и на него, но старецът беше твърде възрастен и твърде уморен, за да се трогне от приятелския жест на момчето. Той изгледа Одисей така, като че ли и двамата бяха вече мъртви.

Малкото момче бавно се обърна и тръгна за дома. По пътя то все още чуваше грохота на влака, песента на негъра и радостните думи: „Отивам си у дома, момче, там, където съм роден и където ми е мястото!“. Размишлявайки върху всичко това, момчето се засуети под едно смокиново дърво, като подритваше нападалите по земята жълти ароматни плодове. След малко то се усмихна, както умеят да се усмихват всички Маколевци – нежно, умно, тайнствено, с което те казваха „да“ на всичко.

Когато зави на ъгъла и видя къщата на Маколеви, Одисей почна да тича, подскачайки ту на единия, ту на другия си крак. Увлечен в това, той се спъна и падна, но бързо се изправи и продължи.

Майка му беше на двора, хранеше кокошките. Тя видя как момчето се спъна и падна, как се изправи и отново заподскача. То се приближи леко и безшумно, постоя малко до нея, после тръгна към полога да види за яйца. Имаше само едно. Момчето го погледа, после го взе, занесе го на майка си и й го подаде много внимателно, сякаш искаше да каже нещо, което никой възрастен не можеше да отгатне и никое дете не можеше да запомни.

Омир

 

Неговият брат Омир, яхнал стария си велосипед, с усилие напредваше по прашното непавирано шосе. Омир Маколи носеше куртка на телеграфен раздавач, която му беше много голяма, а шапката – много малка. Слънцето залязваше сънливо сред тихия вечерен покой, тъй много обичан от жителите на Итака. Навсякъде по древната калифорнийска земя се бяха ширнали овощни градини и лозя. Макар че Омир бързаше, той не пропускаше нищо от прелестите на околността. „Гледай ти! – възхищаваше се той на земята и дърветата, на слънцето, тревата и облаците. – Гледай, гледай ти!“ Той започна да описва красиви фигури със своя велосипед и като съпровод на тия изкусни движения от устата му се понесе гръмка песен – проста, трогателна и безсмислена. Той сякаш чу как темата на тази песен бе подета от струнен оркестър, към който се присъедини арфата на майка му и пианото на сестра му Бес. Накрая, за да се събере цялото семейство, прозвуча и акордеон, подхващайки мелодията тъй весело, тъжно и нежно, че Омир неволно си спомни за брат си Маркус.

Песента на Омир бе заглушена от неспирния грохот на три чудовища, понесли се в небето. Раздавачът погледна нагоре и тутакси връхлетя в тясната суха канавка. „Самолети!“ – каза си Омир. Отнякъде довтаса гордо-гордо едно фермерско куче и когато залая, заприлича на човек с някаква важна вест. Тази вест обаче не заинтересува Омир; той се обърна само веднъж да подразни кучето, казвайки „ав, ав!“. После се качи пак на велосипеда и продължи пътя си.

Когато приближи крайните квартали на града, той отмина една табела, без да я прочете. На нея пишеше:

Итака, КАЛИФОРНИЯ

Където и да отидеш, вкъщи си най-добре.

ДОБРЕ ДОШЪЛ, СТРАННИЧЕ!

Спря се на близката пресечна улица и загледа дългата редица военни камиони, които се точеха, натоварени с войници. Той махна на войниците с ръка, също както брат му Одисей бе махнал с ръка на машиниста и на пътуващите безплатно скитници. Мнозина от войниците отвърнаха на поздрава му. И защо да не отвърнат? Та не им ли беше всичко все едно!…

Телеграфната агенция

В Итака вече бе настъпила вечерта, когато Омир най-после спря пред вратата на телеграфната агенция. Часовникът на витрината показваше седем и две минути. Омир видя как началникът, мистър Спанглър, брои думите на една телеграма, която току-що беше приел от един младеж на около двайсет години с уморен и разтревожен вид. Влязъл в агенцията, Омир се заслуша в разговора на мистър Спанглър с младия човек.

– Четиринайсет думи, наложен платеж – каза Спанглър. Помълча малко и погледна младежа. – Попривършил си парите, нали?

Младежът не можа да отговори веднага, но скоро се съвзе.

– Да, сър, почти… Но майка ще ми изпрати пари да си отида.

– Разбира се – рече Спанглър. – А къде си бил?

– Може да се каже, никъде – отвърна младежът и почна да кашля. – Кога ще получи майка ми телеграмата?

– Хм! Сега на Изток е доста късно. Нощем човек невинаги се снабдява лесно с пари. Но аз ще подам веднага твоята телеграма. – И без да погледне отново младежа, Спанглър затършува из джобовете си и извади пълна шепа дребни монети, една банкнота и едно варено яйце.

– Вземи – каза той, – за всеки случай. – И подаде банкнотата на младежа. – Ще ми ги върнеш, когато получиш пари от майка си – добави Спанглър. Сетне му показа яйцето. – Задигнах го от един бар преди една седмица. Талисман. Носи ми щастие.

Младежът погледна парите и попита:

– Но… какво е това?

– Дребна работа – отвърна Спанглър.

– Благодаря! – рече младежът, застанал учуден и смутен. – Благодаря! – повтори той и напусна бързо агенцията.

Спанглър занесе телеграмата на нощния дежурен телеграфист, Уилям Гроган, и каза:

– Изпрати я, Уили. Аз ще дам парите.

Мистър Гроган хвана ръчката на апарата и започна да предава телеграмата, буква по буква:

Мисис Маргарет Стрикман

Бидъл Стрийт 1874

Йорк, Пенсилвания

Мила мамо, моля, изпрати телеграфически трийсет долара. Искам да си дойда. Добре съм. Всичко наред.

Джон

Омир Маколи заоглежда масата, за да види дали няма телеграми за разнасяне или телефонни поръчки . Мистър Спанглър го наблюдаваше разсеяно, после попита:

– Харесва ли ти да бъдеш раздавач?

– Дали ми харесва? – попита на свой ред Омир. – Да, повече от всичко друго! Срещам толкова най-различни хора. Ходя на толкова много места.

– Аха – рече Спанглър. Той помълча и разгледа по-внимателно момчето. – Спа ли добре миналата нощ?

– Да! – отвърна Омир. – Бях доста изморен, но спах добре.

– А поспа ли малко и на училище днес?

– Малко.

– Кога?

– В часа по стара история.

– А как си със спорта? – попита Спанглър. – Искам да кажа, че при тази работа ти сигурно не можеш много да спортуваш.

– Спортувам – отвърна Омир. – Играем гимнастика всеки ден.

– Тъй ли? – учуди се Спанглър. – Когато аз учех в същото средно училище, вземах участие и в надбягванията на двеста метра с препятствия. Бях шампион на цялата Долина. – Началникът на телеграфната агенция помълча. Сетне попита: – Наистина ли ти харесва тая работа?

– Искам да стана най-добрият раздавач, който някога е работил тук.

– Добре – каза Спанглър. – Само не се преуморявай, да не се разболееш. Старай се да пристигаш навреме, но не бързай прекалено много. Бъди учтив към всички – сваляй си шапката в асансьора и най-вече внимавай да не загубиш някоя телеграма.

– Добре, сър.

– Нощната работа не е като дневната – продължи Спанглър. – Човек може и да се поизплаши, когато занася телеграма в китайския квартал или извън града, но ти не се плаши. Хората са си хора. Не се плаши от тях. На колко си години?

Омир преглътна.

– На шестнайсет.

– Аха, знам – рече Спанглър. – Това ми каза и вчера. Вярно, ние нямаме право да вземаме на работа момчета под шестнайсет години, но аз реших да те задържа на моя отговорност. На колко си години?

– Четиринайсет – отвърна Омир.

– Хм, след две години ще бъдеш на шестнайсет.

– Да, сър.

– Ако нещо не ти е ясно – продължи Спанглър, – питай ме.

– Да, сър. – Омир помълча. – А как се доставят песенни телеграми?

– Много лесно – отговори Спанглър. – Рядко получаваме такива телеграми. Ти имаш доста приятен глас, нали?

– Пеех в презвитерианското неделно училище – заяви Омир.

– Чудесно! – каза Спанглър. – Тъкмо такъв глас трябва за нашите песенни телеграми. Сега да предположим, че някой е поздравил нашия мистър Гроган по случай рождения му ден. Какво ще направиш?

Омир застана пред мистър Гроган и запя:

От все сърце ви пожелавам –

от все сърце ви пожелавам –

от все сърце ви пожелавам, драги Гроган,

честит рожден ден!

– Благодаря! – отвърна мистър Гроган.

– Отлично! – похвали Спанглър Омир. – Само че не трябва да казваш „драги Гроган“, а „драги мистър Гроган“. А какво ще правиш с петнайсетте долара, които ще получаваш всяка седмица?

– Ще ги давам на майка – отговори Омир.

– Добре – каза Спанглър. – Отсега си на постоянна работа при нас. Ставаш член на нашия колектив. Наблюдавай, слушай внимателно, отваряй си очите и ушите. – Началникът на телеграфната агенция погледна разсеяно наоколо и после попита: – Какво мислиш да правиш в бъдеще?

– В бъдеще? – попита на свой ред Омир. Той се посмути, защото през целия си живот, денем и нощем, беше вършил само това – бе мечтал за бъдещето, дори когато това бъдеще се простираше не по-далеч от утрешния ден. – Какво да ви кажа – отговори той. – Не зная точно, но бих желал някой ден да стана нещо. Може би композитор или нещо подобно. Някой ден.

– Чудесно! – възкликна Спанглър. – И тук ще започнеш най-добре. Тук край теб звучи музика! Истинска музика! Музика направо от живота, направо от хорските сърца. Чуваш ли телеграфния апарат? Каква красива музика!

– Да, сър – каза Омир.

Изведнъж Спанглър попита:

– Знаеш ли къде е сладкарница „Чатертън“ на Бродуей? Ето ти четвърт долар. Иди ми купи две вчерашни банички, с ябълки и с кокосов крем. Дават две за четвърт долар.

– Добре, сър – отговори Омир.

Той хвана монетата, която Спанглър му подхвърли, и изтича навън. Спанглър погледна след него и изпадна в някаква ленива, приятна и малко тъжна замечтаност. Когато се отърси от нея, Спанглър попита телеграфиста:

– Какво ще кажеш за момчето?

– Добро е! – отвърна мистър Гроган.

– И аз така мисля – каза Спанглър. – Произхожда от добро, бедно семейство на булевард „Санта Клара“. Няма баща. Брат му е войник. Лете майка му работи в опаковъчните складове. Сестра му учи в Щатския колеж. С две години е по-млад, това е само лошото.

– Аз пък съм с две години по-стар – рече мистър Гроган. – Ще се погодим.

Спанглър стана от масата си.

– Ако ви трябвам – каза той, – ще ме намерите при Корбет. Разделете си баничките. – Той се спря и се вгледа, сякаш не вярваше на очите си. Омир се втурна в агенцията с две увити в хартия банички.

– А как ти беше името? – почти изкрещя Спанглър на момчето.

– Омир Маколи.

Началникът на телеграфната агенция прегърна новия раздавач.

– Браво, Омир Маколи! Точно такова момче ни трябваше за нощната смяна. Ти си сигурно най-бързото същество в долината Сан Хоакин. И един ден ще станеш велик човек, ако оцелееш. Така че гледай да оцелееш. – Той се обърна и напусна агенцията, докато Омир се мъчеше да разбере думите му.

– Хайде, момче – каза мистър Гроган, – давай баничките!

Омир остави баничките на масата до мистър Гроган, който продължи да говори.

– Омир Маколи – рече той, – моето име е Уилям Гроган. Обаче ме наричат Уили, при все че съм на шейсет и седем години. Аз съм от старите телеграфисти, един от неколцината живи майстори на ръчния апарат. Освен това съм шеф на нощната смяна в тая агенция и съм пълен със спомени за много прекрасни, възхитителни неща, отминали навеки. А съм и гладен. Да се гостим с тия две банички – с ябълките и с кокосовия крем. От сега нататък ние с тебе сме приятели.

– Да, сър! – потвърди Омир.

Старият телеграфист раздели баничката с кокосовия крем на четири и те почнаха да ядат крема.

– От време на време ще те помолвам за едно-друго – каза мистър Гроган, – да попяваме заедно или да си поприказваме. В случай че се напия, ще очаквам от тебе по-голяма съобразителност, отколкото би могло да се очаква от хора на малко повече от дванайсет години. На колко си години?

– На четиринайсет – отвърна Омир, – но мисля, че съм доста съобразителен.

– Много добре – каза мистър Гроган. – Вярвам, че казваш истината. Всяка нощ ще разчитам на тебе, за да изпълнявам добре задълженията си. И ако не се съвзема, след като ме раздрусаш, плисни ме със студена вода в лицето, а след това ми дай да изпия чаша горещо черно кафе от Корбет.

– Да, сър – рече Омир.

– На улицата обаче – продължи мистър Гроган – трябва да действаш съвсем другояче. Видиш ли ме изпаднал в прегръдките на алкохола, поздрави ме и отмини, без никакви намеци за моето блажено състояние. Аз съм чувствителен човек и не желая хората да ме съжаляват.

– Студена вода и кафе в агенцията – рече Омир, – поздрав на улицата. Ясно, сър.

Мистър Гроган продължи, макар че устата му беше пълна с кокосов крем.

– Мислиш ли, че светът ще стане по-добър, когато свърши войната?

Омир помисли и каза:

– Да, сър.

– Обичаш ли кокосов крем?

– Обичам, сър – отвърна Омир.

Телеграфният апарат затрака. Мистър Гроган отговори на повикването и зае мястото си до пишещата машина, но не престана да говори.

– И аз обичам кокосов крем – рече той. – Обичам и музика, особено пеене. Струва ми се, дочух те да казваш, че някога си пял в неделно училище. Бъди добър да ми изпееш една от песните, които знаеш оттам, докато натракам на машината това известие от Вашингтон.

Докато мистър Гроган написа телеграмата, Омир изпя „Скала на вековете“. Телеграмата беше адресирана до мисис Роза Сандовал, Джи Стрийт 1129, Итака, Калифорния; военното министерство съобщаваше на мисис Сандовал, че нейният син Хуан Доминго Сандовал е загинал на фронта.

Мистър Гроган даде телеграмата на Омир. После отпи голяма глътка от бутилката, която държеше в страничното чекмедже на масата си. Омир сгъна телеграмата, постави я в плик, залепи плика, сложи го в шапката си и излезе. Тогава старият телеграфист запя с мощен глас „Скала на вековете“. Нали някога и той е бил млад!

„Човешката комедия“ тук

Прочетете още

210374_b

Топ 10 на „Хеликон” за най-продавани книги (12 февруари – 18 февруари)

ХУДОЖЕСТВЕНА ЛИТЕРАТУРА 1. Произход от Дан Браун 2. Ударът от Джон Гришам 3. По-тъмен от …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *