Сали Гарднър е английска детска писателка и още с първия си роман през 2005 г. печели престижната награда за детска литература “Смартис”, а през 2012 г. и 2013 г. прибавя към наградите си и медала „Карнеги“, присъден й за най-добра книга за деца във Великобритания, както и наградата “Коста” за детска литература. Книгите й са преведени на повече от 22 езика, а поредицата “Наоколо се случват чудеса” е една от най-обичаните от децата във Великобритания вече 15 години и продължава да се преиздава. От понеделник, 9 март, в книжарниците могат да бъдат намерени първите три книжки от поредицата – „Момчето с крака като светкавици“, „Момчето, което можеше да лети“ и „Най-малкото момиче на света“. Те излизат с клеймото на „Фют“.
Сали Гарднър за себе си:
Родена съм в Бирмингам, точно до една шоколадова фабрика, но съм израснала в централен Лондон. Семейството ми (моите родители и по-малкият ми брат) се премести, защото майка ми и баща ми бяха адвокати и работата им го налагаше. Когато бях на пет годинки, те се разделиха, а по-късно и се разведоха. Аз и брат ми останахме при мама.
В училище бях подложена на сериозен тормоз, защото бях различна от останалите деца. С мъка връзвах връзките на обувките си, никога не знаех как точно да облека дрехите си и в мига, в който обърнех страницата на буквара, забравях как се пише “мама”. Мозъкът ми приличаше повече на отточен канал, отколкото на гъба – бях от децата, които постоянно губят информация, вместо да я трупат.
Оставиха ме в началното училище, докато не станах твърде възрастна и тогава помолиха майка ми да ме премести. Това многократно се повтаряше през училищните ми години. Стоях в даден клас, докато не станех твърде голяма, и след това молеха майка ми да смени училището. На 11 години окончателно ме обявиха за несправяща се. Това беше преди да се появи трудно произносимата дума “дислексия”, която, да си призная, и до ден-днешен не успявам да напиша правилно.
Накрая се озовах в училище за изоставащи деца, защото никъде на друго място не искаха да ме приемат. Чувствах се като в затвор, а и училището много напомняше на такъв. Родителите ни имаха право да дойдат да ни вземат едва в края на първия срок. Спомням си деня, в който свърши първият ми учебен срок в това училище. Още от сутринта всички залепихме носове за прозореца. А навън беше навалял сняг – бял и девствен, по него нямаше и една следа. Сякаш бяхме захвърлени на края на света и забравени от всички. Сърцето ми се сви и не искаше да бие. Минаха часове, преди в далечината да се покаже първата кола. Едно малко “мини” – колата на моя втори баща. Не можете да си представите колко обичана и желана се почувствах в този момент!
В училище трудностите ми продължаваха. Определиха ме като “неподлежащо на обучение” дете, но когато станах на 14 години и всички вече бяха загубили надежда, аз се научих да чета. Прочетох съвсем сама първата си книга и от тогава, та до ден-днешен не спрях да чета. Тогава майка ми, Бог да я благослови, ми каза, че ако не остана на поправителен изпит по нито един предмет, бих могла да отида в училище по изкуствата. И благодарение на усилията на учителите ми успях да го направя. В училището по изкуствата излетях точно като изстреляна ракета. Завърших с грамота за отличен успех и след това започнах работа като сценограф в Университетския театър на Нюкасъл. След известно време установих, че дислексията ми пречи при подготовката на цялостни сценографски проекти и затова се насочих към дизайна на костюми. Повече от 15 години това беше моя работа и моя страст.
Изненадващо за мен, когато се насочих към писането, бях сигурна, че дислексията ще ми пречи, но се оказа, че пред мен се разкри един невероятен и вълнуващ път. Благословена съм, че животът ме срещна с моята редакторка Джудит Елиът, която изигра огромна роля в превръщането ми в писател.
Пишете ли нова книга в момента?
– Работя върху една нова серия книги, чието работно заглавие е “Криле и Ко”. В тях ще се разказва за детективска агенция, но не каква да е, а детективска агенция на феи.
Откъде ви хрумват идеите за книгите ви?
– Отвсякъде! От книги, музика, театър, хора, разговори, картини, дори от сгради… Имам усещането, че на главата си нося сателитна чиния, с която приемам всякакви сигнали от света около мен. Но разбира се, всяка от тези идеи се обмисля дълго време, преди да се оформи и да стане книга.
Кой е любимият ви литературен герой?
– Мистър Дарси от книгата на Джейн Остин “Гордост и предразсъдъци”.
А имате ли хоби?
– Обичам да разхождам кучето си, да пиша, да чета, да ходя в музеи и да изпивам тонове кафе в някое приятно кафене.
А имате ли деца или домашен любимец?
– Имам три пораснали деца – две момичета близначки и един син. Имам и едно миниатюрно дългокосместо куче, подобно на наденичка, което се казва Лоте.
Каква е любимата ви музика?
– Мисля, че музикалният ми вкус е доста разнообразен. Харесвам Бетовен, но и Ван Морисън, Нина Симоне, Боб Дилън, Ник Кейв, Дъсти Спрингфийлд, Франк Синатра, Джони Мичъл, “Гогол Бордело” и… още много, много.
А имате ли любима страна или място в света?
– Обичам Париж, обичам цяла Франция! И разбира се, обичам Англия.
Кои са трите неща, които бихте взели със себе си на пустинен остров?
– Красива рокля, бутилка шампанско и айпада си.
Какво бихте посъветвали младите писатели?
– Не спирайте да разказвате истории сами на себе си и не се притеснявайте, че не успявате да ги запишете. Опитвайте се да намерите собствения си глас и собствената си тоналност. И не се давайте на хора, които се опитват да ви убедят, че не можете да направите нещо – вярвайте в мечтите си и те ще се сбъднат. Четете! Четете много и добри книги. Ако четенето ви затруднява, слушайте аудиокниги.
Кой автор е оказал най-голямо влияние върху вас?
– Анджела Картър, Чарлз Дикенс, Реймънд Карвър,братя Грим… Днес имаме щастието да живеем в една златна епоха в писането, която е истински Ренесанс и за детската литература, и добрите писатели са много.