Юлия ПЕТКОВА
Живеем в странен свят. Едни реконструират сгради, други продават думи за големи пари. Цукуру Тадзаки обича да съзерцава гари. Сяда на една пейка и наблюдава какво става наоколо. Разхожда се по гарите със същото чувство, с което други ходят на концерт, „на мол”, на кино или танци в някой клуб. Вярва, че точните цели опростяват живота.
Ала когато четиримата му близки приятели с „цветни” имена му обръщат гръб рязко и неумолимо, Цукуру угасва. Атакува го чувството, че се е превърнал в носител на някакъв ужасен болестотворен вирус. И той се вкопчва в мисълта за смъртта. Така или иначе винаги е възприемал себе си като празен човек, като лишено от индивидуалност същество. Може би точно тази да е била ролята му в групата – да е празен. Никакви особени недостатъци, но и нищо специално. Той дълго време се утешава с предположението, че на Акамацу (червен бор), Оуми (синьо море), Ширане (бял корен) и Куроно (черно поле) им е нужен и такъв човек.
Сама по себе си смъртта не ме плаши. Наистина. Свидетел съм колко много некадърници и нищожества си отидоха от този свят. Щом тези типове успяха да го сторят, не е възможно аз да не мога.
Минават шестнайсет години от удара, който му нанасят приятелите му. В Токио Цукуру се влюбва в Сара, необикновена жена, която също ще му сервира изненади. Именно тя го насърчава да погледне миналото си в очите. Ако ще тези очи да са чак във Финландия.
Следват няколко години на странстване – една привидно закъсняла инвестиция в истината. А истината е нещо като погребан под пясъка град. Понякога с течение на времето пясъкът става все по-дълбок, друг път с времето се разпилява и градът излиза наяве. Цукуру се среща с Оуми, превърнал се в изкусен дилър на автомобили с марка „Лексус”, а после и с Акамацу, отдал се на съмнително полезни курсове за личностно развитие. Внезапно научава, че авторът на неговата преждевременна „смърт” се казва Ширане. Да, същата онази прелестна девойка, която редовно увенчава мокрите му сънища. И връзката с която винаги му се е струвала необяснима.
Животът наподобява сложна партитура, заключава Цукуру. И е някак невъзможно да разчетеш всички знаци, да си обясниш поведението на всички, пък и дори да успееш, това не означава, че хората ще разберат правилно теб и „твоя” смисъл и че това ще ги направи щастливи. В живота на всеки от нас има трудни за обяснение неща, независимо от езика, който ползваме. Защо да го правим тогава? Защо е необходимо да ровим из спомени, които са се опитали да ни претопят?
Ами защото „дори да си заровил спомените надълбоко, не можеш да заличиш последствията от тях. Не можеш нито да заличиш, нито да промениш историята. Все едно да убиеш себе си”, убеждава ни Харуки Мураками. Новият роман на най-конвертируемия японски писател без съмнение ще оглави българските класации за любими заглавия. И ще очарова читателите със своята свежест, непреднамереност, мъдра и обезоръжаваща простота.
Безцветният Цукуру Тадзаки и неговите години на странстване тук