Начало / Интервюта / Етгар Керет: Ключовият момент в едно произведение е истината

Етгар Керет: Ключовият момент в едно произведение е истината

Голям късмет е, че ползвам само английски и не мога да чета преводите си на други езици

 

Етгар Керет живее в Тел Авив със съпругата си Шира Гефен и техния син Лев. Когато не пише истории, прави кино. Нарича стила си „субективен реализъм“, преподава във Факултета по еврейска литература в университета „Бен Гурион” и учи студентите си да не се престарават във фòрмата: „Не понасям идеята за добре написана история. Аз съм с две ръце за зле написаните добри истории“.

Пише за различни вестници в Щатите и Израел; поддържа месечна рубрика в Tablet Magazine. Книгите на Керет са преведени на 30 езика. Десетки от неговите разкази са послужили за сценарии на късометражни филми по цял свят, а многократно награждаваният анимационен пълнометражен 9.99 $ (реж. Татя Розентал; Джефри Ръш в ролята на Ангела) е събрал в едно историите от „Автобусния шофьор…” и „Момичето на хладилника”.

Керет (1967) е познат на българските читатели с „Автобусният шофьор, който искаше да бъде Бог”. По същото време, след осемгодишно затишие, новата книга на Керет („Изведнъж на вратата се чука”) стана безпрецедентен бестселър в Израел и се превърна в първата сбирка от разкази, оглавявала класацията по продажби в страната.

►Що за Бог мислите, че е създал вас лично?
– Не съм кой знае какъв познавач на Библията, но фразата „И Бог създаде човека по Своя образ“ е заседнала в съзнанието ми… Човек понякога се опитва да направи торта „Павлова“ и става мазало, но не защото това е възнамерявал, а защото толкова е могъл. Щом ние сме се получили каквито сме, значи Господ е бил много оптимистичен, наивен и амбициозен… и ако сме несъвършени и по негов образ, значи и той е несъвършен. Ще кажа нещо, което ще прозвучи мегаломански: много пъти работата на писателя или на артиста се сравнява с тази на Бог – твориш с думи… Мисля, че вътрешно присъщо на този процес е резултатът да не е съвсем онзи, който си искал. Когато пишеш, някак винаги се проваляш: понякога провалът е славен, а понякога – жалък. Важи и за Господ. През цялата Библия Той е ядосан и разочарован от хората – а нима някой ще е ядосан и разочарован, ако е станало, както си е представял? Дал ни е свободния избор и ни е посъветвал да избираме правилно. Щом не избираме правилно, значи нещо в софтуера ни е сбъркано. Това всъщност прави Бог по-интересен за мен: ако беше всесилен и всемогъщ, щеше да е скучен. А несъвършенството предполага уникалност: ще ми се да вярвам, че ме е създал не съвършен, а уникален Бог.

Казвате, че между Керет писателя и Керет в ежедневието има съществени разлики, че първият прави немислимите за втория неща. С кои три от собствените ви разкази бихте дефинирали всяка от тези свои личности?
– Като писател съм „Тръби“ – това е първата история, която написах, и в течение на която осъзнах, че общуването с мен самия и с околните зависи от мен, както и че моите „тръби“ са разказите (главният герой, решен да изчезне от този свят, изработва дълга тръба, по която пропълзява в рая – бел. ред.). „Игра на гама“ също има отношение към това, как и защо пиша: да пишеш разкази е като да пишеш жалби до Господ… Нали се сещате, като оплакванията до общината: „Няма места за паркиране на моята улица! Градинката не е почистена…“ Когато пишеш за човешкия жребий, имаш някакъв неясен адресат и макар и да го кориш, му съчувстваш. Третата история е „Камбала“ (публикувана на български през 2009-а в сп. НЕЯ – бел. ред.) – за двама приятели, които разговарят в ресторанта: единият си поръчва „говорещата риба“ от менюто и вместо да я изяде, чака тя наистина да заговори. Това отличава писателя – той винаги очаква рибите, стените, облаците да се разприказват; вместо да ползва нещата, на него му се иска да ги разговори.
А ако говорим за най-личните истории, които съм писал – със сигурност са повече от три, но ще кажа първите, които ми дойдат наум, не задължително най-добрите. „Тротоари“ е за моя най-добър приятел, който загина по време на военната ни служба; в „Изтрещяванията на Нимрод“, много биографичен, са описани всичките ми приятели; „Хими“ е един от най-дългите, последният от предпоследния сборник, и е до голяма степен за баща ми. Ето триъгълника, който ме определя като личност: войник, приятел, син. Като под „войник“ разбирам всичките си взаимодействия с външния свят.

Пабло Неруда казва в едно стихотворение: „Между устните и гласа нещо умира“, какво ви се струва, че се губи по пътя между вашето въображение и вашите книги? И смятате ли, че нещо в преводите ви пропада при прехода от иврит към друг език?
– За мен самото писане е постоянен превод, посредничество. Не е като историята да се ражда готова в главата ти и ти да я изписваш на листа – тя е неясна емоция, която се превежда в образи, които се превеждат в определена последователност, която се превежда в изречение. Казано иначе, историята е като пълна кофа, с която трябва да тичаш. Накрая остава каквото не се е разплискало по пътя… затова е добре да започваш с много. Ясно е, че с превода на чужд език тичането с кофата се удължава. Нищо чудно преводачът да е толкова добър, че да тича по-бързо от автора. Но главното тук е, че между автора и текста (дори не говоря за читателя сега) по принцип съществуват отношения на недоразбиране. Текстът не доразбира автора, той вечно е почти онова, което авторът иска да изрази. В основата, в природата на писането е фрустрацията. Важи и за превода. Склонни сме да мислим, че думите си съответстват в езиците, но не е съвсем така. Ако някой измисли програма, с която да се покаже графично как думата за едно и също нещо действа на иврит, на английски и на български, ще се получат три различни картини. Така че, когато пишеш кратки текстове, в които водещото са игрите с дву- или трисмислици и ритъмът, в мига, в който се стигне до превод, си донякъде обречен. Голям късмет е, че ползвам само английски и не мога да чета преводите си на други езици (смее се).

В един от разказите ви главният герой, хванал златна рибка, парадоксално е принуден да се отказва от онова, което му е най-важно, докато изразява трите си желания. Какво бихте си пожелали вие при възможност?
– Разказът е за това, че желанията ни са абстрактни и в момента, в който ни накарат да пренесем копнежа си в конкретни искания, попадаме в клопка. Естествено е за желанията е да са неясни и есенцията на онези, които ни движат, които не остаряват и никога не се изразходват напълно, да е неуловима. Алчността и жаждата за власт може да са движещи, но са ограничаващи, ограничаващи са и другите изразени желания: от най-детинските любопитства и стремежи до сексуалното влечение или мегаломанските фантазии… Бидейки писател, голямото ми желание е да общувам – настрана наградите, рецензиите, почестите, за мен същественото винаги е било да грабна читателя и да го въвлека в четенето. Човек, като пише, му е едно такова наложително и ясно, че трябва да каже определени неща… и на мен ми е невъзможно да разбера как така онова, което вълнува мен, няма да вълнува и всички останали; как някой ще избере да не чете моите разкази. (Смее се.) Ето ви детинската ми страна.

В чудеса вярвате ли?
– Ако дефинирате чудо като „събитие, което не може да бъде обяснено“ – да. Самото ми раждане е чудо: роден съм в шестия месец, тежал съм 920 грама и съм бил толкова болнав, че лекарите са били сигурни, че ще умра. А съм оживял. Освен това всяка написана история е своего рода чудо – чувстваш се като фокусник, който прави трик пред публика, само дето и ти не знаеш как точно се получава; вадиш заек от цилиндър, без да си го слагал вътре…

В какво друго вярвате?
– В приятелството, в човещината. Вярвам, че добрината съществува – понякога скрита под пластове страхове и тревоги, но съществува в нас. Вярвам още, че яденето на сладкиши е добро за човека.

Вашият редовен герой Узи съществува ли в реалния живот?
– И още как, даже има фейсбук профил и можете да се „прибавите“. Той е най-добрият ми приятел от тригодишна възраст. В такива дълги дружби има нещо, което вече не е въпрос на съзнателен избор, а на рефлекс. Част от чертите на характера ми нямаше да съществуват без него, както и обратното. Рядко има братя, които изкарват толкова време заедно, колкото ние с Узи – за 40 години да се събират няколко седмици, в които не сме се виждали, защото някой от двама ни е бил в чужбина. Живеем на 100 метра един от друг, обядваме заедно през ден…

Какво прави един текст добра литература?
– За мен ключовият момент в едно произведение на което и да било изкуство, този, заради който то си струва, е истината. Трябва да има честност. Понякога истината я влага самият артист, а друг път, дори когато няма намерение да е честен, тя се вижда някъде зад гърба му. Да е честно и интересно, разбира се.

Интервюто се препечатва със съкращения от списание Light

Прочетете още

GG

Георги Господинов: „Боя се от начина, по който употребяваме думите – безмилостно и безразборно“

За мен е чест книгата ми да е Изборът на книжарите, казва писателят „Градинарят и …