Лира Литературно-рекламна Агенция
Константин Николов с есе и Веселина Кискинова с фейлетон бяха класирани на второ място в литературния конкурс „За ползата от нечетенето и вредата от четенето”, обявен от организаторите на фестивала „Четящият човек“.
Ето и отличените творби:
„За ползата от нечетенето и вредата от четенето“ (есе)
„…и аз изгубих зарад книгите
живота и света”
Атанас Далчев „Книгите”
Веселина КИСКИНОВА
Както всичко друго в този живот, четенето е въпрос на избор. „Да бъдеш, или да не бъдеш?” Да четеш, или да не четеш? И не говоря за избор от рода на този да пуснеш ли детето си в първи клас, да четеш ли задължителната учебна литература, да следиш ли най- новото от областта, в която си изкарваш прехраната. Говоря за избор, който правим подтикнати от провидението. Един мним избор – защото избраните сме всъщност ние. Защото четящият човек е предопределен. За него изборът да чете е съдба, от която няма измъкване.
И като казвам съдба, нямам предвид добра орисница. Четящият човек е прокълнат човек – знае го и самият той, и нечетящите край него.
Фактите говорят сами за себе си. Четенето на книги води до обогатяване на знанията. Личност с широки познания може по- ясно и по- прецизно да оценява ситуациите в живота си. Тя е като шахматист, който знае как ще завърши срещата, преди да е преместил първата си пешка. Предвиждайки развръзката на събитията, четящият човек най- често се съсредоточва върху негативните възможности. Такава е човешката природа. В опита си да избегне разочарованието, провала или болката, той се концентрира върху тях, докато накрая страхът го откаже от това въобще да започне начинанието си. Гурутата на позитивното мислене ни трият носовете с щастието на хората от Третия свят, които имат толкова малко, а умеят да се радват на живота. Но освен от пари, луксозни вещи и храна, африканчетата и индийчетата са лишени от възможността да се образоват и да четат за собствено удовлетворение. Истината е, че депресията не е болест на преситеността, а на мислещия, четящ човек. Разбира се, това не означава, че книгите вече трябва да се продават с подарък – опаковка антидепресанти. Изложеното дотук не е уравнение, в което лявата страна задължително се равнява на дясната, просто защото математиката е рационална, а литературата – ирационална.
Казаното всъщност не е дори най- голямато „против” четенето. Вредата от четенето се крие най- вече в животозастрашаващата му природа. Вече споменах, че четящият е прокълнат. Каиновият му белег, който го отличава от нечетящите му събратя, е в това, че докато той анализира живота, съдейки по прочетеното, нечетящият има възможността действително да живее. Нечетящият не се пита какъв е смисълът на живота. Той просто живее. И в тази блажена простота се крие разковничето на ползотворното му съществуване. „Книжният плъх” от дете е отгледал в себе си образа на идеалния свят, населен с идеални образи, живеещи според идеални стечения на обстоятелствата. И когато неизбежно действителността не пасне с художествения си калъп, четящият човек се затваря разочарован в себе си. Защото много често орисаният да обича книгите, е орисан и да таи в себе си едно меко сърце. Тайната на четящия човек е, че той горещо желае някой да му нарисува овца,а е обречен да съществува в свят, пълен с вълци. В опита си да защити нежното си сърце, четящият бяга в сигурния и красив всемир на книгите. Колкото повече чете, толкова повече бяга, и колкото повече бяга, толкова повече чете. Пометен в порочния кръг, той така и не се калява за неизбежната среща с истинския живот. Накрая или губи действителността, или действителността погубва него.
В обобщение – от четенето ползи няма. Не и в днешно време…Но ако нямаше желаещи да четат, този целият труд щеше да е отишъл на вятъра…, та…
Защото четенето, като всяко друго нещо, е въпрос на избор. А изборът, който правим, често е предопределен от начина, по който задаваме въпроса. Може би въпросът не е „Да бъдеш, или да не бъдеш?”. Щом си го задаваш, значи вече СИ. Може би правилният въпрос е: „Какъв да бъдеш?”. А избора – всеки го прави сам.
–––––
„За ползата от нечетенето и вредата от четенето“ (фейлетон)
Константин НИКОЛОВ
Откакто преди месец и нещо си купих електронен четец, с него сме неразделни. Чета преди сън и веднага след сън, преди хранене и след хранене, преди работа, след работа, по време на работа, поне когато го няма шефа. В почивката. По път за работа. Голяма работа е да четеш, особено с електронен четец – хем излъчваш чара на ренесансовия човек, такъв един културен, ерудиран и самовглъбен, хем си хай-тек и модерен.
Когато живееш в град, където всичко е поне на половин час път, бързо се научаваш да четеш и в градския транспорт и метрото. Сядаш, вадиш четеца, забиваш нос в него и усилено се опитваш да не обръщаш внимание на народа около теб, който се блъска, говори, смее, кара се, яде, пие, мирише. И изглеждаш готино.
На кого му трябват хора, когато има книги?
Седя си вчера в 280, на седалка до прозореца, та да ми е по-светло и пак съм се загубил в разкази на Вонегът, оставил тялото на автопилот. По някое време някой ме е питал дали мястото до мен е свободно и трябва да съм кимнал, защото питащият е седнал. Що за въпрос е дали мястото е свободно – нали е празно, да не очаква някой невидим? Кога хората ще се научат, че да говориш на четящ човек е невъзпитано?
За да ми пропадне още в очите, спътникът ми започва да въздиша, да се върти в седалката, опитва се да ми наднича в книгата едно такова любопитно – все крайно неприемливи неща, когато седиш до четящ човек в градския транспорт. През онази малка резервна част от съзнанието ми, която съм оставил да реагира на промени в реалния свят – в случай, че избухне пожар, стане земетресение или някоя друга такава катастрофа, докато аз си чета, минава мисълта да изгледам критично този нарушител на спокойствието ми и на добрите нрави, но това означава да вдигна поглед от книгата и да се призная за победен.
След 20 минути усилена концентрация и недотам успешни опити да игнорирам зумбата на седалката до мен, наближава моята спирка. Ща не ща излизам от книгата и пак съм в автобуса, телом и духом. Прибирам четеца и твърдо решен да съм възможно най-нелюбезен и троснат, вдигам поглед, готов да кажа „Може ли да мина”. И виждам за пръв път човека до мен.
А то било момиче на моята възраст. И една такава хубавка, от чантата й се подава „Котешка люлка” на Вонегът, гледа ме усмихната и с интерес, а на мен думите нещо ми присядат и само я гледам едно тъпо. Тя ми прави място и ми казва „Чао!”, пък аз почервенявам като пионерска връзка и слизайки, виждам, че ме гледа.
Следващия път ще си оставя четеца вкъщи.
Свързани заглавия
Третият фестивал „Четящият човек”: Четящите хора продължават живота на книгата
1922-ма са чели книги в градския транспорт на Бургас, 50 от тях печелят награди
Пълният списък на победители от конкурса „За ползата от нечетенето и вредата от четенето“
Обявиха победителите във фотоконкурса на „Четящият човек“
Любен Дилов-син: Читателите на хартия скоро ще бъдат секта
Палми Ранчев: Спортът е хигиена. Писането е друг спорт
Христо Карастоянов пренесе публиката в далечната 1925 г.
Децата от „Усмивка“ четоха „Малкият принц“ на връстници от детски домове
Книжарите от „Хеликон-Бургас“ изненадаха с гурме и тест писатели и гости
Творбите, спечелили конкурса „За ползата от нечетенето и вредата от четенето”
Антон Парталев и Христо Кърджилов спечелиха конкурса „За ползата от нечетенето и вредата от четенето” (обновена)
Четящите хора пътуваха безплатно в градския транспорт на Бургас
Обявиха победителите в кулинарния конкурс на „Четящият човек“
Николай Фенерски сготви рибена чорба за „Четящият човек“
Мирела Иванова: Поезията е един от синонимите на свободата
Днес градският транспорт в Бургас е безплатен за четящите хора
„Четящият човек” завладя Морската градина във втория фестивален ден
„Четящият човек” потегли на трета обиколка
Георги Лозанов е носителят на наградата „Четящият човек” за 2014 г.
