Мирела Иванова: Поезията е един от синонимите на свободата

14.06.2014 Интервюта, Читателски дневник

Мирела Иванова е родена на 11 май 1962 г. в София. Завършва немска гимназия в родния си град и българска филология в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. В продължение на години е литературен наблюдател на вестниците „Стандарт“ и „Капитал“. Автор и сценарист на два документални филма за патриарха на българската национална литература Иван Вазов: „И мойте песни все ще се четат“ и „Великите българи: Вазов“, автор и сценарист на документалния филм „Град от думи“, разказ за уникалния литературен проект „Едно немско пътуване към Пловдив“. Работи като главен уредник на къща музей „Иван Вазов“. Води своя коментарна рубрика в радио „Дойче веле“. Пише литературна критика и публицистика, превежда от немски. Нейни стихове са преведени на всички големи европейски езици и са включени в множество антологии. През 2000-та година хайделбергското издателство „Вундерхорн“ отпечатва сборник с избрани стихотворения на поетесата в превод на Норберт Рандов под заглавие „Самотна игра“, който претърпява две издания. Мирела Иванова е единият от двамата членове (другият е Бойко Ламбовски) на групата за поетичен пърформанс „Петък 13“. Заедно с Бойко Ламбовски е автор и водещ на телевизионните предавания „Петък 13“ и „Остров за блажени“ по Българската национална телевизия. Тя беше гост на фестивала „Четящият човек”.
––––––––––––––

Защо поезията все остава в периферното зрение на четящия човек?
– Защото малцина усещат, че това е друг живот – свят на необятното, от което по инерция се страхуваме. Сигурно се иска кураж човек да посегне към поезията. Понякога е въпрос на култура.

Липсва ли ви онова време, когато поетите бяха толерирани?
– Беше толерирана една официозна, идеологическа линия. Поезията е един от синонимите на свободата и тя не понася никакви режими. Нито тоталитарния, нито потребителския.

„Всички разкази са за теб” написахте в друг жанр. Кое ви накара да преминете от стиховете към кратката проза?
– Това е първият ми самостоятелен сборник с разкази. Преди това направих една екстравагантна книга – „Бавно” в която са 11 разказа, 11 стихотворения с 11 илюстрации на Греди Асса към тях. Разказите ме повикаха чрез формата, те са отделен свят. Читателите ги харесаха и видяха, че в тях поетът присъства по един деликатен, сенчест начин. Построени са с класически сюжети. Прозата ме мами с това, че разширява личния ми свят.

Как реагира вашият съпруг Владимир Зарев на този сборник, казано на жаргона на деня – играете на негов терен.
– Беше изненадан, но слава богу у дома няма ревност от прозата. Разказите ми са толкова различни от неговите прекрасни епични романи, че едва ли биха могли да си съперничат.

Има едно схващане, че по време на икономическа криза изкуството е в разцвета си. Важи ли това за България?
– Аз не съм от най-мрачните нострадамуси. Всички тези вопли, че не се чете, са вопли на невежеството. Хората се завръщат към изкуството, защото осъзнаха, че това е богат свят, не евтин, не банален. Моята дъщеря е на 18 години и непрекъснато ми дава примери, как нейните връстници четат, ходят на театър, концерти. Попитах я какво иска да й донеса от Бургас и тя каза – ти си на фестивала „Четящият човек”, естествено ще ми купиш книга!

Къде бихте се зарадвали да видите свои стихове, извън кориците на книгите?
– Да ги видя гравирани върху една млада душа ми е достатъчно.

Интервюто взе Людмила Еленкова

Книгите на Мирела Иванова тук