Начало / Интервюта / Зюлфю Ливанели: България силно е повлияла на турската култура

Зюлфю Ливанели: България силно е повлияла на турската култура

Зюлфю Ливанели е един от най-обичаните и най-влиятелните турски интелектуалци. Роден е в 1946 г. в град Ългън, Източна Турция. След преврата от 1971 г. е принуден да емигрира и живее в Швеция, Франция и Гърция. След завръщането си в Турция през 1984 г. става една от най-активните личности в културния и обществения живот на страната си. Той е популярен композитор, писател и филмов режисьор. Литературно творчество на Ливанели е в различни жанрове – разкази, романи, пиеси, публицистика. Писателският му дебют е през 1978 г. със сборник разкази. Първият роман на Ливанели „Тръпка в окото на пепелянката” излиза през 1996 г. и му донася Балканска литературна награда. Международна известност му носи и романът ”Щастие” (2002 г.). За книгата „Последният остров” Ливанели получава най-престижната литературна награда в Турция на името на Орхан Кемал. През 2007 г. най-голямата книжарска верига в света „Барнс енд Нобъл” му присъжда наградата си за откриване на нов голям писател. С излизането си през 2011 г. романът „Серенада” предизвиква огромен читателски интерес и става един от феномените на съвременната турска литература. Романът е преведен в много страни, сред които Съединените щати, Германия, Франция и Гърция. От 1996 г. Ливанели е Посланик на добра воля на ЮНЕСКО. Българският читател познава Ливанели от романите му „Щастие“, „Серенада“ и „Историята на моя брат“. Предлагаме ви интерювото на Светлана Дичева със Зюлфю Ливанели, излъчено в предаването „Графити по въздуха“ на програма „Хоризонт“.
––––––––––––

Къде се намирате в момента и как се чувствате?
–    Намирам се в хотел на остров Пукет и работя върху новия си роман. Исках да се изолирам от политическата бъркотия, за да мога да се концентрирам върху писането.

Ще ни кажете ли нещо за сюжета на романа или е тайна? Повечето автори отказват да говорят за творбите си, докато ги пишат. Това е нещо като суеверие, сигурно и на Вас не ви се говори?
–    Да, защото все още не знам, все още съм вътре в нещата, опитвам се да пиша, но съм на труден етап. Това е историята на един град, с неговите богатства. Главен герой е градът, който наричаме Истанбул, Константинопол, Цариград…. Историята се случва днес, съвременна е. Но, разбира се, ние имаме хиляди години натрупвания на всички тези хора по времето на византийската империя, императорите и всички останали, балканските народи… така че, аз се опитвам да пресъздам всичко това по интересен начин във формата на роман.

Трябва ли да разбирам, че навлизането в атмосферата на собствения град изисква да се отдалечиш от него, да бъдеш на известна дистанция?
–    Да, за съжаление аз се нуждая от такава дистанция. Живял съм 11 години в чужбина. Писах песни, написах романи за действителността в Турция, но когато съм вътре в страната, аз съм обществена фигура. Трябва да свърша какво ли не, силно се влияя от новините и затова, когато съм там, нямам необходимата дистанция от действителността. Винаги съм разсъждавал така. Когато съм в чужбина мога да преосмисля страната си от перспективата на нейното минало и нейното бъдеще. А когато съм вътре в страната, се чувствам под натиска на всекидневието и делничните проблеми. Мисля, че за да усетиш проблемите в страната си трябва да се отдалечиш временно от нея.

Как ви хрумват темите на романите? Например, как ви хрумна темата на книгата „Историята на моя брат“?  
–    Опитвам се да изравям истории. Понякога всичко започва с появата на образ. Понякога с кратка история, която впоследствие се развива. При романа „Историята на моя брат“ исках да напиша нещо за различните аспекти на любовта. Исках да създам някого, който притежава т.нар. притъпяване на сетивата. Психологическо заболяване, което се получава след емоционална или физическа травма. Някои хора губят чувствителността си, сетивността си, не чувстват нищо, разсъждават прекалено логично. Много са умни, но не чувстват любов, ярост, гняв – нищо. Исках да вкарам такъв персонаж в историята. Освен това исках да разказвам в стил, който да наподобява стила на 1001 нощ – стил, който обожавам. „История в историята“ – това е един от най-великите белетристични стилове. Затова и историята в моя роман отвежда читателите до неочаквани места.

Напоследък сме привикнали към късите форми и разкъсаното, разглезено внимание. Четем есемеси, нямаме сили да се съсредоточим върху по-дълги текстове. Смятате ли, че романът има бъдеще в такава обстановка?
–    Да, така мисля, вярвам го с цялото си сърце! Защото, както знаете, аз съм композитор, музикант, и правя още много други неща, които са ми интересни. Обожавам музиката, но литературата е много важно средство за обрисуване на човешкото същество. Тя навлиза дълбоко в душата на човека. Музиката не може да описва, тя може само да символизира определени неща, които да се предават на другите, но литературата наистина е необходимо средство за разбиране на хората, за разбиране на другия. Литературата е единственият универсален език, на който можем да разчитаме.

Е да, но все пак, романът не е ли със затихващи функции? Съвременният човек има токова други изкушения.
–    Романът и литературата не са същите като през ХІХ век или преди това. Тогава хората не са имали кино и телевизия. Когато са използвали времето си да четат, са четяли Дикенс или Достоевски от вестниците, следяли са подлистници със продължения всеки ден или седмица. Тогава това е била формата на забавление. Днес хората имат други развлечения. Най-вече телевизионните сериали и интернет. Да успееш да привлечеш някого да прочете роман е голямо предизвикателство. Дори и да не е така влиятелно като в миналото, изкуството на думите е в кръвта ни. С романа си „Историята на моя брат“ казвам, че всики религии, всички богове и пророци се нуждаят от книги, за да се разкрият. Не съм толкова песимистично настроен, защото, в някои страни, например Турция, продажбите на висококачествени книги са много високи. Младите интелигентни хора четат много, така че не е нужно да ни четат милони, но ако продаваме стотици хиляди копия, с което да достигаме около един милион читатели, това е достатъчно.

Разбрах, че романът ви „Историята на моя брат“ е продаден в 300 хиляди екземпляра.
–    Да, но всъщност става дума за още по-високи продажби. У нас има и нелегален пазар, за съжаление, има хора, които продават книги с много лошо качество на много ниски цени на улицата. Те не разполагат с търговски помещения. Така че,  ние не знаем колко екземпляра от книгата са се продали. От друга страна тези 300 хиляди екземпляра са продадени, но това не означава, че толкова са прочетени за 8 месеца, а и продажбите продължават. Моите издатели смятат, че скоро ще бъдат продадени около половин милион екземпляра. Смятаме, че една книга се чете от 3-4 души, така че очакваме повече от един милион читатели.

В романа ви „Историята на моя брат“ има една героиня българка.  Стана ми приятно, откровено казано…
–    Знаете ли брат ми е женен за българка и аз се чувствам много близко до българите. Израснал съм с българската литература. Освен това има много българи, работещи в Турция. Не знам как ми хрумна, може би защото обичам страната ви. Не знам дали българите ще харесат този стил, но героинята е много симпатична и почтена.

Героинята е много красива и интелигентна. Вие постоянно подчертавате това.
–    Всички знаят, че българките са много красиви. Вие имате велика култура и невероятна страна. Много харесвам България. Когато посетих София, бях много впечатлен от чистотата и от старите сгради. Например сградите на операта и на Народния театър. Знам, че когато турската република е била създадена през 1923 г., всички усилия на Анкара са били да имитира София. България силно е повлияла на турската култура.

Свързани заглавия
„Историята на моя брат” от Зюлфю Ливанели (ревю)
Най-продавана книга в Турция за 2013 г. излезе на български
Зюлфю Ливанели идва в България за премиерата на „Серенада”
Спомени на български възрожденци излязоха на турски език

„Историята на моя брат”  тук

Прочетете още

470221266_976452964516533_8307272139945948013_n

Нобеловата лауреатка Хан Канг: „Моето вдъхновение е Астрид Линдгрен“

Южнокорейката спечели най-престижното литературно отличие тази година Хан Канг заяви след получаването на наградата през …

Един коментар

  1. Иван Хаджиев

    ДОКТРИНАТА „ЙОЗАЛ“ ИЛИ ЗАПЛАХАТА ОСТАВА….

    Амбициозният и талантлив икономист от кюрдски произход Тургут Йозал, след като завършва висшето си образование и дълги години живее и работи в САЩ, става министър-председател на Турция. Йозал заема този пост непосредствено след военния преврат от 1980 г. Той разработва доктрина „Йозал“, която предвижда провеждането на икономическа, политическа и пропагандна инвазия, насочена към териториите на бившата Османска империя. Въз основа на доктрината „Йозал“ се изгражда новата военна програма на Турция, съгласно която турската армия трябва да защитава националните интереси не само на собствената си, но и на чужда територия. С нея се загърбва обявената на 3.03.1923 г. от Кемал Ататюрк „Турска национална доктрина – мир в страната, мир в света“, която предвижда Турция да се изгради през следващите десетилетия като една съвременна светска държава. Доктрината на „Йозал“ утвърждава възможността турската армия да провежда военни операции в съседни, близки и далечни страни, там където Турция прецени, че са застрашени националните й интереси. Тази агресивна военна доктрина, зад която стои една от най-големите армии в света, реално застрашава съседните на Турция страни при всеки евентуален военен конфликт в региона. На практика това означава, че когато пожелае при благоприятна вътрешна и международна обстановка, Турция може да провокира подобни етнически конфликти в нашата страна и в „защита правата и свободите“ на тюркоезичното население да се ангажира в провеждането на военни операции на българска територия. До 10.11.1989 г. това не можеше да стане, защото зад нас беше Варшавският договор и преди всичко армията на СССР, от която Турция изпитваше панически страх. По всяка вероятност и след предстоящото ни приемане в НАТО, Турция няма да посмее чрез военна сила да осъществи своите великодържавни намерения по отношение на нашата страна. Това не означава, че надвисналата над България опасност, застрашаваща нейната сигурност, цялост и бъдеще, е отминала. С помощта на протурските националисти, много от които навлязоха в структурите на ДПС, Турция може да се ангажира в конкретни действия за превръщане на България в стария Дунавски вилает, ако управляващите и политически сили у нас не предприемат своевременни решителни мерки за пресичане на тази подривна дейност.
    За да обоснове кандидатурата на своята страна за членство в ЕС през 1988 г. министър-председателят Тургут Йозал, който по-късно стана и президент на южната ни съседка, издаде на френски език книгата „Турция в Европа“. Веднага след издаването й тя бе преведена на английски език и разпространена в САЩ, Англия и други страни. Застъпените от автора пантюркистки и панислямистки позиции, обосноваващи претенциите за бъдеща Велика Турция, както и грубото фалшифициране на безспорни исторически данни, предизвикаха основателни коментари. Позициите на Йозал бяха отхвърлени като неверни и тенденциозни от много политици, научни работници, както и най-обикновени хора от редица европейски и други страни в света. Основният замисъл на Тургут Йозал бе да докаже, че мястото на Турция е в Европа, с която, според него, тя била исторически свързана. В този смисъл той заявява, че оставането й извън Европейската общност ще бъде една голяма несправедливост, която своевременно трябва да се поправи. Основните аргументи, които използва, за да обоснове своите налудничави твърдения, са безспорните според него „доказателства“, че европейската цивилизация е всъщност турска, но за съжаление, според него, европейските народи все още не са „дорасли“, за да осъзнаят тази „истина“. В негова подкрепа е изказването на бившия турски премиер Бюлент Еджевид пред БиБиСи на 12.12.1999 г., в което той заявява: „Пълното членство в ЕС е рождено право на Турция. Турците са европейци от 600 години“. Йозал твърди, че турците, които от 7000 години населяват Анатолия (Анадола), са създали много други цивилизации, като йонийската, която трябвало да се нарича анадолска. Според него основите на европейската цивилизация са поставени в Анадола, която още от епохата на неолита (7000-6000 г.пр.н.е.) е била вече турска. Поради това Европа е имала моралното задължение да приеме своите анадолско-турски корени и да признае Турция като люлка на западната цивилизация. В стремежа си да утвърди „истината“ за турската история, Йозал пише следното: „Европеизацията на турците започва с приемането на исляма, с приноса на турските философи и теолози. В средните векове Европа познава Аристотел и Платон благодарение на турците. В наши дни може би изглежда странно на някои, защото в тяхното съзнание съществува пропаст, разделяща Запад от Изток, Турция от Европа… Днес византийската култура се приема за част от западната цивилизация. След като посочихме сходствата между Османската и Византийската империя, можем да заключим, че османската култура е също част от западно-европейската цивилизация“. Йозал пояснява, че „Византийската империя е била преди всичко анадолска държава.“ Той също така твърди, че в IX век пр.н.е. в Анатолия (Анадол) Омир – нашият сънародник – поставя началото на това, което ще бъде наречено по-късно гръцко чудо“.
    В отговор на тези фалшификации на Йозал известният византолог от САЩ проф. Спирос Врионис издаде книгата „Клио се среща със сивия вълк: турската държава и турската история“, която в началото на 1995 г. се появи и в България. В книгата си проф. Врионис твърди следното: „И така, изправени сме пред парадокс. Омир, който е пишел на гръцки, който е първият от плеядата забележителни древногръцки поети, който е създател и основна фигура на европейската литература не е елин, а е анатолиец и следователно турчин“.
    В книгата на Тургут Йозал има редица постановки, които се отнасят до християнството и стремежа на Турция да затвърди своето владичество над Балканите. Те имат пряко отношение към геноцида, на който бил подложен българският народ. Връщайки се към годините на турското робство, Йозал заявява, че балканските народи били отговорни за религиозния фанатизъм във войните между Изтока и Запада, тъй като християнските поданици на империята предизвиквали турците да ги избиват с цел привличане вниманието на западноевропейските сили. За да оправдае кръвния данък (т.нар. девширме), Тургут Йозал заявява, че жертвите на този акт на насилие „били доволни“ и „извличали полза от това“. Нещо повече, в книгата си той пише: „Неточно е да се твърди, че османците прибягвали до сила, за да набират еничари. Напротив, семействата (християнските), правели опити чрез сила (SIC!) или с подкупи да дадат децата си на рекрут, тъй като службите, които се откривали по този начин, били силно търсени“. Във връзка с изказаните съображения на Йозал за еничарството, проф. Врионис отбелязва: „Опасявам се, че достъпните оригинални извори на турски, гръцки и други езици разкриват точно обратното душевно състояние, което изпълвало съзнанието на християнските родители и деца. На първо място това са самите османски документи, които се отнасят до събирането на кръвния данък. Цялата поредица османски документи разкриват:
    1. дивия ужас на християните пред този данък върху техните деца; 2. честите опити на самите младежи да избягат, докато били отвеждани от провинциите в Истанбул; 3. кроенето на тайни планове от страна на местните селяни в помощ на младежите да се освободят от техните османски конвои при пътуването; 4. тези младежи често били откарвани в Истанбул, оковани във вериги, за да се ограничи до минимум тяхната подвижност и възможност за бягство (в някои документи изрично се нарежда за вериги); 5. султанският мюбашир, който е изпращан да събира младежите, изисквал провеждането му със силови средства: когато някой от неверниците родители или някой друг се противопоставя да даде своя син за еничар, той веднага да бъде обесен на прага на неговата врата, като кръвта му се смята за недостойна; 6. при опита да бъдат вписани 15 младежи за еничарския корпус в гръцкия град Науса (Негуш) избухнал кървав бунт, който бил потушен с големи трудности“.
    Османските архиви потвърждават страха на християните да изгубят децата си. Установена е практика, съгласно която кръвният данък се използвал като система за наказание на непокорните селища, както и за награда за тези селища, които изпълняват важни държавни задължения. Колкото и да е парадоксално, Йозал твърди, че Османската империя се е основавала на турската „любов“ и „толерантност“ към православните християни. Той използва тези демагогски определения, независимо че по време на турското робство християните са били определяни с презрителното прозвище гяури и като неправоверни са били подлагани на най-жестоки мъчения, издевателства и масови убийства.
    Отговорът на въпроса каква е тази „Анадолска цивилизация“ и „Османска култура“, а така също има ли основание Тургут Йозал да твърди за турска „любов“ и „толерантност“ към православните християни ни дават репортажите на големия приятел на България и един от най-видните американски журналисти, публициста от ирландски произход Джанюариъс Макгахан, който като кореспондент на лондонския вестник „Дейли нюз“, заедно с американския генерален консул в Цариград Юджин Скайлер, след потушаването на Априлското въстание обикаля редица изпепелени български селища като Батак, Перущица, Панагюрище и Клисура. В един от първите си репортажи Макгахан пише: „Съществуват факти, които в момента на установяването карат кръвта да кипне гневно, а мускулите да се контрактират във внезапен гняв. Съществуват неща, които са повече от ужасни, за да позволят спокойна анкета: неща, чиято грозота окото не може да понесе и за които разумът отказва да мисли. Съществуват факти, които отвращават и възбуждат: факти, между които престъпиш ли, бият по лицето. Това е природата на фактите, които дойдох да обследвам“.
    В речта си в Народното събрание на Франция на 29 август 1876 г. Виктор Юго казва: „Ние ще удивим европейските правителства, като им обадим… че в тези минути съвсем близо до нас, пред нашите очи убиват, палят, грабят, изнасилват, изтребват, колят бащите и майките, продават малките момиченца и момченца, а съвсем малките деца неудобни за продан – разсичат на две части… Целият свят се е възмутил и възнегодувал от тях. Има минути, когато човешката съвест взема думата и заповядва да я слушаш. Трябва да се тури край на империите, които убиват! Да обуздаем фанатизма и деспотизма!“
    В доклада за кланетата и зверствата в България от 10 август 1876 г. Юджийн Скайлер – генерален консул и секретар на посолството на САЩ в Истанбул, пише: „В Панагюрище много от жителите избягаха, но броят на убитите е около 3 хиляди, повечето от които жени и деца… На стари мъже избождали очите, а крайниците им били отсичани и така оставяни да умрат… Бременни жени били разпорвани и новородени бебета били разнасяни на байонетите на пушките, докато малките деца били заставяни да носят кървавите главици на техните другарчета…“
    В писмото си от 17 август 1876 г. от о. Капрера, Джузепе Гарибалди пише: „Батак беше с 9 хил. жители, сега са 1300. На 7 хил. човешки същества е изгаснал животът, но къде се намираме, не се ли свършват още завоеванията на ятагана, на содомството, на кола, на горилището, на безчестното от всякакъв вид“.
    В брошурите „Ужасите в България и източния въпрос“ и „Уроци по клане“, издадени в Лондон през 1876 г., Уилям Гладстон пише: „Извършените престъпления и злодеяния са в толкова огромни размери, за които няма пример в новата история. Те са толкова неизразими, гнусни, че езикът и перото не са в състояние да ги опишат в действителния им вид. Позор е, че такова дело е могло някога да се извърши“.
    Силата на подобни изявления във връзка с описаните зверства на поробителите се състои не само в тяхната безпристрастност и обективност, но и в обстоятелството, че те са казани от такива велики умове на човечеството в края на XIX век като Виктор Юго, Джузепе Гарибалди, Джанюариъс Макгахан, Уилям Гладстон и други.
    Доколко тази „анадолска цивилизация“ и „османска култура“ са съдействали за утвърждаването и възхода на цивилизованото развитие на поробеното християнско население може да каже и българският народ, който по време на турското робство даде милиони избити, заточени, продадени в робство, прогонени от родните огнища или насилствено ислямизирани и потурчени свои сънародници, сред които бяха техните майки, бащи и деца. Макгахан, който написа най-силните и разобличителни репортажи за зверствата на турския поробител, имаше щастливата възможност към края на своя 34-годишен живот да участва в Освободителната Руско-турска война от 1877-1878 г. По това време, макар и със счупен крак, покачен на лафета на едно оръдие, минавайки по пътищата на военните действия и пресичайки Стара планина, той имаше щастието да види осъществената си мечта – освободена България. Със законно право на гордост и признателност близките на Макгахан написаха на надгробния му паметник „Освободителят на България“. С такава обич и признателност потомците на избитите по време на Априлското въстание издигнаха в Батак паметник на своя ний-голям защитник-Джанюариъс Макгахан. Колко хубаво ще бъде, ако наскоро излязлата у нас книга „Макгахан -американският свидетел“ бъде издадена и в Турция, за да могат някои турски държавни и партийни ръководители да видят дали турското робство, под ужасите на което са живяли много народи, може да се побере в смисъла на натрапваните ни понятия за „анадолска цивилизация“ и „османска култура“. Добре ще бъде, ако някой от нашите президенти, министьр-председатели или ръководители на политически партии, а може и председателят на ДПС Ахмед Доган да поканят някой турски държавен глава или други отговорни дейци да посетят историческата църква в Батак и след като се поклонят пред костите на жертвите на турския геноцид и сведат глави и пред паметника на Макгахан да си отговорят на въпроса – може ли турското робство да се определя като „турско присъствие“ и има ли основание някой да претендира за „анадолска цивилизация“ и „османска култура“ по българските земи, както и за турската „любов“ и „толерантност“ към православните славяни.
    Йозал обвързва национално-освободителната борба на поробените народи с „тайните чети и организации“, които били… „създадени благодарение помощта на руските агенти“. С тези безочливи твърдения срещу балканските национално-освободителни движения той се опитва да защити турците от обвиненията за ге-ноцид над арменци, българи, гърци, сърби и други балкански народи, по време на който са избити милиони невинни хора, защото не са били правоверни, а изповядвали християнската вяра. Изброявайки злините, които православните християни уж били сторили на „беззащитните“ турци, Йозал пише следното: „Тези хайдути (балканците), първите хайдути изобщо и предшествениците на днешните терористични групи, взели на прицел предимно цивилизованото мюсюлманско население. Тяхната цел била да предизвикат ответни удари от страна на мюсюлманите и след дълги поредици от опити те успяват в своите намерения“. Хайдутите, като истински защитници на поробените народи от издевателствата на турските поробители, според Йозал са били предшественици на днешните терористични групи. Подстрекавани, а често пъти и непосредствено ръководени от турските разузнавателни и подривни пропагандни органи и организации, много протурски националисти и религиозни фанатици се ангажираха не само в шпионска, но и в провеждането на терористично-диверсионна дейност. Най-драстичният пример в това отношение е дейността на терористичната група „Ние“ от Бургас, за която Йозал със сигурност е своевременно информиран от турското разузнаване и знае много добре за невинните жертви, между които има и две деца. Това бяха едни от най-кървавите терористично-диверсионни актове, извършени от група протурски националисти, които взривиха чакалнята на жп гара Пловдив, паркинга пред летище Варна, вагона за майки с деца на влака Бургас-София до гара Буново и сладкарница в хотел „Сливен“ в град Сливен. Само при тези терористични актове бяха убити 8 души, а 73 останаха осакатени и обезобразени за цял живот, някои от които починаха по-късно в резултат на тежките наранявания. Хайдутите, тези закрилници, за които поробеният български народ създаде най-хубавите песни и легенди, никога не са извършвали подобни злодеяния срещу невинни деца и жени.
    През септември 1993 г. в с. Трънак, Бургаски окръг, по повод петата годишната от разстрела на терористите, лидерът на ДПС Ахмед Доган откри чешма-паметник, като обяви тримата детеубийци за герои, наричайки ги „борци за права и свободи“. Върху Паметната плоча беше поставен следният надпис: „С безкрайна признателност към Падналите жертви за права и свободи“. На нея са написани и имената на тримата осъдени на смърт и разстреляни терористи. Години подред ДПС организира шумни тържества във възхвала на убийците терористи, на които присъстват хиляди техни членове и симпатизанти от средите на тюркоезичното население. Трудно може да се намери в съвременната история подо-бен случай, при който ръководител на една управляваща в момента партия, претендиращ за лидерството на българския етнически модел, да се ангажира в подобно кощунство, погазвайки паметта на невинно загиналите жертви от тероризма.
    В подкрепа на твърдението на Тургут Йозал, че българите нарочно са предизвиквали турците, за да ги избиват, са и някои продажни наши драскачи като Любомир Захариев, който по случай 125-годишната на Априлското въстание на 07.05.2001 г. във в.“Стандарт“ публикува статията „Жителите на Батак сами подготвят гибелта си“. В нея той пише: „На 24 април въоръжени до зъби башибозуци се появяват над Батак… Съпротивата на батакчани продължава една седмица, но духът на разложението завладява бързо защитниците. Повечето от тях стоят до жените си. Като вижда началото на кланетата, Петър Горанов предлага да ги изведе. Никой обаче не смее да напусне къщата си. Така често възхваляваното българско домошарство породило смъртта на няколко хиляди души“. Подкрепяйки Тургут Йозал с тези клеветнически твърдения за Априлското въстание, Любомир Захариев най-безочливо заявява, че жителите на Батак, вместо да избягат в планината, останали да пазят семействата си, с което предизвикали османлиите да ги изколят. В историята на всеки народ, включително и на българския, винаги е имало родоотстъпници и предатели като Кирияк Стефчов и Хаджи Иванчо Хаджипенчович. Но да отречеш героизма на участниците в Априлското въстание, кои-то спечелиха любовта на най-великите умове на човечеството, както и да оправдаваш и да оневиняваш кървавите изстъпления на турците, които в Батак изклаха и децата в утробите на техните майки, е истинско кощунство с паметта на тези българи, отдали своя живот за свободата на поробената родина.
    Трябва да подчертаем, че видният турски държавник и политик, ислямистът Тургут Йозал, твърдо отстояваше стремежа на Турция да възроди господството си както на Балканите, така и на една огромна територия от съвременния свят. Ако се съди по неговите думи, той вижда отново така мечтания „Дунавски вилает“ от времето на турското робство, обхващащ границите на съвременна България като част от бъдещата Велика Турция. За Йозал, както и за сегашните предавания на турски език по Българската национална телевизия и Българското радио, нашата страна продължава да бъде „Булгаристан“, независимо че както в Европа, така и в целия свят тя се нарича България. На форума на неговата Отечествена партия през 1991 г. Йозал заявява: „Един ден Булгаристан ще бъде наш, само че този път ще го купим“. Той е прав. Те вече ни купуват, след като станаха собственици на много български предприятия и заводи, а в близко време ще изкупят и най-хубавата българска земя. „Потомците“ на османските турци от средите на протурските националисти отдавна претендират, че населяват земите на своите предци. В това отношение те ще бъдат улеснени от евентуалната поправка на Конституцията, която ще даде право на чужденци да закупуват обработваема земя. Няма никакво съмнение, че след закупуването на тези земи в Североизточна България и Родопите, където живеят компактни маси тюркоезично население, българи мохамедани и роми-мюсюлмани те не само ще продължат своята политика на турцизиране, но и ще могат по-уверено да поставят своите искания за отделянето на закупените от тях територии в Турска автономна република, с цел бъде-щото й присъединяване към „майката-родина“ Турция. Нашите управляващи и представителите на политическите сили в Бълга- рия много добре знаят, че с тази промяна на Конституцията ще продават не обикновена земеделска земя, а територията на България. Тази плодородна българска земя няма да бъде закупена в такива големи размери от американци, англичани, французи, немци и други, а единствено и само от турци. Турция иска отново да ни завладее, закупувайки исконна българска земя като своя територия. Нейните имперски амбиции и домогвания се виждат и от на именованието на нашата страна като Булгаристан, на името на старата турска провинция. Турция много бързо забрави, че след 500 години турско робство България възкръсна и от 126 години цял свят я знае като независима и суверенна страна, която носи гордо името на своите основатели – България. Дано нашите управници най-после проумеят очевидната истина, че със съдбовното за бъдещето на нашата страна решение за продаване на българска земя на турците ще създадат най-добри възможности за осъществяване замисъла на Йозал да превърне България отново в т.нар. Дунавски вилает. В ЕС има достатъчно разумни хора, на които ако се разяснят тези наши позиции със сигурност биха ни разбрали и биха застанали в защита на българските национални интереси.
    За утвърждаване на великодържавните концепции, амбиции, планове и действия на Тургут Йозал, както и на другите държавни и партийни дейци на съвременна Турция се използват възможностите на всички държавни и обществени органи и организации. Националната разузнавателна организация на Турция (МИТ), както всяко разузнаване, може би, използва редица обществени организации, институти и учебни заведения, журналисти, научни работници, университетски преподаватели и други за разработване на псевдонаучните им концепции. В подривната си дейност срещу нашата страна се откроява Тракийският университет в Одрин. Както съобщи в. „Джумхуриет“ от 28.12.1997 г, Тракийският университет в Одрин, известен още и като Институт за проучване на Югоизточна Европа, е определен за културен център на Балканите. Той играе съществена роля за утвърждаване на антиисторическа-та теза, че турците са европейски народ със свое многовековно присъствие в Югоизточна Европа. В своята научна и преподавателска дейност и особено при контактите си с чужденци, Тракийският университет провежда пантюркската и панислямистка политика по отношение на балканските и други страни, в които живее турско, кюрдско и тюркоезично население. За целта Тракийският университет използва възможностите на избрани представители от чужди научни работници, които от техни позиции разработват подсказани им теми. По разглежданите въпроси умишлено не се ангажират научни работници от Турция. Тракийският университет, който съществува от 15 години, не притежава никакъв научен потенциал по хуманитарни науки и сериозни преподавателски кадри. За разлика от всички турски учебни заведения, които имат финансови проблеми. Тракийският университет е напълно обезпечен. Всички финансови разходи, свързани с провежданите от него конференции, симпозиуми, фестивали и други научни инициативи с участието на чуждестранни делегации се поемат от турската държава. Това са пътни, дневни, квартирни, предоставяне на подходяща литература и други разходи, включително и за екскурзионни пътувания в Турция, както и в България, на евентуални съмишленици на турската идея от балканските и други страни. Турците преценяват, че подобни пътувания с „научна цел“ се явява удобен начин за тяхното спечелване и ангажиране в отстояване на турската кауза. На организираните научни форуми се обсъжда и разработва тематика, която утвърждава турците като европейци и възхвалява периода на тяхното господство над други страни, като едно благотворно, толерантно и демократично присъствие, включително и по българските земи. Специално внимание се обръща на българите мохамедани, гагаузите и други мюсюлмански общности, които се разглеждат като техни сънародници, „истински турци“ и част от турската нация. Тракийският университет поддържа лични кореспондентски и други връзки с отделни преподаватели и научни работници от наши висши учебни заведения. Няма никакво съмнение, че по своето научно равнище тези връзки са неравностойни. За турската страна е важно реализацията на стратегическата цел— с помощта на чужди научни работници и университетски преподаватели да се обосновават техните тези, отстояващи пантюркизма и панислямизма, концепцията за т.нар външни турци, както и великодържавните интереси на Турция по отношение на тюркоезичното население на Балканите и други страни в света.
    С претенциите си към българския език, а чрез тях към българската народност и българската държава, някои турски учени обосновават и сегашната асимилационна политика на южната ни съседка. Изселникът от Видин, понастоящем пенсионер от Анкарския университет, проф. Хасан Ерен помести през май 1985 г. в сп.“Тюрк дили“ статията „Българите и турският език“, а през месец юни същата година тя е четена като научно съобщение в Анкара на симпозиума „Турското присъствие в България“. Два месеца по-късно тази статия бе отпечатана в сборник под същото заглавие на френски и английски език. Този луксозен сборник, който се продаваше на цената на един илюстрован вестник, беше разпространен по всички университетски и академични библиотеки, както и в ориенталистичните центрове в света. Какво е съдържанието и какви идеи прокарва проф. Ерен? Според него българското национално съзнание и национално-освободителното движение е резултат на интригите на Русия и панславизма. Цялата история на българската държава до началото на XIX век той разглежда като история на турците. Авторът твърди, че във времето и пространството има една единствена турска нация и един единствен турски език със свои диалекти. Като турски диалекти той приема езика на прабългарите, куманите, узите, печенезите и др. За да докаже „турския произход“ на българите и на съставките, формиращи българската народност, авторът се спира на „хилядите“ турски думи в българския език и на „турските“ местни названия. Отделено е място на примери, с които се „доказва“ бедността на българския език. Тези примери, които по същество не са никакви аргументи, доказват единствено невежеството на автора и неговата тенденциозност. Разглежда се и политиката на българите „за изгонване на турските думи от българския език“. Неговата вулгарност се вижда и от последното изречение в статията, в което заявява: „Българите няма ли да сменят и народностното си название „българин“, което идва от турски?“ Тези мисли са изказани от един турски професор, роден в България, който почти всяка година по няколко пъти посещава нашата страна, за да изучава в Народната библиотека „Св.Кирил и Методий“ османски и други материали, с които по всяка вероятност поръчково по-късно изготвя и публикува своите враждебни антибългарски „научни“ изследвания. Той даже успя да открие и „докаже“, че турските царе на българския престол са говорили на турски език. Проф. Хасан Ерен също така с голяма лекота „доказа“, че произходът на българите мохамедани е също кумано-татарски, а майчиният им български език бил всъщност диалект на турския с някои славянски примеси.
    В Турция се издава списание „Тьоре“, което според редакторите му е предназначено за тези, които мислят по турски. В неговия първи брой от 2001 г. е поместена статията на Шемсетин Ерметин „Основата на световната цивилизация са прототурците“. В нея той утвърждава тезата, че световната цивилизация започва с турците. Според автора друга цивилизация, освен турската, не съществува. Обзет от чувството за богоизбрана и велика нация, той претендира не само за българската, но и за световната култура.
    Турските претенции по отношение на нашето историческо минало се появиха и по Интернет. Чрез Интернет целият свят разбра, че хан Крум е един от „турските владетели“. Погазва се историческата истина, че като родоначалник на българската държава хан Крум е живял в началото на IX век, много години преди османските турци да се появят в границите на някогашната им империя. Рекламирайки свежия ароматен вкус на българските вина Ризлинг и Димят, авторите на тази провокация се помъчиха да се разбере чрез Интернет, че „легендарният мюсюлмански предводител хан Крум е управлявал по времето на Османското владичество“. Това не е единственият опит за присвояване на нашата история в усилията на някои представители на Турция да утвърдят „истината“ за турския произход на някои български царе.
    В. „Труд“ от 31.07.2001 г. помести статията на Божидар Димитров „Кражбите на българската история“. В уводните бележки към нея е записано: „Миналата седмица седем български историци, между които проф. Георги Марков, доц. Пламен Павлов, проф. Маргарита Ваклинова протестираха против някои фундаментални постановки в излезлите напоследък томове на турската многотомна история – един проект, реализиращ се под ръководството на турските професори Осман Каратай и Кемал Чичек по случай 4000 години от появата на турския народ и държава. Нашите учени протестират срещу обявяването на българските държави – на Балканите и на Волжко-Камска България, за изява на турската държавност. Предвидено е тези постановки да влязат и в учебниците за турските училища. Българските учени смятат, позовавайки се на вече двувековните наши, европейски и американски изследвания на Средновековната ни история, че древните българи нямат нищо общо с турците и това наистина е така.“ За това посегателство върху българската история доц. Божидар Димитров в своята статия твърди: „Най-много се краде от българската история и това никак не е случайно. Българите имат не само най-древната история, но са единствената балканска държава, построена от 632 г. до ден днешен на принципа „нация-държава“. Малко хора знаят, че нито Византия, нито Османската империя са съответно държави на гърци и турци. Това са държави, построени на базата на религията (християнство и ислям) и дори държавната доктрина не признава тези нации, смятайки поданиците им съответно за ромеи и мохамедани. Митхат паша безусловно се мъчи в XIX век да създаде османска нация и едва Кемал Ататюрк улучва верния път и през 1922 г. създава турската държава и турската нация… Турските учени доскоро се държаха много прилично, пишеха сравнително коректно за историята на народа и държавата си. Но нещо се случи с тях паралелно с икономическия възход на Турция през последния четвърт век и появилите се претенции за завръщане в постимперското пространство. Тон даде покойният президент Тургут Йозал, който в една нашумяла книга „присвои“ всички древни държави на територията на днешна Турция за турски. Включително и древна Троя, заедно с Хектор, Парис и Приам. Турчин, според Йозал, бил и авторът на „Илиада“ слепият поет Омир. Обявяването на двете средновековни български държави от Каратай и Чичек се базира на остарялото и отдавна отхвърлено от науката схващане, че прабългарите на хан Крум са тюрки. Още по-рано се смяташе, че те са татари. Българите са високо цивилизован народ, идващ от равнините под Памир и нямат нищо общо с османските турци. А и Дунавска България, поради ред обстоятелства, бързо се превръща в една славянска държава.“