Лира Литературно-рекламна Агенция
На днешния ден, 11 ноември, е роден американският романист Кърт Вонегът. През 1977 г. „Парис ривю” публикува разговор на Вонегът с Вонегът. Предлагаме ви част от него.
Интервюиращият: – Вие сте ветеран от Втората световна война, нали?
Вонегът: Да. Когато умра, искам военни почести – тръбач, ковчег, обвит в националния флаг, почетен взвод, салюти и гроб в черковния двор.
И. – Защо?
В. – По този начин ще постигна онова, което съм искал повече от всичко… нещо, което бих имал, ако се бях изхитрил да падна убит във войната.
И. – И то е?
В. – Безрезервното одобрение на моите близки.
И. – Смятате, че сега го нямате?
В. – Роднините ми казват, че се радват на богатствата ми, но направо не са в състояние да ме четат.
….
И. – Завършили сте химия в университета Корнел, нали?
В. – Още по средата на първата си година зарязах всичко. С голямо въодушевление се записах в армията и отидох на война. След войната се записах в Чикагския университет, където ми хрумна да следвам антропология, наука, в която имаше главно поезия и почти никаква математика.
….
И. – Как озаглавихте дисертацията си?
В. – „Котешка люлка”.
И. – Но вие сте написали тази книга години след завършване на университета!
В. – Напуснах Чикаго без да напиша дисертация – и без научни степени. Всичките ми идеи за дисертация бяха отхвърлени и тъй като нямах пукната пара, се хванах да работя за „Дженерал електрик” в Скенектади. Двадесет години по-късно получих писмо от новия декан на Чикагския университет, който прелиствал досието ми. Пишеше, че според правилата на университета публикувана книга с доказани качества може да бъде сметната за дисертация – и така ми дадоха учена степен – бакалавър. Той бил показал „Котешка люлка” на ръководството на факултета по антропология; решил, че книгата застъпва антропологията донякъде компетентно и затова ми изпращат титлата по пощата. Числя се към випуск 1972-ра: някъде там.
….
И. – Какво е мнението ви награждаването на Сол Белоу с Нобеловата награда за литература?
В. – Добър начин да се почете нашата литература.
И. – Лесно ли се разговаря с него?
В. – Да. Лично аз съм успявал три пъти. Веднъж му бях домакин в университета в Айова, в който преподавах, а той бе гостуващ лектор. Мина много добре. Във всеки случай имаме нещо общо…
И. – И то е?
В. – И двамата сме учили антропология в Чикагския университет. Доколкото знам, той никога не е ходил на антропологични експедиции, нито пък аз. Вместо това изобретихме праисторически хора – аз в „Котешка люлка”, той в „Хендърсън, кралят на дъжда”.
И. – Тъй че той ви е колега учен.
В. – Никакъв учен не съм аз. Сега обаче се радвам, че баща ми и брат ми ме принудиха да ставам учен. Отбирам от научни разсъждения и от научни шеги, въпреки че аз самият нямам талант за тях. Приятно ми е между учени и когато те ми разказват какво вършат, лесно се вълнувам и ми е интересно. Всъщност с приятелите на брат ми, учени, съм прекарал много повече време, отколкото с литератори…
….
И. – Хайде да си поговорим за жените в книгите ви.
В. – Няма такива. Нито истински жени, нито любов.
….
И. – Малцина писатели говорят за техниката на писане!
В. – Аз съм такъв варварин-технократ, че според мен романите могат да се поправят в работилница като „Форд Т”.
И. – С каква цел?
В. – Да се достави удоволствие на читателите.
И. – Как смятате, ще напишете ли някога любовен роман?
В. – Може би. Моят живот е пълен с любовни истории. Честна дума. Но дори когато ги изживявам и ми върви добре, понякога се улавям да мисля: „Боже, не можем ли да говорим за нещо друго поне за минутка?” Знаете ли кое е наистина смешно?
И. – Не.
В. – Изхвърлят книгите ми от библиотеките в цялата страна – били неприлични. Чел съм писма до вестници в някои градчета. В тях „Кланица пет” се приравнява към порнографските боклуци.
И. – Какви ли не хора има по света.
В. – Но не за тях е думата. Цензорите просто мразят моята религия. Смятат, че се отнасям непочтително към техните схващания за Всемогъщия. Смятат, че задачата на правителството е да защитава репутацията на Всевишния.
….
И. – Смятате ли, че писателството може да се научи?
В. – Както се учи голф. Професионалистът може да посочва очевидните пропуски в развитието. Смятам, че в продължение две години вършех това добре в университета в Айова… В Харвард преподавах писателството зле – защото бракът ми се разпадаше и защото пътувах всяка седмица от Ню Йорк до Кеймбридж. Още по-зле преподавах в Сити колидж преди няколко години. Вършех прекалено много неща едновременно. Вече нямам волята да преподавам. Знам само теорията.
И. – Може ли да я изразите с няколко думи?
В. – Това стори Пол Енгъл, основателят на писателския семинар в Айова. Той ми каза, че ако семинарът някога се сдобие със собствена сграда, над входа трябва да се издълбае следното мото: „Не вземайте всичко прекомерно сериозно”.
….
И. – Последен въпрос. Ако отговаряхте за издателското дело в САЩ, какво бихте сторили, за да облекчите съществуващото плачевно състояние?
В. – Не страдаме от недостиг на чудесни писатели. Липсват ни читатели, на които можем да разчитаме.
И. – Следователно?
В. – Предлагам на всеки безработен да се изисква да предава сведение за прочетени книги, преди да му се отпусне помощ за безработни.
И. – Благодаря ви.
В. – На вас благодаря.
(Интервюто е публикувано на български език през 1984 г. в серия „Проза“ на библиотека „Панорама“)
Свързани заглавия
Синът на Кърт Вонегът протестира срещу последната биография на писателя
Биография разкрива тъмната страна на Кърт Вонегът
„Кланица пет″ продължава да буди дискусии
Излезе книга с първата и последната творба на Кърт Вонегът
Книги от Вонегът тук
