Изгубени в превода

автор: Весела Кръстева, Даниел Ненчев

Превежда ли се съвременна българска литература? Ако попитате повечето известни български автори – отговорът е не. Ако попитате и продавачите в книжарниците, търсейки такива книги, отговорът ще е по-твърдо не. „Не“ обаче не е истината. Истината е, че днес се превеждат повече български книги повече от всякога. Показва го мащабното изследване на фондация „Следваща страница“ и честите новини за успехи на български преводи в чужбина, свързани с имената на Георги Господинов и Алек Попов. Наскоро пък поетът Иван Ланджев беше публикуван в най-престижното литературно списание Granta, а новината от тази седмица е, че Калин Терзийски е сред 12-те носители на Годишната награда на Европейския съюз за литература за разказа си „Има ли кой да ви обича“.

Според изследването на фондация „Следваща страница“ от 2000 г. за пръв път се наблюдава последователен растеж на преводите от български език. В годините на присъединяване към Европейския съюз се появяват нови възможности за европейско финансиране и естествено нараства броят на чуждите издателства, които поемат риска да издават български автори. В посттоталитарните страни в Европа, преминали през еуфориите и разочарованията на собствения си преходен период, настъпва известно възраждане на интереса към литература в сходна геополитическа ситуация, включително и към България. Подобни тенденции за последните години отчита Ани Бурова в изследването си на чешкия случай – зачестяват преводите на български автори в Полша, Македония и Унгария. Съществен е и жанровият обрат в българската литературна ситуация: наблюдава се подем в издаването на проза за сметка на поезията, която доминира в средата на 90-те, а през последните години се регистрира истинска романова вълна – към романа се обръщат не само професионални прозаици, но също и поети, университетски преподаватели, светски и медийни личности. Не случайно и класацията на най-превежданите и продавани в чужбина български автори, изготвена в рамките на проучването, се оглавява от изявени прозаици. На първо място е Алек Попов, следван от Георги Господинов и Йордан Радичков. Най-отворената пък за превод на наша литература за последните 20 години остава Франция с 98 заглавия, следват преводите ни на руски – 84 произведения, и немски език със 71. Въпреки отчетливата тенденция английският език ясно да доминира като източник на преводи – приблизително 2 от всеки 3 превода през последните 15 години и в България, и в цяла Европа, е от английски, като същевременно той остава най-„затвореният“ за преводи език – преводите във Великобритания и САЩ през последните години се колебаят между 2 и 4% от цялостната продукция на тези иначе гигантски книгопроизводители. Надеждата за пробив на родни заглавия, преведени на езика на Шекспир, е в различните програми и фондации, които последните години сериозно са се заели да представят съвременни наши автори. Сега всичко остава в ръцете на таланта, който мнозина у нас вярват, че притежават.

Преводачите и преводите

Американката Анджела Родел е преводач от български вече седма година. Тя e превела на английски пиесата „Апокалипсисът идва в 6 вечерта“ на Георги Господинов, романа „Партиен дом“ на Георги Тенев, откъси от романа „9 зайци“ на Виргиния Захариева, избрани есета на Мартин Карбовски, поезия на Иван Христов, Мария Калинова, Камелия Спасова, Марица Колчева. От 2008 г. Анджела работи като преводач за фондация „Елизабет Костова“. „Преводът зависи изключително от автора. Има много автори, стилът на които се приближава максимално близо до английския или до световния стил и при тях преводът става малко по-лесно. Когато обаче се набляга на типично български речник с диалекти и когато е необходимо да се обясняват събития, факти и особености, нямащи паралел в американската представа и култура, става наистина трудно. За мен лично критерият е да чувам гласа на писателя, на героя или разказвача в думите, които подбирам. Ако чуя героят говори на английски език, тогава се получава лесно. В противен случай е мъчително.“ Според Анджела богатството на българския идва от богатия речник, от това, че в него има турцизми, гърцизми, „които придават много тънък хумор или рисуват характер само с една дума. При вас има игра с регистрите, думи с много значения, което отсъства в английския език. Например, ако се обръщаш към някого с „бай“, а не с „господин“, това предизвиква цяла културна представа“. Според преводачката съвременната българска литература вече е постигнала изключително важни успехи чрез Георги Господинов. Романът на Милен Русков „Захвърлен в природата“ ще излезе в САЩ през ноември в превод на Анджела, която ни уверява, че вече има много добри оценки и рецензии за него отвъд океана.

Далеч по-скептичен е преводачът от френски Георги Ангелов, който е превел над 40 книги от френски на български и автори като Мишел Жюри, Фредерик Бегбеде, Джонатан Лител. Според него българска литература не се превежда по две основни причини. Първата е това, което Ангелов нарича „силен провинциализъм в смисъл на регионализъм“, който според него са успели да надскочат само Йордан Ефтимов, Георги Господинов и Елена Алексиева. Последната той дава за пример на въпроса кой български автор би било хубаво да бъде превеждан на повече езици. Ангелов прави паралел между малката като обем българска литература и подобната албанска, която обаче има автор като Исмаил Кадаре. „Неговите теми са универсални. Същото мога да кажа и за сръбските писатели. Нашите писатели тръгват уж от напъна за универсално или за изкарване на някаква философска концепция, но толкова я забиват в регионализма, че действително това става трудно конвертируемо навън. Това е първата причина.“ Ангелов изтъква като съществена и втора причина за сравнително малкия обем книги, превеждани от български. „Най-често авторите са превеждани от малки университетски издателства, а не от голямо сериозно издателство, което да направи истински маркетинг. Книгите излизат в тиражи, сходни на нашите, от порядъка на 200-300 бройки, които остават в съответния университет в библиотеката. Това е хубаво за биографията на писателя, но не означава, че този писател се чете и че всъщност е превеждан на тези големи езици. Ако издателство като „Галимар“ например вземе „Естествен роман“, аз гарантирам, че този роман може да бъде превърнат ако не в световен, то в някакво явление.“

Георги Ангелов предлага и конкретни стъпки за оптимизиране на средата и стимулирането на преводите. Като добър пример за двигател в книгоиздаването Ангелов посочва организация като Националния център за книгата във Франция, която го кани като преводач от френски почти всяка от последните 20 години за по два или три месеца. „Ето това е грижата за тяхната литература. Канят ме там, поемат ми разходите, за да упражнявам езика си и да се срещам с авторите – най-ценното за един преводач. Българската държава нито веднъж не ме е пращала никъде. Ако има подобна организация в България, може би нещата щяха да бъдат по-различни.“ Ангелов призовава и българските писатели да се отворят към света чрез езика и да пишат на чужди езици, „както гореспоменатия Исмаил Кадар започна да прави. Просто в един момент човекът започна да си пише на френски и точка по въпроса. Както прави Кундера и други. Така че, писатели бъдещи, учете езици!“.

Писателите за преводите

„Винаги съм смятал, че е важна реалната рецензия и прием в съответната страна, а не точно броят издадени книги или езици, на които се появило дадено мое заглавие“, казва Алек Попов. Писателят е най-превежданият и продаван извън България наш съвременен автор според изследването на фондация „Следваща страница“, обхващащо периода 1989 – 2010 г. Според него ключът за успеха му се крие в това, „че моите работи са универсални“. Важна е историята, героите, характерните им особености, а езикът е средството, чрез което се придава плътност на смисъла. На подобно мнение е и Георги Господинов, озовал се на втора позиция в същото изследване. Преди време Господинов, достигнал чрез преводите на книгите си до читателите в над 20 държави, призна, че основното му притеснение, преди да излезе „Естествен роман“, е било дали романът не е много личен. Сега, 18 езика по-късно, разбира, че тъкмо личното е преводимо, че история именно защото е лична, може да бъде разбрана на различни езици от различни хора, с които не споделяме общ опит. Така най-превежданите автори през последните 20 години са обединени от една характеристика – те са съвременни и универсални като теми. И Алек Попов, и Георги Господинов са от поколението на 90-те, дебютирали и изградили репутация изцяло след 1989 г. при условията на свободен книжен пазар. Друга важна характеристика е, че и двамата придобиват международен успех с романи. „Факт е, че романите са по-конвертируема форма, но и добрите разкази са вариант“, казва Алек и дава пример със сборника с разкази на Деян Енев, който се появил наскоро на английския пазар и бил посрещнат радушно. „Писането на роман на високо ниво е въпрос на вътрешно узряване, нагласа и често пъти става инцидентно. Успехът като цяло зависи от качеството на самата литература, а не от нейния жанр“, категоричен е авторът на „Черната кутия“. „Текстовете са една матрица, на която съответно се появяват различни варианти ,и единственото важно е да не се повреждат духът и основното послание“, твърди Алек Попов. Той признава, че не е привърженик на съвсем близкия и буквален превод – достатъчно е смисълът да се запази и текстът да звучи добре на съответния друг език. Разбира се, това зависи от авторската индивидуална работа с езика като материя и дори като част от историята на един роман или разказ.

При представянето на последния роман на Милен Русков – „Възвишение“, станаха ясни две важни новини – че книгата му „Захвърлен в природата“ ще се появи на американския пазар през ноември в превод на Анджела Родел и че „Възвишение“ няма да има подобна съдба, никога и никъде. Русков категорично заяви, че би отказал всякакво предложение за превод, защото езикът, на който е написана книгата, е част от историята й, духа и действието и това би се изгубило безвъзвратно при евентуална транслация.

Въпросът кога ще постигнем голям международен успех като че ли не вълнува писател като Алек Попов. „Ние сме малка страна с малка литература и не може да се очакваме кой знае колко голямо мащабно присъствие, каквото има руската например. Количеството е различно, така че не би трябвало да очакваме, че световните пазари ще бъдат залети от български автори. Те, самите автори, не произвеждат толкова много литература, а за да се преведе дадена книга, трябват и други критерии относно качеството да се постигнат.“ Едно за писателя обаче е сигурно – стига да има добри български книги, ще имаме и хубави преводи. „Бъдещето е изцяло във властта и уменията на авторите ни.“

Най-превежданите ни автори вярват, че надскачането на националните особености е ключът към успеха. Според Попов „Литературата по принцип има известен национален колорит, но да се разчита само на този колорит, да се засилва изкуствено и да се набляга най-вече на тези национални особености не е добра стратегия и води до едно затваряне и провинциализиране в крайна сметка. Единственото, за което трябва да мислим, е качеството и това е най-важното.“

Издателите за преводите

Според издателя от „Жанет 45“ Манол Пейков, за да се превеждат български автори в чужбина, трябва някой да ги предлага на чуждестранни издатели. За предпочитане е това да бъде литературна агенция – частна или държавна. Ролята на агент може да изпълнява и българският им издател, но като правило издателствата, не само в България, но и в международен план, рядко са компетентни. Като последен и крайно непрепоръчителен вариант остава възможността авторът сам да предлага себе си. „От опит зная, че този подход почти винаги има обратен ефект – за повечето издателства той е синонимичен с графоманията. Логиката е очевидна и безмилостна: щом не си е намерил агент, който да го предлага – значи не става. Да не говорим, че сериозните издатели просто нямат време за нещо подобно, те и без това са затрупани с десетки предложения всеки ден. Затова системата почти винаги изхвърля онзи, който не играе по правилата.“ Играта по правилата обаче не носи успешни продажби на „Жанет 45“ в чужбина. От издателството признават, че авторите им, издадени в чужбина, са го постигнали по друг път, не чрез тях. Според Манол Пейков не се превеждаме на други езици, защото повечето български издатели през по-голямата част от последните двайсет години са предпочели да правят бързи и лесни пари, еднократните удари пред постоянната и целенасочена работа в интерес на литературата, „да удрят в кантара“, заблуждавайки чуждестранните агенти за реалните тиражи на издаваните от тях преводни заглавия с аргумента, че сме малък, незначителен, второразреден пазар. „А онези хора не пасат трева, те се занимават с книгоиздаване от десетилетия. Когато играеш на дребно и сам лансираш себе си като второразреден, не можеш да очакваш да те третират като равноценен. Е, как тогава да убедиш същите тези хора, че стоката, която предлагаш ти самия – сиреч творчеството на българските писатели – е равноценна на тяхната стока? Няма начин да станеш един от тях, освен да бъдеш един от тях.“

Според Светлозар Желев от издателство „Сиела“ единственият начин да се превежда българска литература е, като преводач на съответния език предлага за издаване на издателство превода си за издаване. Според Желев такива преводачи са малко: „Както беше казал един мексикански преводач, има много начини да умреш от глад и един от тях да превеждаш от български език… Държавата не прави нищо да се подпомага изучаването на български език в чужбина и излизането на българската литература. Има много малки фондове, а и те се дават изключително нередовно.“

От „Сиела“, също както и от „Жанет 45“, все още не подписват договори за представяне на авторите за чужбина. Това все още не съществува като бизнес. Засега само Александър Секулов от авторите на „Сиела“ е преведен в Сърбия. Според Желев българската литература не е поставена и позната на световната литературна сцена.

Светлозар Желев и Жаклин Вагенщайн от издателство „Колибри“ настояват, че трябва да се заздравяват международните връзки и да се обръща внимание на представянето на българска литература навън. Но чрез участието и на държавата. „На всеки международен панаир – Франкфурт, Лондон и други, хората се опитват да ти продадат автори, казва Жаклин. Със същия успех както те се опитват да ти продадат автори, същото може да се прави и за български автори. Да не говорим, че липсва държавна политика, субсидии. Почти няма държава, която да не подпомага превода. Сега вече в България започват да се правят някакви неща, но те са минимални.“

По въпроса дали ще имаме българска литературна звезда в световен контекст Манол Пейков не е оптимист. „Дори и да имаме звезда от световна величина, тя трудно ще бъде припозната като такава на световния небосклон при сегашната издателска конюнктура. Трябва първо да изгреят малките звезди, че сред тях да можем да отличим голямата. Противното е възможно само ако звездата свети толкова неоспоримо ярко, че дори и слънцето да й завиди.“

Статията се препечатва от сп. light

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия. Поръчайте доказано добри книги от ✔