автор: Проф. Светлозар Игов
В началото на 90-те години първите поетични опити на Катерина Стойкова събудиха надеждата, че се появява ново име в българската поезия. Но внезапно и задълго Катерина Стойкова се изгуби от литературната сцена.Оказа се, че е завършила компютърни науки и е заминала да живее и работи в САЩ. Което се случва не за пръв път – поезията е била детската болест на мнозина млади дарования, които поемат различни от литературата житейски пътища. Но преди две години Катерина Стойкова се завърна в България с поезия, която „Факел експрес“ издаде в книга – „Въздухът около пеперудата“. Тази закъсняла дебютна книга бе приета ласкаво от критиката и оценена като много успешна.
„Въздухът около пеперудата“ впечатли най-вече със своята уникална като поетика аскетична словесна сгъстеност. Впечатляваше и проблематиката на разколебаната идентичност, макар че за разлика от мнозина „нови българи“ у Катерина Стойкова „алиенацията“ имаше по-скоро екзистенциален, отколкото национален смисъл.
Втората книга винаги е била твърде важно изпитание за всеки автор. Ако следва поетиката на първата, създава впечатление за повторение, липсва приятната изненада на дебюта. Ако пък е тръгнала в друга посока, буди съмнението, че авторът още не е намерил своя образ и глас.
„Неделимо число“ е създадена в същата лапидарна поетика на първата книга, дори засилва тенденцията към словесна сгъстеност, особено във втория цикъл „Дължини“, събрал най-късите й стихотворения. Някои от тях, както и поредицата „целувки” от първия цикъл, ми напомниха „списъците“ и „игрите“ на Васко Попа, но ако Попа превръща образите в многозначни символи с универсално значение, творбите на Катерина Стойкова по-скоро зашифроват „приватни“ преживявания, а образността им е по-скоро йероглифна, отколкото символна.
Не само защото има посветено на Иван Методиев стихотворение, някои творби в „Неделимо число“ ми напомниха с нещо и поезията на рано отишлия си поет. У Катерина Стойкова обаче липсват социалните ламентации на Методиев, нейната поезия се стреми към емоционална неутралност. А най-лапидарните й творби приличат на стафиди, на изсушени зърна, от които сокът е не само изстискан, но и на които липсва сладост. Склонен съм да считам тази нулева, неутрална емотивност не само за бягство от отдавна тривиализираната в българската традиция емотивна стихийност (която мнозина все още считат за органична поетичност), но и за търсене и изобретяване на съвсем нов лирически език.
Което е свързано не с индивидуалния лирически идиом на всеки поет, а с неговата лингвистична принадлежност. „Кажи ми на какъв език говориш, за да знам как да слушам“ – това е цяло едно кратко стихотворение от „Неделимо число“. Но то съвсем не е свързано само с рецептивната нагласа като важна за разбиране на литературата. Защото уводната „Бележка“ – „Отчупената дръжка на чекмеджето“ – показва „иманентистки“, а не рецептивен ключ към поезията. А стихотворението „Две“ – по български и американски поговорки – клони към идеята за възможност да се пише едновременно на „два езика“. Има обаче двуезични издания, както и дву- и дори триезични автори, но не и двуезични творби. Защото дори двуезичните автори пишат едни творби на един език, а други – на друг, не и една творба на два езика едновременно. (Бродски например е рускоезичен поет и англоезичен есеист.) „Две“ не е двуезично стихотворение, а стихотворение, което чрез разноезични идиоми извлича и по-точно твори „поетичното“ от образни съпоставки на различни национални ментални нагласи и различни национални образи на света. Лапидарността и йероглифността у Катерина Стойкова са всъщност желание да се изобрети нов, друг, трети „език“ в нейната литературна ситуация на дву/междуезичие. Бих нарекъл тази ситуация и поезия „апатридна“ (предпочитам чуждицата, за да избегна негативните конотации на българското „безотечественик“).
В „Неделимо число“ има едно стихотворение, започващо с „Тук отново мога”. „Тук“ е деиксис, който указва мястото, от което се говори. Но кое точно е това място – за това трябват допълнителни указания. От „деня на благодарността“ обаче разбираме, че „тук“ е Америка. Но „мястото“, от което говори поетът, никога не е географско, а езиково, езикът е
единствената родина на поета.
Кое е отечеството на поезията на Катерина Стойкова? Писана на английски и изразяваща един „американски“ опит, би трябвало да е „американска“ поезия. В първата книга имаше много български спомени, в тази – не много, но ги има – блянове за смърт в родината на предците, а и авторски преведени или писани на български; би трябвало тогава поезията да е „българска“. По някакъв начин Катерина Стойкова обаче настоява, че поезията й е двуезична, макар че всъщност се опитва да бъде междуезична и/или надезична. Да създаде някакъв друг, екстралингвистичен, метаезик на своята поезия.
Забележете, че приличащите на „носталгични“ стихотворения са поместени в цикъл, наречен „Краят на траекторията“. Копнежът по смърт в родината чрез образа на смъртта като „край на траекторията“ – това е геометричен образ, а цялата стихосбирка и нейните цикли имат геометрично-математически образи. Търсейки по-адекватни изрази, за да интерпретирам тази поезия, бях изкушен още за първата й книга да говоря за това, че Катерина Стойкова ни представя не „нещата“, а техните „образи“ в смисъла на Платоновите „идеи“, „ейдоси“. Книгата със заглавие „Неделимо число“ и заглавия на циклите „Пресечни точки“, „Дължини“, „1/16 от луната“ и „Краят на траекторията“ ме убедиха, че всъщност екстралингвистичният език, който търси и изобретява като свой поетически език Катерина Стойкова, е по-скоро „питагорейски”, отколкото „платонов“, език не на „идеите“, а на „цифрите”. В „О и аз“ „О“ е по-скоро цифра, а не буква.
Всъщност питагорейски е не езикът, а въображението. Език изцяло на цифрите, като поетичен език, разбира се, не може да има – лингвистичният минимализъм на Катерина Стойкова е само разтягане, или по-точно свиване, на границите на езика по посока на математичното само за да потърси нови възможности на поетическото въображение и език.
Макар че всъщност има един истински език на поезията, единствения общ език на поезията на всички езици – оня, за който говори Витгенщайн в края на Трактата – езика на мълчанието, езика на тишината:
За онова, за което не може да се говори, трябва да се мълчи.
Езикът на мълчанието е универсалният език на поезията, всъщност единственият й и истинският й език.
Поезията е винаги това, което думите не казват, а премълчават.
Кажи ми
на какъв език мълчиш,
за да знам
как да слушам.