Лира Литературно-рекламна Агенция
автор: Анжела Димчева
Антологичното многогласие винаги е било обект на спорове между литературните изследователи, заради чисто субективния подбор на съставителите. Особено това важи за национално представителни антологии, чиито екипи обикновено са група професори. А сблъсъкът на авторитети, както и на многобройни преводачи често причинява разностилие.
В случая с „Вечерен храм“ е налице нещо съвсем различно – канонът „представителна селективност“ е взривен от личностната и житейска пристрастност на преводача Захари Иванов: „Това е „Антология на украинската поезия“, съставена от моите предпочитания. Не е академично издание, нито претендира за някаква пълнота или съответства на общоприетото отношение към литературните ценности в Украйна. Нито едно стихотворение не е преведено по поръчка. Но пък във всеки превод съм вложил част от себе си. С всеки представен тук поет сме дует. Няма ги част от големите имена на украинската поезия. Не ги познавах, не съм се разхождал с тях по улиците на Киев, не са ми разказвали за своите приятелки, съпруги и деца. Не са ми чели свои стихове. Не са ме докосвали техните откровения. Сигурно ще дойде време, когато нечий талант ще внесе поправки в моя емоционален подбор.“
Този „емоционален подбор“ обаче изведнъж блясва в обемно (440 стр.), стилно, изпипано словесно и полиграфически издание, което ни „ужасява“ с параметрите на една национална поетична съкровищница и още веднъж ни просветлява за простата очевидност – беглото ни познанство със световни литератури, принадлежащи на уж близки нам народи. Тук са включени 41 поети от 20-ти век, които всеобемат украинския природен, битиен, духовен и културен пейзаж. Разхождайки се из градовете на Украйна в продължение на много години, всъщност Захари Иванов е прониквал в националната им характерологичност – мисловна, нравствена, психо-емоционална, творческа, дори кармична… Той не е подчинявал преводите си на някакъв административен или комерсиален план. Оттук и резултатът носи белезите на онази посветеност, която наричаме съдбовна. Защото в случая всяко стихотворение е капка от невидимата любов, с която поетът Захари Иванов е обгрижвал създаденото от неговите събратя по перо. Вероятно се е самоизмъчвал от недостатъчната речникова адекватност между двата езика, от непреводимостта на мелодиката, от неразбиемия за българина украински патриотизъм или незатихващото рондо на Втората световна война. Но всичко това се е претопило чрез таланта му, за да изведе естетическото като принцип на достоверност, да запази духовния подтекст, а не буквализма. Разгръщаме страница след страница антологията „Вечерен храм“ и чувстваме, че сякаш ние сме родени в Украйна, стиховете звучат абсолютно автентично по български, метафорите говорят с български колорит, лицата на любимата, майката, бащата, къщата, селцето, зимата, войната са с наши, роднински черти. В предговора към книгата Захари Иванов пише: „Украйна е единствената страна, която аз знам, където синът се обръща към майката на Вие. Любовта към баща и майка и признателността към тях е черта на украинската поезия… Втората световна война е кървава страница в живота на всяко украинско семейство. И в поезията. Няма как да дишаш въздуха на тая земя, а да подминеш болката, родена от тайфуна на войната.“
Ситуирайки авторите по азбучен ред, съставителят избягва примката на тематичността и предоставя възможност за интертекстуален избор на читателя, където редом до чисто интимни фрески откриваме пантеистични миниатюри, до тях философски постулати за честта и славата, оксиморони за живота и смъртта, контрапунктни витражи античност – космогоничност, изповеди-клетви за незавърналите се бащи. Колкото са пестеливи в декларативността, толкова са разточителни избраните поети, когато разголват най-уязвимите кътчета от любовните си драми – Виталий Коротич („Десет монолога за любовта“), Анатолий Кичински („Аз сега те събличам…“), Любов Голота („Аз знам…“), Васил Симоненко („Тишина и гръм“), Микола Винграновски („Не ме докосвай…“). Сред техните откровения обаче често извира и лаконичната философска обобщеност, всичко за живота и любовта в три реда:
Васил Моруга
* * *
Мълчанието повече от думите остава.
Не ние – любовта е само права.
Гори в далечината и съгрява.
Сред представените поети в Антологията са едни от най-известните имена на украинската литература и обществен живот: Борис Олийник (съветник на Горбачов, политик, Герой на Украйна), Иван Драч (политик, държавник, Герой на Украйна), Виталий Коротич (главен редактор на сп. „Огоньок“, носител на наградата „Пулицър“), Дмитро Павличко (политик, Герой на Украйна), Леонид Талалай, Петрò Засенко, Микола Винграновски и др.
Особено зрим в преводите е геният на Микола Винграновски, който съчетава в едно поетичен стъклопис и звукопис, болезнено въображение и драматичност на поетическото съзнание, независимо от темата, обсебила душата му. Това е истинското постижение на Захари Иванов, че е съумял да стане медиум на една свръхнатоварена метафорическа реалност, където рискът стиховата парафраза да добие безсмисленост е много голям. Четем поезията на Винграновски и се оставяме на неговата „багрова синопсия“ (М. Арнаудов) – една цветна, но и опасна игра на метафорите, по стъпките на доловените авторови ескизи, където думите не са лексикални доминанти, а плът и култура на духа:
Микола Винграновски
* * *
Мъгла като пожар горчива
пълзи и стана на стена.
И падна сянка мълчалива,
и пепел сляпа, и главня.
…………………………………
А мъка в мъката проходи
и гледа в празния ръкав.
Народът мой до другите народи
стои със вест за смърт в ръка.
Развалините са с очи избити
и кука някой, търси брод.
Земята гроб е за убити,
земята е землянка за живот.
По гарите сълзите са ръждиви –
и колко купища ръжда!
Държавата безсилна се прелива
и ралото пое бразда.
……………………………………………..
В стиховете на Винграновски, а и на Леонид Талалай, Иван Драч, Платон Воронко, Павло Мовчан, Людмила Скирда, Васил Симоненко, Виталий Коротич, Петрò Засенко и др. се долавя онази магнетичност на изказа, която е резултат на дълбоко (житейско, личностно, емоционално) резорбиране на човешкото в словесното, което не е просто овладяна техника, а едно второ поетично зрение, страст да си художник на необяснимото свещенодействие. „Вечерен храм“ – не поредна сбирка стихове, а библия за целители, която озонира прагматичнито ни ежедневие с живителни струи красота.
„Вечерен храм“, Украинска поезия ХХ век, Изд. „Български писател“, 2011 г., превод и съставителство: Захари Иванов
