Лира Литературно-рекламна Агенция
Магазинчето ми за убийства навърши 27 години
ФАНИ ЦУРАКОВА е лекар по образование, писател по призвание, специалист по психиатрия. Известен период работи като журналист. Пише проза и драматургия. Някои от произведенията й са издадени или представени на театрални фестивали в САЩ, Англия, Румъния, Русия, Испания, Германия, Япония. Председател на Клуба на писателите-лекари в България (клон на Световната организация на писателите-лекари, UMEM).
Носителка на награди от крими-конкурсите за разкази на Детективска агенция „Саламандър” и „Литературен вестник”. През 2003 г. печели втора награда в конкурса „Атанас Мандаджиев” с разказа „Игор”, а следващата година — трета награда в същия конкурс. Номинирана в конкурса за полицейски роман, обявен от Академията на МВР.
►За втори път се появява ваша книга „Магазинче за убийства”. Първата беше на Военно издателство през 1990 година?
Да, и сегашното, и старото „Магазинче за убийства” са сборници – първото се състоеше от три новели, изданието на „Сиела” е от три новели и седем разказа. Второто събра най-доброто, което, мисля, съм написала в стила на новелата, която даде името на двата сборника. Това са истории, които носят привкуса на престъплението, но в които не се намира или почти не се намира реално престъплението. Да носят полъх на престъпление, това съм искала да постигна.
►Можем да кажем, че „Магазинче за убийства” издържа на читателския интерес вече…
– Да, стана повече от четвърт век, откакто написах новелата. Когато едно произведение оцелее известно време, интересното е, че то самото започва да си има история, срещи, в различните времена към него се отнасят по различен начин. Някога през 1985 г. то бе прието само в списание „Общество и право” от редактора Зоя Димитрова, литературните редакции го отхвърлиха. После ръка му подадоха от радиотеатъра на Българското национално радио, 5-6 години по-късно излезе в сборник с редактор покойният Рашко Сугарев, сетне се появи версия в телевизионния театър, в която игра Мариана Димитрова, появи се в Румъния, на руски език, в един американски сайт с помощта на Здравка Евтимова и се зарадвах, когато сега младите хора от „Сиела” избраха името му за сборника, това беше добър подарък за неговия 27-ми рожден ден.
►А останалите текстове в книгата?
– От останалите най-значим успех вероятно има „Издирвано лице”, която се появи в самостоятелна книга в САЩ с помощта на българския издател Владимир Черноземски. Тя също намери реализация в радиотеатъра, беше режисирана от Николай Ламбрев.
►Споменахте Рашко Сугарев като редактор на първата ви книга, доста лекари и от новото поколение пишат.
– Да, към лекарската професия се устремяват много хора с таланти и медицината е успяла да погуби успешно мнозинството от тях. Практически всички, които са успели да оставят името си в литературата и са имали образование на лекари, навреме са се отскубнали от работата с пациенти. Тя е нещо, което не прощава.
►Защо?
– Защото е изключително енергоемка. Сега, когато след известно отсъствие се върнах в медицината, виждам каква безпощадна месомелачка е. Да се съхраниш, когато искат от теб живот, а ти не можеш да го дадеш, а няма кой друг да го даде, е изпитание не за всеки. Освен това медицината изисква дисциплина на мисленето, дисциплина, подчинена на доказателствата и на опита на другите, което понякога пречи на фантазията, но допусканията, които са важни в писателските умения. Но от друга страна, казвала съм го и друг път, за мен медицината и писането на проза са едно и също – те са инструмент на цивилизацията за изследване на характери, взаимоотношения, процеси. Медицината също, в голямата си част и днес, а особено в миналото е описателна дисциплина. Ние и днес всекидневно описваме, не целия пациент, но симптомите, влиянието му от едно или друго. Самото обучение по медицина тласка към модел на разпознаване на явления. Не мисля, че е случайност образованието нито на професор Димитър Димов, нито на Валери Петров. Медицината дава в същото време и възможност за манипулативност, спекулативност, скандалност в литературата, но добрите образци никога не са посягали към това. Изпитанието пред таланта е умението да естетизираш, не да скандализираш, и да преодоляваш бариери на допустимост.
►Защо не одобрявате скандалността в литературата?
– Мисля, че това е юношеска болест, почти всички сме преминали през нея. С годините все повече ценя умението да се изследва с естетически категории, да се загатват решения на значими екзистенциални проблеми. Мисля, че голямата литература все още чака онова, което Достоевски не успя поради смъртта си да направи – драматизма на характер като този на Альоша от Братя Карамазови, на добрия човек, който знае и чувства, желае, но избира съзиданието, опрощението, този тип герой, изваден от мелодраматизма, от нравоучителността от хепиедна, от разпъването, от критериите, които се опитваше да наложи социалистическият реализъм, това е предизвикателството. Но затова, освен талант, се изисква и мъдрост, и ерудиция. Другото е да яхваш модата на времето и да употребиш дарбата си, ако я имаш, в нея. Това, за съжаление, става и у нас, и в странство, а социалната функция на литературата е много по-висока, за да е подвластна на модата. И отговорността й е много по-висока, защото добре разказаното четиво се интернализира, вмъква, остава в душата на четящия и продължава да работи в нея и затова то трябва да бъде и морално, за да подкрепя тази душа. Но да я подкрепи не като й налага схеми и табута, а себепознание и могъщество за любов.
►Да не би да възприемате голямата литература като вид религия?
И християнската религия, и другите религии, в които се появява богът – човек имат все същата цел, мисля, да събудят божественото в човека, да го накарат да обикне и да се погрижи за всичко. В това нещо голямата литература и религиите се родеят. Затова и книгата не е само стока и на нея в добрите, или поне хитрите общества, не се гледа само като на стока, тя е общественият дух.
►В предварителния разговор споменахте, че сте прочели биография на Мохамед…
– Да, и в нея се разказваше, че някогашните племена от Северна Африка, от Арабския полуостров, преди да влязат в битка са изслушвали поети, които са говорели от двете страни на войските. Случвало се, ако единият поет е много по-убедителен от другия, единствено това да е достатъчно да накара другата войска да се откаже от претенциите си. Думите са изключителна сила, съществува едно ново поколение на ядрено-магнитния резонанс – функционален ядрено-магнитен резонанс, който вече може да показва активностите на човешкия мозък при различни действия, при възприемане на различни обекти или думи. Днес вече се вижда онова, което хората са знаели открай време – че думата променя, моделира човека. Обичайно в човека са заложени много неща, въпросът е какво ще „издърпаме” в него и кое ще оставим да дреме.
►Българинът открай време дреме, а човечеството дали е будно, има ли още словото божествената си сила, или телевизията изтреби всичко от неговата магика?
– Специално книгата, словото, моделът, които те съграждат, имат отложено влияние върху човешкото поведение, то не се показва веднага, идва след 10-20 години. Така думите, казани или написани днес, ще избуят в реални образи, когато ние с вас ще бъдем възрастни. Бозайникът е измислен така, че да развива мозъка си дълго след раждането, с обучение, това е своеобразно ново омешване на гените, далеч след като са се слели половите клетки, и шансът на цивилизацията е да предложи елегантността на думите като своеобразен естествен подбор. Като споменах за новите образни изследвания на мозъка, да кажа, че от тях се видя, например, че при четенето и при гледането на телевизия се активират различни части на мозъка.
►Какви например?
При четенето това са челните дялове, там, където според науката е и човешката активност, целеустременост, възможност за преследване на задачи. При зяпането на телевизия не е така. Книгата изобщо е многофункционална вещ. По отношение на семейството тя има изключително значение. Четенето на глас в семейството е едно от най-интимните неща, които съм чувствала. В съвремието, в което нямаме обща нива, дюкян, труд с децата си, когато сме разделени в активните часове на деня, общото докосване до една и съща култура е шансът ни да сгъстим комуникацията с тях. Мисля, че човек, който не умее вечер да се храни с децата си и който няма общи книги с децата си, не може да има нито надежда, нито претенции за дълбока връзка с тях. А в лекарския кабинет често идват хора, които един ден с изненада установяват, че вместо дете до тях се е настанил един съвършено чужд човек, към когото нито те, нито той изпитва топлина и грижа. Това обаче вече е друга тема.
►Работихте дълго време като журналист, издадохте книги, след това се върнахме към медицината. Обичайно пътят е обратен?
– Животът ми наложи този модел, не стана доброволно. Имаше години, в които мислех, че никога няма да облека бялата престилка. Сега обаче съм доволна от това приключение. Сутрин, когато се събудя, ми се иска да мога да остана у дома с думите, макар да зная, че малцина имат дарбата да ги подреждат наистина добре. Но някогашните ми занимания с текстове ми дадоха тренинга да наблюдавам хората в опит да хвана линия на характер, на атмосфера и макар сега да нямам много физическо време да ги запиша, да се опитам да ги направя реалност. Самото това преживяване на писане без написано за мен е интересно. Особено в атмосферата на болница, където всекидневно има ситуации, в които и характерите, и конфликтите, и надеждата, и покрусата се проявяват ярко. В крайна сметка, може би този вид писане е по-доброто за моята съдба – има само мечта, няма реален опит, няма и разочарование, няма го насмешливия поглед на читателя. Кой знае?
►И все пак подготвяте следваща книга?
– Да, с есета.
