Лира Литературно-рекламна Агенция
Литературната критика фигурира единствено в малките, специализирани издания
Доц. Бойко Пенчев е литературовед и културолог, преподава в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, където е заместник-декан на Факултета по славянски филологии.
От 1993 г. е редактор в „Литературен вестник“. Автор е на: „Стихосбирка“ (1992), „Тъгите на крайвековието“ (1998), „Слизане в Египет“ (2000), „Българският модернизъм: моделирането на Аз-а“ (2003), „Септември ’23: идеология на паметта“ (2006).
Съавтор е на „Българска христоматия“ (заедно с Георги Господинов Йордан Ефтимов и Пламен Дойнов 1995) и „Българска антология“ (1998).
Негови са преводите:„Бог Върнън Литъл“ на ДБС Пиер (2004), „История и време“ на И.М. Савелиева и А.В. Полетаев (заедно с Христо Карастоянов (2006), „Езиковият инстинкт“ на Стивън Пинкър (2007), “Езикът на Бог” на Франсис Колинс (2008).
►Какво е състоянието на литературната критика в България? Умря ли, или
просто се е скрила в малкото специализирани издания?
– Литературната критика е вид журналистика, а каква е журналистиката – 98% осведомяващо-рекламна. Новините (особено по телевизиите) са всъщност скрити реклами на действащите политици. Рекламата навлезе дори в самата фикция – т.нар. продуктово позициониране. Измислям филм, но героите ще ядат и пият онова, за което съм сключил рекламен договор. Литературната критика също потъна в “представяния”, “анонси” и т.н. Разбира се, критиката не е изчезнала напълно, но фигурира почти единствено в малките, специализирани издания. Където пък има друг проблем – литературната ни индустрия е малка, познаваме се всички, затова и любезността надделява над критичността. Всъщност критиката загуби самочувствието, че може да посочва “стойностите”. Максималното, към което се стремим, е да помогнем на читателя да се ориентира сред информационното море. А и да покажем, че има литература и освен бестселърите.
►И в тази връзка как оцелява литературната периодика?
– Оцелява с проекти и в мизерия, като всяко нещо, което не може да разчита нито на държавата, нито на пазара. Всъщност си е чудо как оцелява.
►Каква може да е причината в България да липсват литературните открития, които в Западна Европа се случват непрекъснато? Имам предвид намерени ръкописи, разкриване на непознати факти и документи за починали писатели, разгадаване на прототипи на художествени герои и т.н. Има ли неразкрити тайни и в нашите литературни архиви?
– Каквато литературата, такива и чекмеджетата. Но пък и няма особен интерес към българската литература в публичното пространство, освен дежурно засвидетелствания пиетет пред класиците, затова и няма поле, където откритията да се случат. В началото на 90-те имаше по-голям интерес към “забравени” или насилствено премълчавани автори. Видя се, че повечето от тях не успяха да се задържат трайно във фокуса на вниманието. Всъщност, за да си успешен днес, трябва да си или 100% класик, или да си жив и социално активен. Да правиш четения, пърформанси, да имаш фенове, с които се срещаш лично… Известно става нещо, което може да бъде показано. А от архивите какво да покажеш? Освен когато има някаква история, тайна, интрига. Но дори изкушаващи сюжети, като ръкописите, които, да кажем, Хайтов бил откраднал, остават неразработени.
►През последните 20 години в България бяха публикувани много романи. Може ли да се каже, че вече има високо качество в този жанр?
– Романът е голям комплекс за българските литератори. Известно е, че традицията ни в този жанра е слаба, а положението се влошава от това, че успехите са преди всичко в т.нар. “епически” роман. Десетилетия наред от романа се е искало да бъде “епос” – разказ за делата и израстването на общността. Затова е наистина много важно, че през последните 10-15 години в българската литература се появиха и “нормални” романи, центрирани около герои, които не претендират да репрезентират “народа” или “класата”. Точно в романа се опитват много неща, търси се сплавта от развлекателно и сериозно, от интригуваща интрига и по-дълбоки проблеми. Оптимист съм.
►Литературата ни изостава ли в прочита на комунистическото минало или се движи наравно с останалите страни от Източния блок?
– Самото общество като цяло отказва да се занимава с комунистическото минало, предпочита да го забравя и да си спомня някакви избрани моменти от него. Литературата не прави изключение. Появиха се два романа, “Соцроман” на Димитър Шумналиев и “Дневникът на една пеперуда” на Красимир Дамянов, но там лично-автобиографичното направо е затлачило текста, т.е. разказвачът някак не успява да надскочи личната си перспектива и нежната самомитологизация.
►Има ли шанс български автор някога да бъде удостоен с Нобел за литература? Ако няма – защо?
– Не виждам в близко бъдеще шанс за Нобел. Ние сами изглеждаме дезинтересирани от себе си, мечтата едва ли не на всеки е да емигрира. Най-новата българска литература също, общо взето, бяга в едни свои светове. За “Нобел” се иска литература, която успява да стимулира интереса към цяло едно общество, или култура, или регион. Ние сякаш сами не сме си интересни като общество, как да сме интересни на другите?!
►Българският читател има ли достъп до модерната световна литература? Може ли да се каже, че издателите ограничават този процес, или всичко най-добро се превежда и издава без бавене?
– Удивително бързо най-доброто от световната, особено от европейската литература, се появява на български. Последната книга с разкази на Джулиан Барнс излезе на български преди американската си премиера. Ние сме напълно “в час” с онова, което се случва в европейските литератури, книгите са тук. Дано има и кой да ги чете.
►Аудиокнигите липсват на българския пазар, а електронните се броят на пръсти. Имат ли бъдеще като се им предвид нарастващият спад в четенето?
– Бъдеще имат, но този бизнес модел е трудно да се реализира в малък пазар като българския, а и опасността продуктът да бъде качен в интернет плаши издателите. Въобще тази индустрия ще се отпуши, когато се намери един нов баланс на интересите около авторското право. Само със забрани и Явор Колев няма да стане.
Разговора води Светлана Георгиева
