Лира Литературно-рекламна Агенция
Преди няколко месеца на книжния пазар във Франция се появи книгата „Ce soir, la dentelle…” („Тази вечер, дантелата…“). Неин автор е Слав Петков. „Ce soir, la dentelle…” е посветена на Яна Язова.
Петков е роден в Пловдив през 1986 г. Живее в България. Преподава френски в СУ „Св. Климент Охридски”.
––––––––––––––––––––––-
Издателство „Chiado Editeur” издаде тази пролет книгата Ви „Ce soir, la dentelle…”. Роден сте в България, а пишете на френски език. Защо?
– Мисля, че всяка творба се ражда на даден език. „Тази вечер, дантелата…“ се появи на белия свят със своите красиви одежди от френски думи. В този ред на мисли, писателят не прави избор. Той просто оформя вдъхновението си. Впрочем някои от фрагментите си избраха българската приказна красота, други – английската блестяща яснота.
Пиша отдавна на френски език. Участвах много пъти в PJEF – Prix du jeune écrivain francophone (Награда за млад франкофонски писател), с кратки разкази, които стигаха и до финала на конкурса. Така започнах. Постепенно реших да работя по нещо по-мащабно.
Какви са отзивите след публикуването на книгата?
– Към момента имам няколко положителни отзива от мои преподаватели; за съжаление, книгата ми не се разпространява в България. През октомври 2012 г., в Българския културен център в Париж, ако всичко върви по план, ще се състои официалното представяне. Надявам се, че ще привлека повече внимание след това събитие. Като цяло, оценявам книгата си като дълбоко интелектуално творение; определено не е криминален роман, и въпреки че е около 60 страници, трябва да се чете бавно. По един фрагмент на ден.
„Ce soir, la dentelle…” ще бъде ли преведена на български? Може ли да я представите?
– Засега не планирам превод на български. Няма как да се получи просто. Голяма част от текстовете, въпреки че са чиста проза, са написани в рима; следвах определен ритъм. Трудно би се получил същият ефект на български, който следва изцяло друга логика по отношение на форма и звук.
„Тази вечер, дантелата…“ е книга, в която се опитах да вплета моменти на страдание в светлина, да съчетая отчаяние и свята надежда, да покажа, че макар и след време, истините ни посещават и че те са безпощадни. Във всеки един фрагмент има по капка от света, в който живеем. И стъпка по стъпка, читателят е поканен да открие и сподели своята собствена вечер с дантелена душа, за която си струва да се живее…
Книгата Ви е посветена на Яна Язова. С какво Ви впечатли творчеството на трагично загиналата писателка?
– Яна Язова има много специално място в сърцето ми. Като всеки нормален млад пишещ човек аз търсех дълго време ориентири в литературата, а и в изкуството, най-общо казано. Четях това, което ми предлагат в училище, старателно и внимателно. Но нито един автор не беше ме вдъхновявал както това стори Яна, по кривата алея на розите, през мечти, кошмари и вълнения. Повярвайте, рядко се случват подобни духовни срещи, но се случват. Понякога човек трябва да си отвори по-широко очите. Или да ги затвори силно – зависи от средата, в която е.
Къде е по-силна Язова – в поезията или в прозата?
– Първата творба на Яна Язова, която прочетох, беше „Александър Македонски“. Съвсем случайно попаднах на нея, в една книжарница. Бях много приятно изненадан още след първите няколко страници и бързо се впуснах в приключенията на този велик човек, описани така прекрасно от Яна Язова. По-късно се запознах с поезията й, която буквално ме плени. Четейки я, човек се чувства на границата между сън /мечта и реалност; понякога се губи, но винаги се завръща, макар и привидно да няма път.
Според мен не би трябвало да се сравняват поезия и проза по принцип, тъй като става въпрос за две отделни литературни вселени. Това е още по-валидно по отношение на Яна Язова. Стиховете й са чувствени, понякога изпълнени с надежда или чисто и просто – сън, докато прозата й е предимно историческа и е много ценно това, че не е била докосната от нито един режим.
Защо според Вас Язова не се изучава нито в средното училище, нито в университета?
– За съжаление, все още университетските среди в България биват управлявани предимно от хора, които са били тясно свързани с Държавна сигурност. Знаете как се е ставало университетски преподавател само преди 25 години например. Тези хора са още на линия, по-силни от когато и да било, готови да бранят заветите, над които така настървено са се клели. Тук-там се появяват искрици, които се опитват да предизвикат живителен пожар и да прочистят университетите, но за съжаление искрицата си е искрица, тя свети, но в някое малко ъгълче, а светлината й е като благословия – тиха, нежна. В България учебниците се пишат от университетски преподаватели, затова и качеството им спрямо нуждите на учениците е по-скоро съмнително. Всеки е чел поне веднъж в живота си по някой бисер, блеснал в учебник, изпод гениалното перо на велик „мислител“, който дори не е стъпил в училище след завършването си. Същите тези „величия“ се стараят обикновено да си отгледат достойно поколение, което да продължи с омразата и отхвърлянето на истински стойностното и интересното.
И как мислите, дали палачът би написал със златни букви името на когото и да е осъден на смърт? Не мисля. И въпреки всичко, не губя надежда. Непоправим оптимист съм. Един ден вярвам, че всичко ще си дойде на мястото. Още не е време.
Има ли възможност нейното литературно наследство да стане по-разпознаваемо?
– Тази година имаше събития за популяризирането на творчеството на Яна Язова – изложба, разговори по различни канали, излизането на книгата ми, предстои литературен конкурс в Лом… Медиите са тези, които разпространяват информация. За съжаление, ситуацията е такава, че тук медийното пространство е обагрено в жълто, доста агресивно жълто на моменти. Аз писах на всички национални телевизии – единствено от БНТ ми отговориха, че предаването „Денят започва с култура“ проявило интерес към появата на скромната ми творба, но после се разигра един цирк – нещо, което не бях очаквал, и в крайна сметка нищо не се получи. В същото време, изключително посредствени хора, хванати от улицата, получават завидно ефирно време. А което е още по-странно, въпросните приматоподобни имат публика, и то огромна. Не е честно.
Единствено вие и вестник „24 часа“, без абсолютно никакви условия, отбелязахте, че там някъде далеч, нещо красиво се е случило. И в основата му е Яна Язова. Благодаря ви от сърце!
Работите ли върху нещо ново?
– Да. Работя по два проекта, които ми доставят изключително удоволствие. Съвсем скоро ще ги споделя.
Какво четете? Любимите Ви автори?
– Чета изключително бавно, защото съм чувствителен към всяка една буква. Имам вече шест библиотеки с много внимателно подбрани автори.
Обичам българските класици, препрочитам често Димитър Димов, Димитър Талев, поезията на Дамян Дамянов… За съжаление, не мога да кажа същото за съвременната български проза и поезия – прекалено регионални са, в повечето случаи липсва каквато и да е универсалност. Провинциалното и социалистическото са способни да опропастят, който и да е сюжет.
Напоследък се задълбочих в творчеството на автори като Джейн Ъркхарт, допада ми стилът й особено в „Душата на скулптора“. Естествено, като франкофон наблюдавам какво се случва и на литературния фронт във Франция, а също така и във франкофонските страни. Франкофонската литература (става въпрос за текстове, писани на френски език от автори, за които френският език не е матерен) се развива, поне по мое мнение, доста добре. Още докато бях университета, в магистърската програма „Франкофонски изследвания“ се запознахме с Беса Мюфтю (Bessa Myftiu) – албанка, живееща в Швейцария, и пишеща на френски. Книгата й „Изповеди от изчезналите места“, издадена във Франция, е много забавна и истинска. Горещо я препоръчвам.
Много обичам и творбите на Чарлз Дикенс, Джон Толкин, Роалд Дал… В тях има магия, съгласете се… Опитвам се да чета и оценя и световни „феномени“ като Паулу Коелю, но си признавам, че на моменти самият разказ страшно ми доскучава. Въпрос на вкус.
Кои са най-добрите съвременни френски писатели според Вас?
– Литературата във Франция е на особена почит. Литературният живот ври и кипи, непрекъснато нещо ново се пише и издава. Има много интересни френски автори днес, които омайват читателя, пренасят го през време и пространство. Паскал Киняр, Пиер Мишон, Кристиан Бобен, които също изучавахме в университета, предлагат кратки по обем, но изпълнени с дълбок смисъл, текстове, които заслужават внимание и старание при четенето. Те са може би най-изявените френски автори. Не са чак толкова познати в България, защото творбите им наистина изискват знания, да се стъпи на някакъв солиден пласт култура, който – отново за съжаление – не е наличен за всички тук.
Интервюто взе Румен Василев
Свързани заглавия
Млад автор дебютира във Франция с книга, посветена на Яна Язова
