Лира Литературно-рекламна Агенция
Технологичната революция ни промени като вид, казва писателят
„Ти, подобие мое“ се появи в книжарниците точно покрай поредния политически и парламентарен разпад у нас – гарниран с нелицеприятни усещания за участниците в него. И именно политиците сякаш подсилват констатациите от новата книга на Радослав Бимбалов, макар че по страниците той е далеч от това да нравоучителства или да раздава оценки. Но подходът му е повече от смел – редовете в „Ти, подобие мое“ изписва самият наш Създател, от чието име се води повествованието. И пред очите ни израства образ на общество, което е превърнало състраданието в недъг. „Антиутопия в миналото“, така нарича Радослав Бимбалов книгата си. А когато дава автограф, неизменно изписва на първата страница: „Признай злото в себе си, за да го победиш!”
Автор на книги като „Екстазис“ или „Млък“, сега Радослав Бимбалов ни предлага антиутопия, която се случва не в бъдещето, а днес. Прочетете още за „Ти, подобие мое“ в интервюто ни
– „Ти, подобие мое“ има потенциалът да е страшен бум“, прочетох в дискусия между книжари… Радва ли Ви, че хората вече имат очаквания към Вас?
– Очакванията могат да гипсират пръстите на автора, така че трудно можем да говорим за „радост“ към тях – по-скоро вълнение и напрежение – това изпитвах, докато нанасях последни щрихи върху книгата. В мига, в който я пуснах и тя пое по пътя си, спрях дори да го мисля. Тя просто помете моите очаквания, защото видях колко искрено я посрещат първите читатели. За мен наистина е изключителна изненада, че хората не посегнаха към този роман с някакви предразсъдъци или грешни нагласи, а с любопитството на хора, търсещи смисъл в словото. Чудесна гледка е това и именно тя пълни душата на един автор, заради нея си струва всичко.
– Странното е, че общуваме повече от всякога и въпреки това се отдалечаваме един от друг. Има ли за цел книгата Ви да ни сближи по някакъв начин?
– Всяка книга е вид сближаване – първо, тихо и интимно, между пишещия и четящия, но после и между всички, прочели текста. Книгите умеят да обединяват хората и аз искрено се надявам моят роман да се справи с тази си мисия. В „Ти, подобие мое“ пиша за съвременното общество, постепенно загубило способността да състрадава, превърнало съпричастността в недъг, преследван от закона. Пиша за най-крайното отдалечаване, което може да се случи на хората – да опазим себе си, като спрем да усещаме състрадание към другите. Това не е просто крах на човещината, а разпад на обществото, в което живеем, откакто сме застанали на два крака. И колкото и антиутопично да звучи една такава история, реалността много опасно се приближава към нея. Само и единствено от нас зависи дали ще спрем този грешен ход, тръгнал отдавна. Надявам се книгата някак да дава отговор на въпроса как да стане това, но не крещящ, лозунгов отговор, а личен такъв, отекващ само и единствено в главата на читателя. Вярвам, че промяната започва там, в тъмното на всеки череп.
– Донякъде „Ти, подобие мое“ е хрониката на едно предателство. По-лош ли е съвременният човек от онзи отпреди дигиталната или промишлената революция?
– Опасявам се, че технологичната революция, почти неусетно за нас самите, ни промени като вид. Повече от столетие се опитвахме да направим машината по наш образ и подобие, междувременно се случи обратното. Обвитите ни в метал души, животът ни в точен алгоритъм, предвидимите ни реакции, навикът да съществуваме, че дори и да мислим под команда са страшните последици от тази метаморфоза. Според Дарвин (важен човек в моята книга) успява не най-способният, а най-адаптивният вид. За да оцелеем в тази нова среда, драстично променена от нас самите, ние ставаме все по-дебелокожи, издръжливи на болка създания. Съвременният човек вероятно е много по-интелигентен и успяващ индивид, но е все по-малко човек. Тази констатация е плашеща, но и не е окончателна присъда. Аз лично твърдо вярвам, че сме в края на тази луда, необуздана технологична революция и в този край ще започне нов цикъл за човеците, в който ние ще постепенно ще спираме да боготворим машините и ще се обърнем отново към себе си, в търсене на човешкото.
– Социалните мрежи иззеха функциите сякаш дори на църквата, щом мнозина се обръщат там към своя Създател с усещането, че ги чете… Каква по-голяма антиутопия може да ни се случи?
– Хубавото на антиутопиите е това, че създателите им ги разполагат в далечното, макар и обозримо бъдеще. Така че всеки да си каже: „Е, това ще се случи, когато ме няма.“ Да кажеш на хората, че те всъщност съществуват в антиутопия, е риск, който аз поех с тази книга. Може би, по някакъв странно извратен начин, ще трябва да се успокоим, че това няма да ни се случи някъде в бъдещето, а то просто е станало. Да го приемем и да видим как можем да справим с неприятната действителност. С две думи – можем да подминем и загърбим лошото, вместо да се взираме в далечината със страх дали (и кога) ще се появи.
– Наскоро прочетох, че здравият разум е в това да гледаме на света с мисълта за седем поколения напред. Виждате ли нещо там… или се изкушавате да затворите очи?
– Аз съм особена порода носталгик. Склонен съм да бленувам не за миналото, а за бъдещето, при това да го идеализирам. Това, вероятно, е чиста проба наивност, но не се срамувам от нея. Като дете си представях бъдеще, нарисувано ми от писателите фантасти. Сега е друго. Не си измислям летящи коли и телепортиращи се тела, иска ми се бъдещето да бъде такова, каквото никога не съм виждал – лишено от лицемерните гримаси на емпатия, с които прикриваме бездушието си.
Представям си много по-истинско бъдеще, съставено от хора с неподправени емоции. Такова искам да бъде то – не за мен, а за децата, които ще останат тук след нас. Заради тях го идеализирам.
– През последните години творецът във Вас се е развихрил здраво… пишете ли вече нещо ново?
– Издадох първия си роман в края на миналия век (не се бях замислял колко страховито звучи така изречено), но после повече от две десетилетия не смеех да публикувам собствена книга, при това с основание. Не съжалявам за този дълъг период на мълчание и активното ми публикуване в последните няколко години не цели да компенсира нищо. Просто сега имах какво да кажа. Истината е, че само погледнато отстрани изглежда сякаш съм се разбързал. Не, това е моят начин на писане. Аз съм се научил да пиша ежедневно, без да си прощавам липсата на вдъхновение или да чакам музата да ме споходи. Писането, освен някаква дарба, изисква и много труд и постоянство. В тези две десетилетия на „пауза“ пишех непрекъснато, тренирах пръстите да тичат по-бързо от ума ми и това е маратон, който не създава умора, а зарежда, с всяка буква. Този труд ми доставя извънредно удоволствие, почти несравнимо с друго.
– А какви четива преминават през ръцете Ви – и има ли сред тях нещо, което препоръчвате на приятели?
– Докато пиша, чета различни неща, дори понякога книги, към които никога не бих посегнал иначе. Докато работех по „Ти, подобие мое“ прелиствах не само величествени писания като Библията и Корана, не просто четях редове на древните философи, огнените думи на гении като Ницше, но и внимателно минавах през отвратителните редове на „Моята борба“, например. Ще направя обратното – не препоръчвам на приятелите си последната книга, която споменах. Не за друго, тя просто е изтощително, чак непонятно скучна. Но няма начин да усетиш студа на злото, ако не се докоснеш до него.
– От сърце благодарим за възможността да разговаряме – включително и чрез Вашите книги!
– Благодаря и аз.
