Начало / Интервюта / Гергана Лаптева за новата си книга: Написах „Момичето от портрета“ с тангата на Гардел и Пиацола

Гергана Лаптева за новата си книга: Написах „Момичето от портрета“ с тангата на Гардел и Пиацола

Шепа българи в чужд свят са съхранили страната в сърцата си

Буенос Айрес, Каминито Ла Бока_

Книга след книга, стилът на нашата писателка е все по-разпознаваем – и нейните читатели са все повече. Гергана казва за себе си, че създава исторически трилъри, а всички знаем, че летвата в този жанр през последните години беше вдигната неимоверно много. Затова е радостно, че и наш писател приема предизвикателството да ни поведе през епохи и съдби на пътешествие колкото напрегнато, толкова и магично. Гергана Лаптева вече го направи в заглавия като „Монетата“, „Божествен аромат“ , „Третият слой“ и „Тайната от Апамея“, а ето че сега предлага ново предизвикателство.

Пречупени съдби и мистерия съпътстват героите в новата „Момичето от портрета“ – ето как представя книгата си нейната създателка

– Гергана, откъде дойде идеята за „Момичето от портрета“?

– Идеите за тази, както и за останалите ми книги, идват спонтанно или в резултат от поредица събития, случили се в живота ми, които в даден момент решавам, че са достатъчно интересни и си струва да бъдат разказани. С „Момичето от портрета” не беше по-различно. Отдавна исках да разкажа за част от българите, живеещи в Южна Америка и по-специално в Аржентина. Те са наследници на хора, които по различно време и водени от различни причини са потърсили щастието си отвъд океана. Покрай работата ми в Българския антарктически институт и благодарение на проф. Христо Пимпирев аз познавам повечето от тези хора. Те са изключително разнообразни като интереси, начин на живот и образование. Сред тях има художници, поети, архитекти, лекари и журналисти, но едно е това, което ги обединява – любовта към родината. При това някои я познават само по разказите на своите баби и дядовци.

В романа „Момичето от портрета” действието се развива паралелно в България и Аржентина. В двете сюжетни линии от различна гледна точка са описани реални събития, случили се в периода от 20-те години на XX век до днес. Няколко години след края на Първата световна война България е извоювала свободата си и се опитва да затвърди позициите си на европейската политическа карта, докато се бори с вътрешните си колебания, продиктувани от управлението на Александър Цанков. Това е време на съдбовни решения, на драматични разделения и обещаващи съюзи. Именно за този период исках да пиша от доста време и по-точно за атентата в църквата „Света Неделя”, извършен на 16 април 1925 г. Това безспорно е един от най-кървавите атентати, не само в българската, но и в европейската история към онова време, отнел живота на над 200 души, сред които жени и деца, а други 500 са били ранени. Радвам се, че успях да свържа тези две на пръв поглед различни теми от историята на България.

Романът разказва за живота на две жени, разделени от близо век, тръгнали на пътешествие, което ще ги отведе до живописните пампаси на Аржентина

1 (5)

– Сещаме се за заглавия, в които сякаш витае сходна атмосфера –  например „Парижкият апартамент“ на Мишел Гейбъл или пък „Момичето с перлената обица“ на Трейси Шевалие. Помагат ли според Вас такива прилики?

– Често черпя вдъхновение от книги, филми, лични истории и дори музикални творби. В никакъв случай обаче не търся прилика или сходство с тях. Докато пишех „Момичето от портрета” непрекъснато край мен звучаха тангата на Гардел и Пиацола, както и съвременните интерпретации на Gotan Project. Така, че ако нещо ми е послужило като муза, то това е именно музиката. Рядко си позволявам да отъждествявам даден герой с реални личности, но тук направих няколко изключения. В любовта на главната героиня Калина към необятната красота и всичко, което символизира Аржентина, описах моите лични чувства и впечатления, които успях да усетя и натрупам през всичките ми пътувания до Буенос Айрес, Мендоса, Ла Плата, водопадите Игуасу и още много места.

– Автентични ли са историите, свързани с българската емиграция в Аржентина?

– Напълно! Може би тук е мястото да отбележа, че този роман е вдъхновен от действителни събития. Всички местности, религиозни храмове, обществени сгради и обекти са реални и те все още могат да бъдат видени. За описанието на събитията, свързани с атентата в църквата „Света Неделя” са използвани данни от архивите на: Държавна агенция „Архиви”, МВР, НИМ и Военноисторическия музей, както и статии и свидетелски показания на очевидци от пресата през онези години. Единствено главните герои са художествена измислица.

Тук идва и второто изключение, за което споменах преди малко. Участниците в интервютата с българските преселници в Аржентина са действителни личности. Сред тях са наследниците на известния художник Елиезар Алшех – неговата дъщеря Деяна, както и Адриана и Гилермо Ганчеви – внуци на театралната актриса Адриана Будевска и много други.

– А какво отношение към България имат всички тези хора, чиито корени тръгват от нашата страна?

– Може би малко хора знаят, че в Аржентина в началото на миналия век пристигат много наши сънародници в търсене на по-добър живот за своите семейства, привлечени от една голяма правителствена пропаганда, в която им се обещава работа, земя и средства, за да започнат дейността си в земеделието, но на прага на Новия свят се сблъскват със суровата действителност. Налага се да оцеляват в условия, коренно различни от обещаните, без пари, без работа и без да знаят езика на тази страна. Познавах някои от тези хора, с други се запознах в процеса на събиране на информация за книгата. Те, водени от носталгия и копнеж по родината, споделяха с желание своите истории.

Няма как да не благодаря на госпожа Ружка Николова – председател на Федерацията на български дружества в Аржентина и Н. Пр. Стоян Михайлов, посланик на България в Аржентина, без чиято подкрепа нямаше да мога да опозная всички тези българи, живеещи в една далечна страна, но запазили спомена и любовта към България в сърцата си. Нямаше как да не ме трогне и фактът, че шепа българи, предпочели да се изправят пред трудностите на един непознат и чужд за тях свят, са успели да съхранят българското в себе си. И не само това, те са предали любовта към родината на своите деца и внуци. Някои от тях никога не са стъпвали в България, но въпреки това обичат страната и пазят традициите и културата й в сърцата си.

– Колко проучвания иска написването на една такава история? Сигурно нямате отдел със сътрудници за всеки факт като Дан Браун

– Всеки роман е обвързан с дълбоко познаване на културата и историята на местностите, за които пиша. Всяка история, всяка книга, за да бъде едновременно интригуваща и достоверна, изисква много енергия, себеотдаване и най-вече желание за работа. Разбира се, и време. Понякога една година, друг път и повече. Когато реша за какво ще пиша, следват няколко етапа. Първият, естествено, е свързан с проучване, събиране на данни и факти, отсяване и сортиране. Днес е много лесно да се сдобием с информация, но същевременно и трудно да отделим тази, която ни е нужна и вярна, разбира се. За разлика от Дан Браун, аз работя сама. Това не означава, че не се допитвам за съвет до специалисти в съответните области, било то археолози, историци, криптографи, художници и т.н. Посещавам всяко едно от местата и обектите, за които пиша. Опитвам се да съм максимално точна и информативна, без да прекалявам. Все пак съм автор на художествени романи, но трябва и да се придържам към историческите факти. Определям стила си като исторически трилър, но в сюжетите винаги има житейски истории, теми които вълнуват съвременното общество и доза романтика.

Искам чрез книгите да мога да разказвам истории за интересни личности, събития и места. Предпочитаният от мен жанр е романът, защото имам по-голяма възможност да изразя себе си

Буенос Айрес, кафене Тортони_

– Още заглавието на новата книга сякаш напомня, че самата Вие сте художник. Намирате ли сред толкова ангажименти време за рисуване?

– В „Момичето от портрета” разказвам за младата и амбициозна журналистка, на която са възложили от списанието, за което работи да направи интервю с оперната прима Елеонора Огнянова-Бръмова, една от големите звезди от средата на миналия век. Поводът е годишнина от основаването на българската опера. Докато задава своите въпроси журналистката постепенно се потапя в атмосферата на София между двете световни войни и вижда града, в който е родена в съвсем различна светлина. Спомените на певицата я отвеждат по лъкатушещите столични улици – от Народния театър и Юнион клуб до Градската библиотека, църквата „Свети Спас” и католическата катедрала „Свети Йосиф” – сгради, повечето от които вече не съществуват, но са се превърнали в символ на една отминала епоха. Това, което привлича вниманието на журналистката, обаче е портрет на младо момиче, окачен на стената в дома на Елеонора. На него е изобразена Рада – леля на Елеонора, загинала при атентата в църквата „Света Неделя” през 1925 г., заедно със своя съпруг – висш офицер от българската армия. Художникът е неизвестен, както и голяма част от историята около живота на Рада Огнянова.

Сами разбирате, че заглавието няма общо с факта, че съм завършила Художествена гимназия. Всъщност животът ми се стече така, че не съм се занимавала с рисуване, поне не в прекия смисъл. Но изкуството винаги е присъствало под някаква форма в живота ми – моят дядо е бил писател, а баща ми – художник. Аз, обаче тръгнах по различен път. Изучавах геология, след което специализирах палеонтология в Софийския университет. Успях да съчетая тези на пръв поглед нямащи нищо общо сфери, когато започнах работа в Българския антарктически институт при проф. Христо Пимпирев, който бе и мой преподавател.

Наред с организацията на експедициите до Ледения континент, аз се занимавам и с културната дейност. Много обичам и фотографията.

– Какво още искате да изпробвате да напишете, но засега не сте се осмелила?

– Навсякъде има интересни истории, които трябва да бъдат разказани. Писателят е този, който има дарбата да ги пренесе сред страниците и да накара читателя да заживее с тях, с героите и техните преживявания и съдби.

За мен да напишеш книга е магия! От раждането на историята в съзнанието ти до прехвърлянето й на белия лист. От героите, на които вдъхваш живот до превръщането им в самостоятелни личности, които живеят свой собствен живот. Те се влюбват, разделят, страдат и се радват, а ти имаш силата да ги напътстваш и насочваш в посоката, която пожелаеш. Писането и прочитането на една книга е като разговор на четири очи. Това е интимно преживяване между читателя и автора, което обаче продължава и след последната страница.

– А избрахте ли вече сюжет за следващата книга?

– Разбира се! Подобно на пътуването, когато още не съм се върнала от едно и вече планирам следващото. Така е и с книгите. Когато завършвам дадена история, аз вече имам в главата си няколко идеи за нова. В момента работя по една изключително интересна тема, която ни пренася в I век пр. н. е. и разказва за живота по времето на Юлий Цезар. Сюжетът е свързан и с Александрийската библиотека и папирусите, открити в Херкулан, които изригването на Везувий не е успяло да унищожи. Аз все още съм в много начален етап на този роман, но краят на историята ще бъде не къде да е, а в Хераклея Синтика. За този античен град много отдавна исках да пиша, но едва наскоро успях да го включа в подходяща за значимостта му история. Това, обаче стана доста преди екипа на проф. Вагалински да открие статуята на бог Хермес ;-). Със сигурност Хераклея крие още много тайни.

– Желаем Ви още много успехи – приятно ни е да пътешестваме сред хора и епохи с Вашите книги!

Интервю на Красимир Проданов
Снимки: архив на Гергана Лаптева

Прочетете още

465469743_2854339561401721_8198064012336467910_n

Отиде си първата дама на македонската литература

Тя беше сред най-продуктивните автори Оливера Николова е и сред най-награждаваните в Северна Македония – …