Лира Литературно-рекламна Агенция
Писателката ни поднася нов роман
„Годината, която започна в неделя“ е книга, която разбърква картите на житейската съдба, а после оставя времето да ги подреди. В съзнанието ни винаги има кътче, в което се интересуваме повече от онова, което е било, отколкото от това сега – може би героите от тази книга ще ни отговорят защо е така.
Иначе познаваме самата Яница от заглавия като „Пътят към Тива“ или „Поздрави от Хадес“. Поезията и прозата са нейно лично досие от 2003-а насам, когато дебютира. През годините има номинации за най-популярните ни литературни награди – „13 века България“, „Перото“ и др. Занимава се и с литературна критика.
А в този разговор я питаме за миналото, търсим изворите на вдъхновението ѝ. И прелистваме „Годината, която започна в неделя“
– Здравейте, Яница, какъв тон е „Годината, която започна в неделя“, ако си представим книгите Ви дотук като музикална азбука?
– Здравейте, благодаря за поканата да отговоря на въпросите на „Лира“! Този първи въпрос наистина ме изненада, но ако си представим книгите ми като музикални творби, може би, без да съм специалист по музика, бих казала, че „Годината, която започна в неделя“ е написана в „ре минор“, тъй като в тази тоналност има и меланхолия, и дълбочина, но същевременно е изпълнена с надежда.
– На пръв поглед напускате миналото с този роман, но и тук времето играе важна роля, носталгична ли сте самата Вие?
– В „Годината, която започна в неделя“ напускам миналото, гледано като Античност в предходните ми две книги, но времето, за което пиша сега също е минало от наша гледна точка. Това минало ми е важно не заради носталгията (носталгия към времето, за което пиша не бих могла да имам, понеже не го познавам като живяно време), а заради хората и връзката им с нас и нашата връзка с тях. Миналото ми е любопитна тема, заради онова, което можем да извлечем от него.
– Читателят веднага търси връзка между „Годината, която започна в неделя“ и други Ваши книги – дали ще я открие, например в „Сезонът на Йоана“?
– Това би могъл да направи читател, който помни тази моя книга от 2015 г. и желае да пофантазира. Иначе връзка не е мислено да има със „Сезонът на Йоана“, ако някой желае да търси връзки, е по-добре да го направи на стилово ниво.
– Прочетохме, че замисълът за тази книга е от ковид времената… те обаче свършиха, а сякаш изолацията още виси във въздуха, усещате ли я?
– Не, не усещам изолация сега, напротив, а работата по „Годината, която започна в неделя“ ми помогна да не усещам ковид-времената много-много и тогава. Творчеството е ваксина срещу всичко. Ненапразно с думата „творец“ бележим на първо място Бог.
– Трудно ли се завързват с думи тези нишки на онова, което сме били, и това, което сме сега… и какво всъщност правим, ако не съвпадат?
– Всяка дума, която избираме да произнесем или напишем, всяко изречение, което построяваме, ни помагат да придадем смисъл на нашето отминало време, да осветлим нашето настояще и да изградим мостове между онова, което сме били, и това, което сме сега, за да стигнем до онова, което можем да бъдем. Ако онова, което сме били, не съвпада с това, което сме сега, ако накратко, мостът не може да се построи и свърже двата бряга – на миналото и на настоящето, това ни дава възможност да се преоткрием, да приемем различията и да изградим нова, по-цялостна версия на себе си. Често този процес може да е болезнен. Както болезнен беше процесът на Прехода, защото искахме да строим мост, който да стъпва само на един бряг – настоящето, а това не е възможно. Ние сме нашето минало и трябва да го приемем и да му простим. Иначе не бихме могли да продължим към бъдещето и да строим своите нови мостове.
– Имате ли си любимо разочарование – нещо, което Ви яде отвътре, а вече е невъзможно за поправяне?
– Всеки е имал разочарования, с времето и опита те стават все по-малко и все по-малко разочароващи, защото разочарованието е свързано с очакването. Може би първото разочарование се е превърнало в стар приятел, с който понякога беседваме за живота, без да си казваме какво би станало, ако нещата биха били други. В крайна сметка разочарованията ни научават да избираме следващите си разочарования или полуразочарования така, че да не ни ядат отвътре.
В „Годината, която започна в неделя“ напускам миналото, гледано като Античност в предходните ми две книги, но времето, за което пиша сега също е минало от наша гледна точка
– Лесно ли сложихте последната точка на „Годината, която започна в неделя“?
– По-трудно от предишните ми книги, а последва и дълъг процес на редакция. Радвам се, че романът вече е факт и че имах възможност да работя с Борис Минков като редактор и с издателство „Жанет 45“, както с художничката Маргарита Дончева, на която дължа чудесната корица, която казва много за времето и посланията за романа, за миналото и за различните регистри между песента и мълчанието, за света на детството и на възрастните.
– Нуждаете ли се от трусове, за да творите и да измисляте нови истории?
– Не бих казала, че се нуждая от трусове, а от емпатия към човек, история, житейски момент. Красотата на всекидневието, тихите моменти на радост и простите човешки взаимоотношения за мен по-мощни и по-важни източници на творчески импулси. Това са неща, които трябва да остават и да се помнят.
– И в този смисъл кой ден е сега за нашата земетръсна България?
– Бих казала, че за нашата политически земетръсна България сега е ден на преосмисляне и преоткриване. Както след всяко земетресение, независимо дали е физическо или метафорично, настъпва момент на осъзнаване и преоценка. Трябва да се вгледаме в себе си и в нашето общество, да разберем къде сме уязвими и какво трябва да укрепим, от какво да се поучим, за да бъде постройката ни здрава.
– Благодарим, вдъхновение Ви пожелаваме!
