Името му значи боровинка – „huckleberry“, на възраст около 150 години, пакостник, но и добряк
Откакто е измислен, по прототип не на боровинка, а на приятел на Марк Твен, този образ е трън в очите на властта. В самия сюжет Хъкълбери Фин, който също е приятел на Том Сойер и син на изпаднал пияница, бяга от опеката на богата вдовица, решила да го превъзпита. Това сякаш определя съдбата му – през 1885 г. Обществената библиотека в щата Мазачузетс нарича романа „боклук за бедните квартали“, а Марк Твен реагира с усмивка и пише на издателя си, че подобна реклама ще вдигне продажбите на книгата. От средата на 20 в. Асоциация за развитие на цветнокожите открива расизъм в нея по отношение на другия главен герой – негъра Джим. И до днес в южняшкия говор на необразования Хък сума институции се надпреварват да видят заплаха, все едно е политик. За тях няма значение, че друг гениален писател – Хемингуей, казва, че цялата американска литература тръгва от приключенията на Хъкълбери Фин и Том Сойер, но нали и той пияница, горкият!
Колоритният народен език и диалектът на героите всъщност са солта на тази книга, оръжието, с което Хък и Джим си проправят път през гъсталак от предразсъдъци, истински злодеи и всякакви съвсем реални страхотии. Жертвоготовността, с която те си помагат един на друг, фактът, че дете по онова време – 19 в., спасява роб, учи се да прощава, знае как да благодари и уверено израства с ценности като единомислие и приятелство, могат само да ни радват. Перипетиите на двамата са урок за днешния свят, лишен от мъжество, но с неистов копнеж готов да поеме на сал сред природата. Ами, направете го! Дотогава четете Хъкълбери Фин, който говори така:
„Като вече беше почнала, вдовицата Дъглас не спря и ми разказа всичко за рая. Каза, че там друго не трябва да вършиш, освен по цял ден да се разкарваш с арфа и да пееш во веки веков. И мене тая работа нещо не ме поблазни. Ама си премълчах. Питах я дали според нея Том Сойер ще отиде там и тя каза, че по всяка вероятност няма. Това ме зарадва, щото исках с него да сме заедно.“
Цитатът е в превод на Светлана Комогорова-Комата, по изданието на Хеликон от 2021 г.
Людмила Еленкова