Лира Литературно-рекламна Агенция
Книгата е на чешката авторка от български произход Бианка Белова
А „Островът“ – в превод на Деница Проданова, е кратък – няма и 200 страници, но се преброжда с бавни стъпки, затаен дъх, и от хора, готови за скок в литературно отношение, както доказват наградите на самата Белова – най-престижната в Чехия „Магнезия Литера“ и Наградата за литература на Европейския съюз през 2017 г. за романа „Езерото“. Индиректно се запознах с авторката в наше интервю за втората ù книга, излязла на български – „Мона“, и сега на живо – при гостуването ù в Столична библиотека този месец.
„Намерих спасение в моя остров“, каза Бианка, която е писала книгата по време на ковид пандемията, провокирана от темата за изолацията. Удивително е обаче как я интерпретира в едно късче земя, което би трябвало да бъде райско, но запада, защото от самота неговата господарка Нурит не може да удържи властта. Горда княгиня, дъщеря на бившия владетел на Острова, тя чезне в блясъка на спомените за предишната им слава и… една любов, която се завръща. Търговецът християнин Изар пристига тук по неведоми пътища, с куц крак и наранена душа, каквато е съдбата на доста странници в края на Следновековието и на прага на Модерната епоха, около Персийско-османската война. С недостатъци, но с илюзии, че е самосъхранен страдалец като своята любима, той безспир разказва приказки на събралото се множество в двора ù, търсещ прошка и изкупление.
„Исках да противопоставя студенината на рационализма на някое друго време, по-романтично и тайнствено„, добавя Бианка Белова, която сякаш е извадена от собствената си книга – говори по интуиция, когато ù бягат думите на български. Не го владее добре, но разбира всичко. Друг е въпросът, че хитро се измъква от желанието на журналисти и читатели да ситуират „Островът“ на точно географско място, в конкретно историческо време. След няколко прочита разбрах защо – той постига интертекстуалност неуловимо, въздушно, леко, играейки със житията на светци и разбойници, с образи от бестиарии и видения на мистици, вплитайки различни жанрове, от приключенския роман, през пътеписа до чувствената ориенталска приказка.
Книгата редува две гледни точки – на мъжа, който не спира и да се моли, и да говори (четем паралелно неговият мъченически дневник), и на жената, която уж пасивно приема думите му и ехидно слуша, но се обажда, колкото да вбеси клетият човек, понякога и читателите. И макар препратките да демонстрират ерудиция на авторката в духа на Бокачо, Борхес, Умберто Еко, посланието на книгата ù е просто – можеш да си наденеш героичен ореол, да си съчиниш дори безсмъртна слава, особено когато си нещастен и беден като църковна мишка, стига да има кой да повярва на думите ти. Тогава… по-добре слуги на чувствата, отколкото на някоя империя!
„Исках да противопоставя студенината на рационализма на някое друго време, по-романтично и тайнствено“
