Юлия Пискулийска: Журналистиката изисква огромна култура и отговорност

07.02.2023 Интервюта

Говорим с доайен от пишещото братство

Юлия Пискулийска е първата жена в ръководството на СБЖ, два пъти избирана за зам.-председател по професионално-творческите въпроси, тя е автор на 20 книги с публицистика, поезия и проза. Носител на почетните грамоти „За принос към българската литература“ и „Златното перо“. Работила е във в. „Поглед“, в. „Труд“, сп. „Пламък“, в. „Ние, жените“, в. „Континент“, в. „Женско здраве“, в. „Словото“. Основател е на фондация „МОСТ“.

– Юлия, държа две книги от необятното поле на вашия опит – „Различна есен“ (сборник поезия) и „Сълзи за катерицата“ (документален разказ за лишени от свобода). Стихове се пишат цял живот, а досегът с престъпник е инцидентен. Как изградихте този рефлекс към всякакви жанрове?

– Красиво казано – и си го представям – необятно поле… Веднага виждам чрез този въпрос книгите, поляните, които съм обичала и помня от детството… с карамфили, непознали чуждия сок и си останали с първичния аромат, нeподправени и естествени… Всъщност когато пишеш, една дума дава живот на друг свят. Защото ти я имаш у себе си и с нея е свързано чувство, сълза, надежда. Не знам дали полето на моя опит може да се нарече необятно, но е наистина голямо и в него има много съдби, много характери, много стрес и много успехи, много тунели и безизходици. И досега ми се обаждат хора, на които съм помогнала с нещо, написано от мен, и след близо четиридесет години помнят заглавие на мой текст. То ги е довело до решение или до желание за живот. Професията, която случайно стана моя съдба, е невероятен извор на истории, на характери, на психологически загадки. Думите ме опияняват, мога да пиша дълго, без да спра и да се мятам щастливо в този толкова непокорен поток… Но ако журналистическата професия дава ей така, като подарък много истории, тя може и да осакати един текст, да му придаде телеграфен стил, да му отнеме сочността и аромата. Аз не си позволих това в името на строгия факт. Може да се спазват правилата, информационният детайл или анализът да са точни, без да ощетиш художествеността, нервът да го има, да не даваш на читателя сухота и безизразност. Мисля, че журналистиката няма да събуди рефлекс към който и да е жанр, ако човек не е взискателен към себе си, защото е професия, която изисква огромна култура и отговорност. Винаги така съм я възприемала.

В моите 20 книги тя е канавата, от нея е видяното, грапавините и хармонията, и несъвършенството човешко… Останалото е доизграденото от мен и уважението ми към езика и жанра – обичам есето, обичам интервюто (но съм много чувствителна към въпросите), обичам очерка, разказа… Не е странно, че в много от стихотворенията ми има нюанси, събрани по журналистическите пътища. Една тревичка, срещната по пътя към някое село, можеше да прелети в стихче – ходила съм и пеша във времето, когато не търсехме в гугъл.
Колкото до срещата с престъпник, или набеден престъпник, съвсем не е инцидент в моя професионален живот. Писах за заводи, работници, директори, кражби, корупция, художници, писатели, поети, убийци… Макар основно да съм работила на полето на културата, тичала съм много по разследвания и съм стигала до истината, спасявала съм съдби. Важното е било да следвам мисията на журналиста – с усилията си да се бори за равновесие в социума и да търси справедливост за хората, които са в беда.

Журналистиката ме срещна и с личности, които са ме пречиствали – Христо Радевски, Павел Матев, Татяна Лолова, Теодор Замфиров, Никола Радев, Владимир Голев, Найден Вълчев, Емил Манов, Симеон Хаджикосев, Драган Немцов; е, не са малко, има още, всеки е предизвикал у мен желание да бъда силна и естествена.

– Кой от ресорите, в които сте работили през годините, най-силно се е променил и в каква посока?

– Работила съм в отделите „Култура“, „Публицистика“, във в. „Континент“ завеждах отдел „Цивилизации“, който също обхващаше сектора на културата, личностите в него, събитията… Осезаема промяна. Според мен – към минус. Доказва го една отчайваща неграмотност, издаването на книги без критерий, изборът на книги за четене. Конфликтите в тази среди, и какво ли не. Тъжно е. Нека си спестим аргументите. Те са видими от всички. Плюсовете не могат да надделеят над минусите.

– Със сигурност и криминалният контингент не е същият от времето, когато сте писали „Сълзи за катерицата“. Какво ви привлече в съдбите на престъпници?

Който прояви интерес към книгата, ще има възможност да проследи един доста интересен проблем, ако понятието „проблем“ е правилно да се употреби, когато става дума за човек. Писала съм книгата преди около четиридесет години, в уводните думи обяснявам защо чак сега вижда бял свят. Имам интерес към криминални истории и в такива случаи очаквам от себе си да стигна до някакъв факт, който ще преобърне общоприетото повърхностно мнение за човек или история. В „Сълзи за катерицата“ анализирам противоречивостта на човешкия характер, участието на случайността в една съдба, трудността да се промени един характер – на човек, изнасилвал не един път, крал не един път… Битката на доброто и злото в душите ни.
Много часове съм преседяла във Варненския затвор, в други съм била, с много хора съм разговаряла… И мисля, че съм се опитала да потърся урока – и за себе си – от тези незавършени истории… Не знам какво може да се е променило в затвора, в условията там. Сега не съм ходила. А тогава съм разговаряла със смъртник. С хора, оставили много години от живота си зад стените. Ще ми се да се интересуваме един за друг, да си представяме как бихме се чувствали на мястото на другия. Това, мисля, се усеща и в друга книга, свързана с темата – „Черни вторници“, тя навремето спечели и наградата на читателя на вестник „АБВ“.

– Как тежки житейски казуси получават медийно внимание? Предполагам, че в здравния сектор, който добре познавате, е имало доста.

– Имам право да говоря само за онези, в които съм се блъскала аз. Иначе много уважавам талантливия журналист Слави Ангелов, навремето, когато бях в ръководството на СБЖ, му дадохме награда – той не само пише за съдби, той търси виновните, той сочи престъпника, той разследва, той иска присъди. Това е не само решение за една съдба, това е за съдбата на цялото общество. Така виждам журналиста, независимо в кое време живее и пише. Но, както знаем, този избор не е лек. Слави Ангелов беше и бит жестоко. Не мисля, че тежките казуси са намерили достойното си място в нашата журналистика. Като зам.-председател на СБЖ съм предизвиквала дискусии, най-различни, събирала съм представители на институции, колеги… Една от темите беше за жилищната мафия – много са пострадалите, загубили жилищата си. Това е измама, която облагодетелства шепа хора и оставя несретници на улицата. И в този порочен механизъм бяха включени и служители на високи равнища. Подобни тежки социални несъответствия могат да се решат добре, ако участват медиите. Гласността е сериозна стъпка към решенията. Напомня се за ролята на закона. Показва се силата на обществения контрол.
Здравният сектор стана моя съдба особено след пенсионирането. Създадох фондация МОСТ (Медии, Общество, Семейство, Традиции) и вече 21 години събирам в курортен комплекс „Албена“ авторитетни специалисти и колеги журналисти от цяла България – поставяме остри проблеми в областта на здравеопазването и сочим решения. Имаме успехи.
Мой материал навремето разказа и за самоубийството на лекарка от София, медийното шумене предизвика тази смърт. Понякога не се стига до същността на проблема, засяга се самочувствието на някой човек – и краят е фатален. Като в този случай, когато много медии нападаха безпринципно лекарката за смъртта на дете. А тя не беше виновна.. Затова в рамките на вестникарска страница изразих своята позиция – когато един казус се разглежда през пръсти. Ако не до убийство, се стига до болест, до апатия.

– Един провокативен въпрос – бихте ли станали военен кореспондент в Донбас?

– Бих. Макар да не съм международник. Всеки журналист би трябвало да иска да бъде на фронта, реален или социален фронт, с куршуми и смърт, с глад или несправедливост. Навярно някой сега ще апострофира – ами да, нали е на осемдесет, ясно е, че няма да отиде, но ей тъй, да го каже. Повярвайте, бих отишла. Начинът, по който съм се сражавала в доста тежки ситуации с думи и действия, го доказва.

– Какви хора са редом с вас и днес?

– Близките ми, които ме подкрепят във всяка моя дейност. Видимо е – и трите ми деца участват в книгите ми – редактор, художник, дизайн на книгата. И заедно сме на МОСТ-а. Много приятели, много лекари, с които заедно се борим за някаква промяна в здравеопазването и обществения живот. Някои имена: проф. Иво Кременски, проф. Радка Аргирова, доцент Нигяр Джафер, проф. Петранка Троянова, доктор Теодор Замфиров, доцент Андрей Андреев, проф. Ивайло Търнев, проф. Върбан Ганев, проф. Маргарита Апостолова, доктор Ирена Брадинова, проф. Радка Кънева, проф. Иванка Димова, проф. Силвия Чернинкова, доктор Александър Симидчиев, Людмила Зафирова, доцент Росен Калпачки, доктор Александрина Перчева… и много други специалисти, колеги, приятели… С нас винаги беше и Татяна Лолова…

– Да завършим красиво – хареса ми стихотворението „Черен шоколад“ от сборника „Различна есен“. Ще го цитирам по-долу, а вие ми кажете какво за вас е най-важно в поезията и помага ли ви тя реално?

– Мисълта. Смисълът. Детайлът. Шарената черга на природата. Чувствата… Знам, че думите носят вълнение. Самата аз се вълнувам от думи, написани от талантливи мъже и жени. Цветаева, Ахматова, Калин Донков, Калина Ковачева, Уитман… Много са. И не само поети.
Любовта – в най-широкия смисъл на думата – е онова чувство, което ни носи радост. Как се живее без радост? Едно врабче може да ти донесе нежно чувство, едно синигерче… А стихът умее да пее, да събира докосването на изгрева, шепота на листата… Не приемам поезията, в която има поза и претенциозност. В която няма точки, няма запетаи, интонациите се сливат и езикът е загубил онова, което е извоювал. Пленяват ме ритъмът, образите, искреността… Поетичната книга, „Различна есен“ посветих на моя юбилей – 80 години. Това е изповед на жена, майка, изповед за тъгата, красотата, необятността на чувствата. А късчето „Черен шоколад“… Красотата на поезията е именно в това, че всеки може да свърже такава изповед със себе си.

Още се топи в ръката ми застинала

онзи черен и нагарчащ шоколад,

неочакван, с дъх на отлежало вино,

Даде ми го мъж красив и млад.

Не посмях да го докосна с устни неми,

цял живот в ръката да остане.

Никой, нищо – да не го отнеме.

Черни са и двете мои длани.