Начало / Интервюта / Веселина Седларска: Нека всеки чете нещото, за което гладува сърцето му

Веселина Седларска: Нека всеки чете нещото, за което гладува сърцето му

23 разказа по действителен случай събра журналистката Веселина Седларска в сборника „Гладни сърца“ 

sedl

Нейното сладкодумие е известно, а по медиите в които е работила можем да очертаем турбулентния път на българската журналистика преди годините на прехода, в епицентъра му и след това. Да споменем вестниците „Сливенско дело“, „Черноморски фар“, „Труд“, „Стандарт“, радио „Свободна Европа“, сайта „Редута“. Книгите на Веселина Седларска обикновено са с повествователна форма близка до репортажа, имат дори психотерапевтичен ефект, докато в най-новата – „Гладни сърца„, тя показа, че е и хуморист. Много читатели ще се трогнат от историите ù, защото са преживелици на реални хора, аз лично се смях от сърце.

– Веси, разкажи ни как отся тези разкази по действителни случаи и не сe ли изкуши да превърнеш някои от тях в роман?

– Историите бяха толкова много, че се наложи да подбирам. Поглеждах ги една по една в тефтера, където ги записвах с по няколко изречения, и си казвах: „Ако съм в приятна приятелска компания, би ли ми се искало да разкажа тази история. И ще я усетят ли хората?“ Там, където двата отговора бяха „Да!“, ставаше за разказ. После си представях историята от гледните точки на всички участници в нея и си избирах кой да е разказвач. Някои от историите са очевидно потенциални сюжети за романи, особено „Стражари и апаши“. Но романът не ме изкушава, нямам търпение за бавно разказване. Дори „Кладенецът“, който написах преди пет години, не е роман, а фрагментиран роман. Стилът, чували сме, това е човекът. Жанрът също. Аз не обичам да се натрапвам на хората, да се разполагам и настанявам в тях. Моят начин на общуване е да докосвам, да побутвам, да посочвам. И писането ми се оказа такова.

– Мислиш ли, че твоите герои – повечето маргинални, болни, бедни, нелепи до смях, или откровено луди, осъзнават че сърцата им гладуват, а не стомасите?

– Нямам никакво съмнение. Ако сърцата им не бяха гладни, нямаше изобщо да ми станат интересни. Спомнете си жената, която рови в контейнера всеки ден и вероятно е с най-гладния стомах от всички ни. След като ми изреди всички насъщни неща, които ù липсват, и я попитах какво едно нещо да ѝ купя, тя замълча. Това беше миг, в който разговаряше със сърцето си. И отговорът ѝ беше: „Купи ми крем за избелване, виж колко ми е черно лицето, на човек не ме мяза.“ Това не е отговор на празен стомах, а на гладно сърце.

– Сравняваш действията на клошарката от разказа си „Шинлик“ с твоята работа на журналист. Толкова е добро, че ще го цитирам: „За нея казан, за мен контейнер, той е един и общ, мой и неин. Аз хвърлям в него излишното, тя търси насъщното. И аз станах сутринта, интернета никакъв го няма, ядосах се, взех си пръчката (химикалката) и се приготвих да ходя да ровичкам из новините, да избирам сред отпадъците на обществения ни живот това, което може да бъде спасено, да го анализирам и да го пращам в медиите. Изкарвам си поминъка по същия начин като Николинка. И проблемите ни са еднакви, установила съм, само степента им е различна.“ Кога откри, че си приличате, дано не е в началото на кариерата ти!

– Не беше в началото, защото тогава журналистиката беше съвсем различна. Дълги години бях кореспондент на централни медии. Денят ми започваше в полицията, където заедно с другите колеги получавахме бюлетина. Начинът, по който шареха очите ни по редовете, е точно като шаренето на ръцете в контейнер с боклук – това не става, това е огризано, това като че ли може да се претопли… В английския език има дума за статут в журналистиката, която означава „ровещ се в боклука“. Това е човек, който само хваща във въздуха новината, слуха и го предава в редакцията за разработване.

Ние трябва да сме гласът на безгласните. По-скоро ме безпокои обратното – че не оказваме достатъчно натиск върху политиците

– Говорим с теб след третите парламентарни избори за 2021 г. Изненадана ли си от резултатите и дали пък тази година журналистите не оказаха по-голям от обичайния натиск върху политиците?

– Нищо вече не може да ме изненада в политиката. Както понякога се шегувам в деня за размисъл, „аз тези избори съм ги гледала“. Журналистите трябва да оказват натиск върху политиците, това е работата ни. Не случайно ни наричат кучето-пазач на обществото. Ние трябва да сме гласът на безгласните. По-скоро ме безпокои обратното – че не оказваме достатъчно натиск върху политиците. И не по липса на отговорни журналисти, а по липса на независими медии. Но този процес у нас е изцяло изтърван. В някакъв момент българската журналистика ще се наложи да се създава наново, както пророкува д-р Тони Филипов. Но такъв процес не тръгва от журналистиката – обществото трябва да поиска обективни и независими медии и ако те се появят, ще дойдат и журналистите.

– Знам, че много четеш, а в „Хеликон Сливен“ влизаш като в съседна стая от къщата си :) Какви тенденции наблюдаваш при книгите, има ли още литература, която те държи будна?

– Издали са ме :) „Хеликон Сливен“ е всекидневната ми дестинация. Обичам всичко там, книгите, чудните момичета, които свещенодействат между рафтовете и клиентите, обичам да гледам как ръце държат книга и очите пробягват по редовете, аромата на книги обичам. За жалост тенденциите при книгите са точно като в политиката – лесното четиво, фолклорните задявки, баналните истини, които карат гладните души да мъркат в мечтание, имат най-многобройни (по)читатели. Такава литература ме приспива, държат ме будна трудните четива. Има ги, разбира. Винаги ще има и от двете неща – нека всеки чете нещото, за което гладува сърцето му, важното е да чете.

Въпросите зададе Людмила Еленкова

Прочетете още

453624648_10233234497149230_5085777493329022847_n

Радослав Бимбалов: За да оцелеем, спряхме да усещаме състрадание към другите

Технологичната революция ни промени като вид, казва писателят „Ти, подобие мое“ се появи в книжарниците …