Начало / Интервюта / Виктория Бешлийска: Всеки човек е литература сам по себе си

Виктория Бешлийска: Всеки човек е литература сам по себе си

Още хубави думи от Виктория Бешлийска, след като романът й „Глина“ бе избран за Книга на 2021 г. от книжарите на „Хеликон“

IMG-20211110-WA0014

– Вики, как приемаш това признание, запозна се и с хората, които работят в склада на „Хеликон”?

– Преди всичко използвам случая да благодаря на всички читатели, книжари и библиотекари, които оцениха „Глина“ според личния си литературен вкус, без предразсъдъци и излишни сравнения с едно или друго. Благодаря и на издателство „Софтпрес”, които близо година много отдадено съдействат книгата да достига до различни публики и така ѝ дават повече живот.

За мен наградата за книга на годината според книжарите на „Хеликон“ е огромно признание, защото книжарите са не просто „читатели с опит“ и хора, които следят новото сред книгите. Те са онези, които препоръчват, а в препоръката човек винаги влага личната си емоция от среща с дадена книга или нещо друго. Препоръката показва усета за нещата и за мен това, че преобладаващата част от колегите ви са усетили езика, героите и цялостната енергия на „Глина“, ми дава повод за огромна радост.

Бях няколко часа в склада на „Хеликон“, за да разпиша над хиляда книги, които да стигнат до бъдещите читатели, с кратко послание от мен. Срещнах усмихнат и сплотен екип, с който и прекараното време беше много приятно. Вашите колеги ми задаваха въпроси за книгата, за процеса на писане, говорихме си за нещата от делника. Беше от онези срещи, които се помнят дълго, защото носят вълнение и нещо ново и за двете страни.

– Откри ли нещо друго за „Глина“, което не си предполагала, че те ще оценят в романа?

– Сред анотациите на книжарите, гласували за „Глина“, прочетох мнение, че книгата показва как по време на игото сме оцелели чрез силата на изкуството, без която и днес не можем да живеем. Това е едно от онези послания в романа, които са важни за осъзнаването на родовите ни качества. Занаятите векове наред, освен че са закалявали устойчивостта ни, са били поле за изява на творческия дух. И е важно да ги разглеждаме тъкмо през този ъгъл, както е важно да ги припознаваме като част от нашия генетичен код. Колкото до паралела със съвременността – гладът за изкуство днес е глад за набавяне на по-добра реалност в глобалната пандемична обстановка. Изкуството винаги е готово да спаси света, а литературата е сред най-достъпните му форми.

– Работиш с толкова символен език, а как се отнасяш към масовото общуване чрез клипчета, колажи, снимки и изобщо, визия?

– В моята основна работа с езика – писането в блога „По дирите на думните“, аз също залагам на визията, но много премерено. Ползвам я като кукичка към думите, а не като основно изразно средство, поглъщащо целия смисъл. В ежедневния поток от теми в мрежата има и добри колажи, забележителни хрумки, които синтезират с усмивка злободневното – не мога да отрека майсторлъка да създадеш нещо такова. По-тревожното е, че този тип комуникация взема превес и ни залива, а тя показва само горния слой на нещата, само онова, което е на повърхността на ежедневието, онова, което сякаш искаме да изхвърлим от себе си, за да ни олекне. Въпросът е какво идва после? Даваме ли израз на по-дълбоките теми, търсим ли причините и корена за случващото се със и около нас? Въобще – сами за себе си дали дълбаем? Правим ли го, това става единствено и само с думи. Езикът е най-сигурният инструмент за дълбаенето и стигането до нашия център, до същността на нещата като цяло. Ето защо колкото по-силен, „подкован“ и автентичен е той, толкова по-сигурно е, че ще стигнем сърцевините на вътрешното и външното, ще успеем да ги свържем и да произведем повече смисъл за себе си и света, в който живеем.

– Разкажи ни малко за процеса на писане на книгата, на кой герой или ход в действието често спираше и се връщаше, имаше ли момент, когато усещаше, че си оставила персонажите си без избор, или че им даваш прекалена свобода?

-В процеса на писане участва цялото същество на човек: и умът, който е машината на времето, и тялото, през което протича цялото действие и чувствата на героите. Докато пишех „Глина“, на моменти (не толкова редки при това) изпитвах болки в стомаха, гадене, сърцебиене, парене под лъжичката – пишех с всичките си органи. В този смисъл като пишещ преживях съдбата на всеки герой – буквално.

За героите на „Глина” изборът е функция на съдбата. Има едно предначертание в хода на живота им, което не е „предписано“ от мен, а от художествената историята. В този смисъл, макар на моменти някои от тях да постъпваха изненадващо дори за мен, всичко случило се не можеше да бъде другояче.

Не искам да навлизам в повече подробности, за да не издавам прекалено много за онези, които още не са чели книгата. Но признавам, че мъката (моето лично чувство) на финала беше огромна и неизбежна

IMG-20211110-WA0004

– Тогава би ли влязла в образа на популярна авторка и да споделиш какво те вълнува извън литературата?

– Извън литературата ме вълнуват преди всичко хората – смятам, че всеки човек е литература сам по себе си. Интересно ми е да узнавам за заниманията им, изборите им, начина, по който преминават през ситуациите в живота. Особено харесвам да общувам с по-възрастни хора, които, освен че носят по-богат мироглед, от дистанцията на времето имат възможност да дадат оценка на действията си. Интересно е как в тези моменти хората преживяват себе си.

Имам и огромна страст към пътуването, към движението като цяло. Това едва ли би изненадало някого и едва ли ме отличава от повечето хора в днешно време, чиято жаждa за пътуване е неутолима.

Любопитното при мен е, че в последно време доста промених нагласата и разбирането си за пътуването. Сега то се случва не толкова за да „виждам“ неща, колкото да търся новото „старо“, да усетя неподправимото на дадено място. Често, отивайки някъде, се свързвам с местни хора, за да потъна напълно в местността и да разбера характера ѝ. И установявам, че не навсякъде може да стигнеш толкова лесно и не навсякъде си „добре дошъл“ от първия път. Има места, на които много трябва да се помолиш, за да те „пуснат“ в себе си.

– Мислиш ли, че е възможно да се преведе „Глина“ на друг език така, че да не се загуби и читателите в различна от нашата културна среда да я разберат?

– Вярвам, че е възможно, защото усещането за света е преводимо. А какво друго освен това усещане е нужно да се преведе в случая? Спецификите на нашата културна среда не изместват общочовешките теми в романа като съдбовността, любовта, проклятието, ревността, страха, прошката, надеждата, скръбта, силата на изкуството и енергията на думите. Смятам, че локалното в сюжета, и то поставено в историческа епоха, придава стойност на романа, защото това е основната мисия в литературата – да ни накара да пребиваваме в света на другите като в собствен, да изживеем този свят с драмите, красотите, недостатъците и границите му и в крайна сметка „другото“ да стане наше. Пък и, както стана дума по-горе, не бива да разчитаме само на визуалното, когато искаме да опознаваме други култури (а всички ние в 21-и век се стремим тъкмо към това). Думите също са път, макар и по-дълъг и лъкатушен, но, струва ми се, по-сигурен и носещ наслада. Слава богу, дойде моментът, в който България започна да се популяризира не само с природата, историческите забележителности и храната си, но и с литературата си – визирам признанията на Георги Господинов, Георги Бърдаров и Здравка Евтимова, които трябва да радват всички нас. Подчертавам – да ни радват, и да ги подкрепяме. Ако искаме да променим статуса на нашата литература в световния контекст, трябва да оставим егото си на заден план и да намерим начин да си бъдем от взаимна помощ. При малко повече упоритост и осъзнатост българските книги могат да станат емблема на културата ни, защото притежават необходимото – дух и енергия на словото.

Въпросите зададе Людмила Еленкова

Прочетете още

246741_b

Топ 10 на „Хеликон” за най-продавани книги (4 ноември – 10 ноември)

ХУДОЖЕСТВЕНА ЛИТЕРАТУРА 1. Пътища от огън от Мария Лалева 2. Авитохол и небесният народ. Дългият …