Една жена се бори да спаси семейството си на 10 000 метра над земята

Бестселъровата авторка Клеър Макинтош се завръща с трилъра „Заложници“ на борда на самолет, който сякаш изглежда обречен.
Стюардесата Мина Холбрук ще лети на борда на първия директен пътнически полет от Лондон до Сидни, който се очаква да продължи цели 20 часа и широко се рекламира като истинско постижение за модерната гражданска авиация. Тя е свикнала с претенциите на пасажерите, научена е да се справя с най-различни кризисни ситуации и е спокойна, че това ще бъде просто поредният полет. В крайна сметка по-лесно е да се справя с капризите на пътниците в бизнес класата, отколкото да мисли за проблемите в бързо разпадащия ѝ се брак.
Мина е убедена, че съпругът ѝ Адам спи с бавачката на петгодишната им дъщеря София. Бавачката, която наскоро е напуснала работата си при тях. Дългите полети са чудесен начин да се разсее.
Но няколко часа след началото на полета всичко се обърква. Мина получава бележка, която я изправя пред невъзможен избор. Ако съдейства, ще жертва живота на пътниците и може би на още много хора на земята. Ако откаже, дъщеря ѝ ще загине.
Кой от 353-мата пасажери е замесен? Сам ли действа? Помага ли му някой от екипажа? Как са успели да се доберат до дъщеря ѝ? И може ли тя сама да неутрализира заплахата на 10 000 метра над земята, или всички ще полетят към бездната ?
Остават 20 часа до кацането. За 20 часа могат да се случат много неща.
Кралицата на психологическия трилър Клеър Макинтош пренася читателите в смразяващ кръвта свят, в който обратите се сменят по-бързо и от най-смелите очаквания, а една майка е принудена да направи най-трудния избор – дали да спаси стотици животи, или този, който има най-голямо значение.

„Хипнотизиращо добър. Трябва да стане хит. Би могъл да се превърне в класика.“
Лий Чайлд

 

ОТКЪС

ГЛАВА 1

МИНА

– Престани, ще паднеш.

Цяла седмица вали сняг, който е станал на лед, а ледът се е скрил под нощните навявания. Правя по няколко крачки, преди ботушите ми да продължат сами напред, противно на желанията на краката ми, а стомахът ми се свива в очакване да падна. Напредваме бавно и вече съжалявам, че не взех шейната на София.

Тя неохотно отваря очи, върти глава подобно на сова, извръща се от магазините и крие лицето си в ръкава ми. Стискам облечената ѝ в ръкавица ръка. София не обича птиците, които висят като обесени на витрината на месарницата, а лъскавите пера на шиите им въобще не подхождат на безжизнените им очи.

И аз не харесвам птиците.

Адам казва, че съм ѝ предала фобията си, все едно е настинка или нежелано бижу.

– Откъде го е наследила тогава? – пита той, когато се възпротивявам, и разперва ръце, за да се обърне към невидимата тълпа, сякаш липсата на отговор доказва твърдението му. – Не е от мен.

Разбира се, че не. Адам няма недостатъци.

– „Сейнсбърис“ – казва София и поглежда назад към магазините, след като сме минали безопасно покрай птиците. Все още го произнася Тейнсбуийс. Толкова е сладка, че сърцето ми се сгрява. Това са най-важните, най-значимите моменти за мен.

От устата ѝ излизат малки облачета пара.

– Това е магазинът за обувки. Това е магазинът за-а-а-а-… – казва напевно тя и не изрича следващите думи, докато не се изравняваме с него, – … плодове и зеленчуци. – От нейната уста звучи като пуодове и зеуенцуци. Господи, обичам това момиче. Много го обичам.

Началото на този ритуал беше сложено през лятото, когато София кипеше от вълнение и притеснение, че ще започва училище през септември, и задаваше въпроси със скоростта на светлината. Каква ще е учителката ѝ? Къде ще си закачат връхните дрехи? Ще има ли лепенки, ако си обели коляното?

Кажи ми още веднъж, как ще стигнем дотам? Обяснявам ѝ отново: „Ще тръгнем нагоре по хълма, ще пресечем една малка улица, след нея още една и ще излезем на главната. После ще минем покрай автобусната спирка до средното училище, след което ще продължим по булеварда с книжарницата, агента на недвижими имоти и месарницата. Ще завием към „Сейнсбърис“, а след това ще се насочим към редицата с магазина за обувки, магазина за плодове и зеленчуци и полицейския участък. Накрая ще изкачим хълма, ще подминем църквата и сме там“, казвам ѝ аз.

Налага се да сме търпеливи със София и точно това измъчва Адам. Трябва да ѝ повтаряме всяко едно нещо отново и отново. Да я уверяваме, че нищо не се е променило и че нищо няма да се промени.

С Адам я заведохме заедно на училище на първия учебен ден. Държахме я за ръка и я люлеехме между нас, все едно още бяхме добро семейство, а аз се радвах, че имам извинение за сълзите, които напираха в очите ми.

– Ще влезе в училището, без дори да погледне назад – увери ме леля Мо, когато видя физиономията ми на тръгване от вкъщи. Тя не ми е истинска леля, но „Госпожица Уот“ е прекалено официално за съседка, която ни прави горещ шоколад и знае кога са рождените ни дати.

Усмихнах ѝ се в отговор.

– Знам. Глупаво е, нали?

Глупаво е да желая Адам все още да живее с нас. Глупаво е да мисля, че онзи първи учебен ден беше нещо повече от преструвка заради София.

Мо приклекна, за да се усмихне на малкото ми момиченце.

– Пожелавам ти хубав ден, красиво цвете.

– Тази рокля не ми е удобна. – Оплакването ѝ беше придружено с намръщване, което Мо не видя.

– Това е чудесно, скъпа.

Съседката ни си изключва слуховия апарат, за да пести батериите му. Когато ходя при нея, ми се налага да се кача в саксията пред прозореца на дневната ѝ и да ѝ махам, докато не ме забележи. Трябваше да позвъниш на звънеца!, казва ми всеки път тя, сякаш не съм правила точно това десет минути по-рано.

– Какво следва? – попитах София през онзи първи ден, когато минахме покрай магазина за плодове и зеленчуци, а безпокойството се предаваше от нейните пръсти към моите.

– Полицейският участък! – заяви триумфално тя. – Полицейският участък на тате.

Адам не работи там, но това няма значение за София. Всяка полицейска кола, която видим, е колата на тате, а всеки униформен полицай е приятел на тате.

– Сега трябва да изкачим хълма.

София беше запомнила всичко. На следващия ден добави още подробности – неща, които не бях забелязала – легнала на перваз котка, телефонна кабина, контейнер за боклук. Коментарите се превърнаха в неотменна част от деня ѝ и бяха също толкова важни за нея, колкото обличането на училищната ѝ униформа в правилната последователност (от горе надолу), стоенето на един крак като фламинго, докато си миеше зъбите, и смяната на крака според страната, която миеше в момента.

Това е да си родител в общи линии.

Първият учебен ден отбелязваше края на една глава и началото на нова. Приготвихме се за прехода, като миналата година изпратихме София за по три дни седмично на предучилищна. През останалото време беше с мен, Адам или Катя, красивата ни чуждестранна домашна помощница, която пристигна със сак с хубави дрехи и никакви познания по английски език. Тя прекарваше следобедите на всяка сряда в езиков колеж и от време на време припечелваше, като подреждаше щандовете в магазини през уикендите. След шест месеца ни обяви за най-милото семейство в света и поиска да остане още една година. Попитах я дали си има приятел и тя се изчерви, което ми подсказа, че отговорът е „да“, но не ми каза кой е.

Зарадвах се… и изпитах облекчение. Службите на двама ни с Адам не позволяваха да разчитаме само на детска градина, а не можехме да си позволим повечето бавачки, които колегите ми наемаха. Смятах, че няма да е приятно някаква непозната да живее с нас, но Катя прекарваше голяма част от времето си в стаята си, където говореше и пишеше по скайп с приятелите си у дома. Предпочиташе да се храни сама, въпреки множеството покани от наша страна, а и помагаше с домашната работа, като бършеше пода и сгъваше прането, макар да ѝ обясних, че не е длъжна да го прави.

– Тук си, за да помагаш със София и да учиш английски.

– Нямам нищо против – отговори тя. – Харесва ми да помагам.

Един ден се прибрах у дома и намерих няколко чифта от чорапите на Адам на леглото ни. Дупките, които постоянно се появяваха в тях, ги нямаше.

– Къде се научи на това? – Самата аз можех да зашия копче и да направя подгъв – макар и не особено добре, – но кърпенето беше територия на заклетите домакини, а Катя още нямаше двайсет и пет години.

Тя сви рамене, все едно не беше направила кой знае какво.

– Майка ми ме научи.

– Наистина не знам какво щяхме да правим без теб.

След като Катя щеше да води София на училище – а дъщеря ми, напълно основателно, я обожаваше, – можех да взема допълнителни смени на работа. Домашната ни помощница имаше търпението за безкрайни игри на криеница, в които малкото ни момиченце откриваше все по-добри места за криене.

– Готова или не, аз идвам! – изкрещяваше Катя, като произнасяше внимателно всяка научена нова дума, преди да тръгне да я търси из къщата. – Дали не си в бюфета? Не… Ами зад вратата на банята?

– Това не ми звучи много безопасно – казах аз, когато София хукна по стълбите, за да ми каже победоносно, че Катя не е успяла да я открие, защото се е скрила на един от горните рафтове на шкафа. – Не искам да се криеш на места, на които можеш да се заклещиш. – Дъщеря ми се намръщи, преди да побегне обратно при Катя за нова игра. Не ѝ се скарах повече. Баща ми ни обвиняваше с Адам, че сме прекалено предпазливи родители, а аз всеки път му казвах да не се меси в чуждите работи.

– Ще падне – предупреждавах аз и едва се стърпявах да гледам, докато той качва София на някое дърво или я кара да стъпва по камъни, за да прекоси някой поток.

– Така ще се научи да лети.

Знаех, че е прав, и се борех с инстинктите си да се отнасям със София като с бебе. Освен това виждах, че дъщеря ни много обича приключенията и иска да се държим с нея като с „голямо момиче“. Катя веднага разбра това и двете бързо изградиха връзка помежду си. Способността на София да се справя с промените – най-вече на хората около нея – все още не се беше развила достатъчно, затова изпитах огромно облекчение, когато домашната ни помощница реши да остане.

Опасявах се от последствията, ако си тръгнеше.

През юни се случи нещо неочаквано. Бяха минали само няколко седмици, след като Катя беше поискала да остане – само няколко седмици, откакто се бях успокоила. Лицето на помощницата ни беше подпухнало и мокро от сълзи. Тя приготви набързо сака си, като натъпка все още мокрите си от сушилнята дрехи в него. Приятелят ѝ ли беше причината за това? Не смееше да ме погледне. Аз ли бях направила нещо?

– Ще си вървя – беше единственото, което каза.

– Моля те, Катя, каквото и да е станало, нека поговорим.

Тя се поколеба, след което погледна Адам. Погледът ѝ беше изпълнен с гняв и болка и се обърнах точно навреме, за да го видя как клати глава и мълчаливо ѝ дава инструкции.

– Какво става? – Погледнах двама им.

Веднъж Адам се пошегува, че ако двете с Катя се скараме, той ще е принуден да вземе страната на по-младата жена.

– Трудно се намира заместница на такава добра помощница – отбеляза тогава съпругът ми.

– Странно.

– Кажи ми, че ти не би направила същото.

Изкривих лице в подигравателна физиономия.

– Хвана ме.