Лира Литературно-рекламна Агенция
Романът „Прашина“ на Войтех Матоха наричат чешкия аналог на Хари Потър
Един млад програмист създава през през 2018 г. история за прокълнат квартал в Прага, която е номинирана за най-авторитетната награда за литература „Магнезия Литера„, но по-важното е, че заради книгата много деца и възрастни тръгват като героите ѝ из потънали в мрак места в чешката столица, за да спасят машина от XIX в., влизат в тайнствени улички, срещат добрите и се борят с лошите хора, които стоят на пътя на всяко велико откритие. Едновременно приключенска, туристическа, и образователна, „Прашина“ увлече и нас. Решихме да потърсим нейния автор, без особена надежда, че ще вдигне глава от компютъра, а каква приятна изненада се оказа Войтех Матоха – вижте в това интервю.
– Господин Матоха, как ще се представите на българските читатели?
– Да описвам герои никога не ми е вървяло :)… Но добре: на трийсет и две съм, завърших математика, изкарвам си хляба като програмист на приложения за мобилни телефони и обичам малките всекидневни приключения, които може да преживее всеки: да пренощувам под открито небе, край огъня и със звезди над него, да скитам из непознат град, най-добре италиански, също така обичам книгите и природата.
– Защо при положение, че работите с високи технологии, написахте книга за място, в което няма ток, но има стари машини и изобретатели от XIX век?
– Може би това беше едно такова малко бягство от всекидневната реалност. А също исках да създам място, на което още може да се изживее приключение. Знаете ли, нашият цивилизован свят е прекалено безопасен, може би дори прекомерно подсигурен. Родителите возят децата си на курс, където те са под надзора на възрастните, а после отново ги взимат с колата и ги водят обратно у дома. От животите ни се губят най-основните усещания, живеем дните си на стайна температура. Малко са децата, които са се озовавали сами в гората през нощта, усещали са студена течаща вода върху кожата си, заговаряли са непознат човек или се е налагало да вземат сами решение по кой път да тръгнат. Прашина е място, където времето е спряло и благодарение на това всичко описано все още може да се преживее там.
Прашина е място, където времето е спряло и благодарение на това всичко описано все още може да се преживее там
– Описвате съвсем реални исторически места в Прага, нарочно ли искахте хората да ги разпознаят?
– Винаги са ме очаровали преходите между действителните и въображаемите светове, например оня прочут харипотъровски перон 9 и три четвърти. Докато пишех, се забавлявах, че героите с едно кривване се озовават от места в Прага, които добре познавам и които ми изглеждат обикновени и понякога леко скучни, в тайнствено пространство, което не е изследвано и е пълно с приключения, каквато е Прашина. Исках да покажа, че една авантюра може да се намира като цяло наблизо. Достатъчно е да тръгнем през някой проход, който сме подминавали цял живот, и може би пред вас ще се разкрие напълно нов свят. Обичам да ходя пеш из Прага и съзнателно избирам страничните проходи и улички, по които още не съм вървял. Цял нов квартал с големината на Прашина още не съм открил, но определено намерих сума ти удивителни места, които са само на няколко десетки метра от главните улици.
– Не се ли изплашиха чешките деца от идеята за прокълнат квартал, който може пък да съществува 
– Доколкото знам, децата обожават Прашина :). Може би малко се страхуват, но и това е част от приключението. Не мисля, че моите истории са жестоки или се отклоняват от обичайното за жанра. По-скоро са изключителни с това, че не поставят никакви възрастни защитници между децата-герои и опасностите; моите герои разчитат в Прашина сами на себе си, родителите им са далеч, а помощ в Прашина не могат да намерят. Така трябва самите те да покажат какво носят в себе си, сами трябва да преодолеят страха и да използват своята находчивост.
– Дали развитието на науката, особено изкуственият интелект, ни водят към мига, когато ще търсим убежище като Прашина?
– Мисля, че това време е настъпило отдавна. Кой не се е изкушавал от мисълта да изключи за седмица мобилния си телефон и да отиде на някое място, подобно на Прашина? На мен ми минават такива мисли доста често. Но в същото време вярвам в човешкия прогрес и все така си мисля, че ни е донесъл може би повече добро, отколкото лошо. Всъщност историята на Прашина показва, че технологиите могат да послужат добре и на онези, които не искат никакъв прогрес.
Историята на Прашина показва, че технологиите могат да послужат добре и на онези, които не искат никакъв прогрес
– Къде сте се учили да пишете толкова динамично, какви книги четете и кои големи имена в литературата ви вдъхновяват?
– Не съм се учил да пиша, поне не съм карал никакъв формален курс за творческо писане. Накратко, много чета… и много пиша сам за себе си. Първите наивни детски истории написах, когато бях на шест или седем, бяха едни такива простички детективски случки. В крайна сметка писането ми най-много може би повлия това, че завеждах няколко години скаутски отряд. Благодарение на това научих какво възприемат за напрегнато и какви истории забавляват момчетата и момичетата на около десет. Също така след вечеря на скаутските лагери им четях на глас книги с продължение, например „Хобит” на Толкин или „Островът на съкровищата” на Стивънсън, и докато го правех, установих каква динамика е нужна на приключенска история за деца, така че да грабне читателя и да не го остави на мира.
Самият аз обичам книги, които са леко фантастични и не се придържат на всяка цена към реалността или в които под някаква форма действителността се среща със свръхестественото. Напоследък ме вдъхновиха например книгиге на Дейвид Мичъл или историческия роман „Тил” от Даниел Келман.
– Знаете ли нещо за България? Ако дойдете, инфраструктурата във всеки наш град ще ви осигури доста страховити приключения
– Да, знам от „Хари Потър”, че България е последното място в Европа, където още живеят великани :). Не, шегувам се. Не съм бил никога в България, така че всичките ми познания за нея са само от училище. Докато не дойда да погледна, ще трябва да се задоволя с онова, което съм чувал, а то е, че у вас е много хубаво; също и с това, че всеки ден обядвам в ресторант, който се казва „Варна”.
