Лира Литературно-рекламна Агенция
На 2 октомври 1916 г. 29-годишен пада убит в сражение един от най-лиричните и светли български поети – Димчо Дебелянов. Подобно на други велики български творци, жизненият и творчески път на поета е прекъснат без време. Ала като всички тях, чрез нежното съвършенство на стиха си, той остава безсмъртен за поколения българи.
Нека в този ден си спомним трагичния му жизнен път и неповторими строфи с обич и преклонение! И да се опитаме да откриваме и ценим ПРИЖИВЕ подобните нему благословени български синове и дъщери, с които съвсем не толкова често ни дарява съдбата!
СИРОТНА ПЕСЕН
Ако загина на война,
жал никого не ще попари –
изгубих майка, а жена
не найдох, нямам и другари.Ала сърце ми не скърби –
приневолен живя сирака
и за утеха може би
смъртта в победа ще дочака.Познавам своя път нерад,
богатствата ми са у мене,
че аз съм с горести богат
и с радости несподелени.Ще си отида от света –
тъй както съм дошъл, бездомен,
спокоен като песента,
навяваща ненужен спомен.
ЕДИН УБИТ
Той не ни е вече враг –
живите от враговете
бурна ги вълна помете
нейде към отсрещний бряг.Ето, в хлътналия слог
легнал е спокойно бледен
с примирена скръб загледан
в свода ясен и дълбок.И по сивата земя,
топлена от ласки южни,
трепкат плахи и ненужни
с кръв напръскани писма.Кой е той и де е бил?
Чий го зов при нас доведе,
в ден на вихрени победи
да умре непобедил?Клета майчина ръка,
ти ли го в неволя черна
с думи на любов безмерна
утеши и приласка?Смешна жал, нелепа жал,
в грохотно, жестоко време!
Не живот ли да отнеме
той живота свой е дал?И нима под вражи стяг
готвил е за нас пощада?
Не, той взе, що му се пада,
мъртвият не ни е враг!
ДА СЕ ЗАВЪРНЕШ В БАЩИНАТА КЪЩА
Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
Кат бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ти завещаха –
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха.
Да те присрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо…
Смирено влязъл в стаята позната,
последна твоя пристан и заслона,
да шъпнеш тихи думи в тишината,
впил морен поглед в старата икона:
аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина…
О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!
АЗ ИСКАМ ДА ТЕ ПОМНЯ ВСЕ ТАКА
Аз искам да те помня все така:
бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила.
Градът далече тръпне в мътен дим,
край нас, на хълма, тръпнат дървесата
и любовта ни сякаш пò е свята,
защото трябва да се разделим.
„В зори ще тръгна, ти в зори дойди
и донеси ми своя взор прощален –
да го припомня верен и печален
в часа, когато Тя ще победи!“
О, Морна, Морна, в буря скършен злак,
укрий молбите, вярвай – пролетта ни
недосънуван сън не ще остане
и ти при мене ще се върнеш пак!
А все по-страшно пада нощ над нас,
чертаят мрежи прилепите в мрака,
утеха сетна твойта немощ чака,
а в свойта вяра сам не вярвам аз.
И ти отпущаш пламнала ръка
и тръгваш, поглед в тъмнината впила,
изгубила дори за сълзи сила. –
Аз искам да те помня все така…
