Лира Литературно-рекламна Агенция
Един млад автор ни дава доста идеи за пътуване
АБО има впечатляващи за възрастта си опит и скромност. Преди да е навършил 30 г. вече преподава испански в Манчестър и е обиколил над 40 държави. От тях черпи вдъхновение за своята първа книга „Поводи за връщане“. На корицата закачливо стои заблудена овца, но АБО не се лута по света, напротив, умело избира маршрутите, по които да тръгне, и думите, с които да ги опише. Доказателство, че усилията му си струват, е съпътстващата награда, която получи тази година от 47-ото издание на националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“. Поздравяваме го за успеха и поемаме заедно из дебрите на творчеството и пътешествията.
– Кажи ни първо, защо се подписваш с псевдонима АБО, това желание да се разграничиш от някой ли е?
– Не се разграничавам от никого, може би от себе си – авторът от човека. Така се наричам от малък и всичките ми приятели така ме познават. Малко хора знаят истинското ми име, само най-близките, и никой не би ме разпознал, ако го види на корицата. Освен това името АБО е интернационално и по-лесно се запомня от чужденците – когато работя и пътувам. Дори учениците ми в Англия ме наричат „мистър АБО“. Затова този псевдоним си остана и се превърна в моя същност.
– Как се чувстват британците около Брекзит, май медиите у нас преекспонират някакво нарастващо във Великобритания напрежение?
-Медиите го преекспонират и там. В ежедневен план няма промяна в живота, хората се борят с трафика сутрин, докато отидат на работа, стоят до пет часа, опитват се да се тръгнат в пет без две минути, ако могат, и после отиват да пият бира. Чужденците също не сме засегнати от случващото се в момента. Знам от познати, че има известна разлика в пазара на имоти, но това са нормални икономически процеси. Никаква драстична разлика отпреди освен засиленото присъствие на медиите, а какво би последвало, ако Брекзит стане реалност, е загадка за всички.
– Читателите ще прочетат за интересните точки, които си обиколил, за мен е важно какви поводи за връщане в България намираш ?
– Приятелите ми, атмосферата на София, изкуството, което витае навсякъде, ме дърпа обратно, галерии, литература, филми, фестивали… Планините също, до известна степен морето и виждането на старото през нови очи. Колкото повeче пътувам, толкова по-променен се връщам. Имам си една традиция. Всяка година, някъде в средата на лятото, сядам и си препрочитам „Малкият принц“. И всяка година откривам нови смисли в него, усещам, че съм забравил глава или две. По същият начин ми влияе връщането към родното, когато моите очи са променени.
– Ти си израснал в Самоков, какъв е пътят от малкия град до Манчестър днес?
– Дълъг и сложен е пътят. С много тангенти, но пък винаги е бил интересен. Учил съм и работих на различни места. Минах през Китай, през САЩ, през Боливия, за което разказвам и в книгата „Поводи за връщане“.
– Коя беше първата дестинация и как се запали да пътуваш?
– До 19-ата си година не бях излизал от България. Прага стана първата ми дестинация, така се случи, че полетът ми беше дотам, преди да замина за Манчестър. Та озовах се в Прага и прекарах осем часа в разглеждане на един огромен град, пълен с мостове и часовникови кули, които дотогава въобще не бях предполагал, че може да съществуват. Затова Прага заема особено място в моето сърце.
– Имаш ли нужда от специален стимул, за да пътуваш, как изобщо това се превърна в страст за теб?
– Аз нямам нужда от вдъхновение, за да пътувам, но самите пътувания ми служат, за да се вдъхновявам. Това наистина беше страст, която гореше в мен от години. Не можех да напусна страната по административни причини и когато навърших пълнолетие и се отвори тази възможност, страстта избухна. Исках да отида навсякъде и да видя всичко. Като малък единствения начин да пътувам за мен бяха книгите. Четях много, мечтаех да стъпя на острова на Робинзон Крузо, да бъда на местата, за които съм чел. Не исках да се спирам, пък сега още по-малко съм склонен да спра. Разбрах, че светът е достатъчно малък, за да се обходи, и достатъчно голям, за да не ти доскучае.
– Имаше ли място към което си подходил с идеалистична нагласа, а после те е разочаровало и обратно – някое, за което си бил предубеден, а в действителност то се е оказало твърде хубаво?
– Има и от двете. Много съм разочарован от Париж, често съм ходил там, но първият път имах наистина големи очаквания заради френската класическа литература и филмите, които ми бяха създали романтични представи. Те изобщо не се оправдаха. Напротив, в голяма степен Париж прилича на краен квартал на София. Други градове приятно ме очароваха, например наскоро бях в Ереван. Никога не съм предполагал, че Ереван е такова космополитно, красиво място, на което хората са отворени, интелигентни, добре облечени и страшно забавни!
– А някое, което толкова да прилича на родния ти град, че да си кажеш – бил съм тук и преди, познавам хората му от минал живот, получавам „дежавю“…?
– Виж, Самоков притежава такъв микроклимат, че няма друг като него в цялата галактика (смее се). Никога не ми се е случвало да припозная своето детство в друго населено място. Но София мога да открия на разни места – в Южна Америка, в Централна Европа, дори в Ереван, за който стана дума. Така че зависи кой аспект на живота си и на детството си представям. София намирам винаги, Самоков – никога.
– За някой голям чешит по пътя да ни разкажеш?
– За чешит вече конкуренцията е голяма. Най-пресният ми спомен е пак арменец от Ереван, с когото пътувахме нататък. Не спрях да повтарям на приятелите, с които говорех по телефона: “Да знаете, че всичко, което сте чули за арменците във вицовете, е абсолютно вярно!“ Този човек измисляше невероятни начини да ни разсмее, дори когато хората наоколо бяха скапани от път и накрая се превивахме от смях. Иначе съм срещал достатъчно колоритни образи, например работих с един голям комедиант от Кралската академия – Дейвид Шнайдер, участвал във филми като „Мистър Бийн“. Той също беше забавен, но не колкото онзи арменец.
– Да поспрем на книгата ти „Поводи за връщане“. Какво е тя – пътепис?
– Някъде вътре е спомената думата „роман“. В разговор с критици и след участия в конкурси разбрах, че никой не може да ѝ даде точна жанрова характеристика. Аз, като автор, още по-малко, пък и за мен е важно какво пиша, кой го чете и как реагират читателите. Трудно ми я определя, но най-доброто, което чух за книгата, беше „пътешественически роман“.
