Юлия ПЕТКОВА
Една добра перспектива е да гледаме на света като сън. Така, ако сънуваме кошмар, можем да си кажем, че е било само сън. Всъщност светът, в който живеем, не е много по-различен от това. − Джим Джармуш, „Пътят на самурая“, 1999
„Огледало на въображението” е първата монография в пресечното поле на психоанализата и киното, писана от български психоаналитик. Авторът Светлозар Василев е завършил медицина, има специализация като психиатър, понастоящем преподава в Нов български университет, където води лекции в областта на човешките отношения, емоционалното развитие и приложението на психоанализата към лидерството и функционирането на групите и общностите. През 2009 година заедно със свои колеги Василев създава инициативата „психоанализа и кино“, която организира периодични дискусии на филми и съвместни събития със София Филм Фест, фондация Аполония и Дом на киното. Книгата филтрира натрупания опит и представя сбор от тези и заключения, базирани на анализ на зрителското преживяване.
Методът изхожда от убеждението, че психоаналитичният прочит на даден филм изисква отчитане не само на неговите естетически и смислови послания, но и на емоционалното преживяване. Интерпретацията на филмовото произведение се определя от неговата структура, въплътена в сюжета и изразните средства − сценография, визия, музика, ритъм и темпо. Първата част на книгата очертава предимствата и дефицитите на метода, а следващите части са илюстрация на приложението му. По думите на д-р Майя Младенова повечето от 20-те филма, които са анализирани, „повдигат теми, които едва ли биха могли да бъдат публично обсъждани, ако не беше устойчивата, дългогодишна, новаторска работа на поколения аналитици – темата за насилието, инцеста, травмата, войната като насилие, а не като героизъм, и ред други.”
Втората част на книгата ни връща в детството чрез анализ на филмите „Пазачът на мъртвите“ на Илиян Симеонов и „Земя на приливите“ на Тери Гилиъм. На фокус са ролята на неблагополучията, техният пагубен ефект върху емоционалния живот и индивидуалните стратегии за справяне в детска възраст. Третата част разглежда темите за загубата и психичната травма. Тук са поместени есета върху два филма: „Незараснали рани“ на Данис Танович и „Кожата, в която живея“ на Педро Алмодовар. Първият борави с класическата грешка да се правим на силни, когато се чувстваме слаби, объркани и безпомощни, което не помага да преодолеем съответната криза, а напротив, може да я задълбочи. „Кожата, в която живея“ е свободна адаптация на романа „Тарантула“ от Тиери Жонке, издаден и у нас. Филмът е поредното доказателство, че испанският киномагьосник е недостижим в умението да руши табута и „да издевателства” над героите си с последствията от това. Четвъртата част е посветена на любовта, интимността и сексуалността. Есето, вдъхновено от филма „Перфектно чувство“, се занимава със зрялата любов, а „Прекършени прегръдки“ на Алмодовар и „В къщата“ на френския провокатор Франсоа Озон третират нейните патологични битности − нарцисистичната любов и сексуалните перверзии. Не е пренебрегнат и така актуалният дискурс за хомосексуалността и изобщо за половото самоопределение. Женската хомосексуалност е илюстрирана чрез филма „Каръл“ с Кейт Бланшет, а мъжката чрез „(Без)опасни откровения“ на Ферзан Йозпетек, първия филм, който именитият италиански режисьор от турски произход снима извън Рим…
Петата част е посветена на семейството и половите роли и включва есета, посветени на фламандската кинопродукция „Краят на омагьосания кръг“ и филма „Форсмажор“, режисиран от един от най-обещаващите шведски артисти – Рубен Йостлунд. Приключенският биографичен филм „Прегръдката на змията“ на колумбийския режисьор Сиро Гера се явява интересна възможност за обсъждане на представите за личностно израстване и вътрешна свобода. Отделен сегмент от книгата е посветен на творчеството и творческия процес и третира разликите между истинското и фалшивото изкуство през кинематографични постижения като „Господин Търнър“ на Майк Лий и „Великата красота“ на Паоло Сорентино. Болезнените теми за остаряването и смъртта са манифестирани чрез друг визуално пищен филм на Сорентино, „Младост“, но също и чрез „Снимки в Палермо“, едно от знаковите заглавия на Вим Вендерс. Субективните преживявания на героите, обсебени от мисълта за края, отекват с особена сила в страни и култури като нашата, където религиозната традиция подхранва ирационалната вяра в задгробния живот.
Книгата завършва с психоаналитичен преглед на норвежкия филм „Почти джентълмен“, руския „Елена“, американския „На всяка цена“ и шведския „Квадратът“ (номинираният за „Оскар” филм на Рубен Йостлунд) – най-вече през темите за справедливостта и социалното неравенство. Ключовата идея е, че конструктивните социални отношения са възможни само чрез надмогване на нарцисизма и на инстинкта за (само)разрушение. Авторите предвидливо са добавили речник на психоаналитичните термини, за да облекчат всички онези читатели, които не са запознати с лексикалния апарат на психоанализата.
Идеалният зрител се отпуска изцяло по време на филма. Новите технологии не могат да заменят ситуацията, в която всички зрители в киносалона сънуват с отворени очи един и същи сън – филма.
Думите са на Бертолучи и звучат доста оптимистично, като се има предвид злоупотребата с технологиите в съвременната кинематография. Ние можем да се шегуваме, но режисьорът има предвид друго. Каквато да е жанровата специфика на даден филм, каквито и технологии да са използвани за заснемането му, никой не може да отнеме ролята на зрителя като съ-автор на смисъла. Ето защо тази книга е ценна и обогатяваща − в психоаналитичната рефлексия се съдържа имплицитен апел образите в киното да се четат по-вглъбено и отговорно. Само така от това толкова любимо и достъпно за широк кръг от хора изкуство можем да извличаме не просто интуитивно удоволствие, а дълбоко осезаемо, осъзнато удовлетворение. И да го споделяме за добро. Както казва драматургът Хуан Майорга, също цитиран в книгата, всички сме воайори, но в различна степен: „При едни воайорството може до доведе до „Братя Карамазови”, при други до „Биг Брадър”…