Лира Литературно-рекламна Агенция
Книгите, чиято мисия е да живеем по-весело
Сатирата е специално отношение към живота и рядък талант, затова не виждаме често книги в този жанр, а някои от тях повече плашат, отколкото разсмиват. Тъй като намираме за полезна всяка емоция извън рутината, събрахме по-новите хумористични заглавия, които си струва да бъдат прочетени. За удобство и с намигване ги разделяме на теми.
Бъдещето е на пенсионерите. Писателското въображение тук са вихри пропорционално на застаряващото население, особено в Европа. Друг е въпросът, казва сръбският хуморист Момо Капор, как е по-достойно да остарее човек, като цървул или катедрала, но дори от медицинска гледна точка е здравословно да се шегуваме със старостта.
„Киноклуб на самотните сърца“ от Дейвид Барнет. Само на британец може да хрумне идеята за старчески дом, пълен с тийнейджъри. Книгата се базира на истински социален експеримент, за щастие преди Брекзит…
„Сто и една годишният старец, който твърде много размишляваше“ от Юнас Юнасон. Тъкмо се питахме къде се дяна онзи, дето на сто години скочи през прозореца да оправя геополитиката, и ето още един старец – по-хитър, по-пъргав, при това в актуална компания – Тръмп, Меркел и други смешници.
„Моят мъж, пенсионерът“ от Роза Шмит. Не е от нашите, немски пенсионер е, тоест с хубава пенсия и кротка почивка, та жена му се чуди с какво полезно занимание да ги разнообрази. Оттам всякакви комични ситуации, включително ревност на стари години. Да им имаме проблемите!
Политиката изкриви света, вместо да го оправи.
Така си е, и литературата ѝ ходи по петите. Кой да предположи, че изкуственият „новговор“ от романа „1984“ на Оруел, ще се превърне в сбъднато зло? Хумористите го виждат, а по-смелите и отразяват в книгите си.
„Как станах кмет на голям град в Исландия и промених света“ от Йон Гнар. Действителна биография на комедиен артист, станал кмет на Рейкявик, след като си прави партия от едно телевизионно шоу. Предизборната му програма съдържала обещание всички сауни в столицата да бъдат безплатни. Такъв мъж ни трябваше, да довърши ремонта на „Графа“.
„Един ден аз говори красиво“ от Дейвид Седарис препоръчваме на всеки учител, който се чуди защо учениците му се изразяват като докарани от пустинята емигранти. Може да е грешка на езика, на растежа, на възпитанието или просто липса на културна среда.
„Политически коректни приказки за лека нощ“ от Джеймс Фин Гарнър. Без коментар, направо цитираме реплика на Червената шапчица към вълка: „Намирам сексистката ви забележка за крайно обидна, но ще я подмина заради традиционния ви статус на социален парий, съпровождан от непрекъснат стрес, допринесъл да формирате свой напълно жизнеспособен мироглед…“
„Тил“ на Даниел Келман. Много висока топка литература, с която странстващият от векове зевзек показва, че номерата му могат да преобърнат света, стига да са излезли под перото на голям майстор.
Визията продава, но и разсмива
Мечтата на съвременния млад човек е да бъде пиар, копирайтър, или поне агент в разузнаването, като се надява уменията му да попаднат пред точното око в социалните мрежи. Ето отраженията:
„Когато животът те хване натясно“ от Лорън Уайзбъргър. Цялата женска глутница от „Дяволът носи Прада“ се завръща с крясъци и коктейли, за да напомни на какво са способни жените от шоубизнеса, за справка – Мерил Стрийп, ако решат да отмъстят на някой мъж.
„Дневникът на един татко звероукротител“ от Калоян Явашев. Този е жертва. На системата, на всекидневието с три деца и работата с няколко папагала. Оплаква се от тях толкова гръмко, че накрая разбираме колко всъщност ги обича!
„Просто Спас“ от Стен Дамянов. Рисуваният заек говори като жив депутат, само че думите му, които виждаме в балончетата отстрани, са директни, остри и извеждат разумна, макар и грубичко поднесена истина.
Прибери ме вкъщи, да не ме гледат хората
Ясно е, че става дума за съвсем новата вълна от остроумна нашенска пародия. Тя няма претенции за възхвала, но има най-много публика. Улавя онова, на което хората се радват и страдат, прави бързи връзки между взаимоизключващи се понятия и ароматизира със свежи вицове зловонната атмосфера на политиката, която ни обгръща.
Конкретни книги по-добре да не излъчваме, за да не пропуснем някоя, ще споменем обаче като в научен доклад отделни ярки нейни представители: Иво Сиромахов, Никола Крумов, Димитър Калбуров, Георги Блажев.
И класици в нова премяна
„Старата къща под кипариса“ – от Фазил Искандер, с подзаглавие „енергията на срама“ описва шумно абхазко семейство от 70-те години. От табута като яденето на свинско, култа към личността или патриархалното невежество ни избива на смях, особено щом ги разказва дете. Сладка наивност и източен мистицизъм изпълват тази книга и я изстрелват сред шедьоврите на световната литература.
„Съюз на глупци“ от Джон Кенеди Тул. Авторът е награден посмъртно с „Пулицър“, а героят му – мамино синче и неразбран интелектуалец, чувстваме странно близък, понеже не успява да се впише в средата на същите като него „идиоти с промити мозъци“.
„За вредата от следването на чужди съвети“ и „Удобството да имаш опашка“ – по един джоб с усмивки, както се казва, са двата малки сборника с разкази на Джером К. Джером. Предлагаме ги заради категоричното послание на заглавията.
А къде са Хашек, Вешим, Чудомир, ще попита някой. Ами, по рафтовете на книжарниците. Всички творци в областта на хумора знаят, че никой там не се смее последен.
Първоаприлската колекция подготви Люси Еленкова
