Това е книга срещу статуквото − политическото, икономическото и най-вече, мисловното. Петър Волгин влиза в директен сблъсък с идеите, които господстваха в публичното пространство през последните три десетилетия. В разрез с широко разпространеното клише авторът твърди, че популизмът съвсем не е онова чудовище, за което го представят либералите, а е израз на желанието на хората да бъдат чути. Популизмът е логичната съпротива срещу властта на елитите, срещу изключването на нормалните граждани от процеса на вземане на решения. От интересите на нормалните граждани никак не се вълнуват и толкова превъзнасяните неправителствени организации (НПО). Основната роля на подобни организации, според Волгин, съвсем не е да защитават свободите и правата на хората, а да бъдат безкритични проводници на чужди интереси в България.
„Политически НEкоректно“ засяга и най-важните процеси в съвременната геополитика. В книгата се говори за все по-силната дезинтеграция , обхванала ЕС, както и за невъзможността на евроелита да схване дълбочината на проблема. Разликите между „брюкселския народ“ и нормалните европейци стават все по-големи. Вместо да се стеснява, този разлом непрекъснато се разширява. Волгин се спира и на началото на залеза на американския хегемон. Съединените щати вече не са „господарите на света“, каквито бяха доскоро и колкото и да не им се иска, вече се налага да се съобразяват с интересите на други държави. С тези на Русия, например…
Както въпросите, така и отговорите на Петър Волгин са силно провокативни. Можете да приемете тезите му или да ги отхвърлите. Възможно е книгата да ви очарова. Или да ви ядоса. Едно е сигурно − „Политически /НЕ/коректно“ няма да ви остави равнодушни. Ще ви накара да погледнете с други очи на света, в който живем.
Петър Волгин е журналист и писател. Автор е на романите „Медиен апокалипсис“, „Лудница“, „Обичам ли те?“, „Радикална еврейска енциклодепия“(номиниран за наградата „Хеликон“), както и на сборника с портрети на известни български журналисти „Неудобните“. През годините води по БНР предаванията „12 плюс 3“, „Без контрол“, „Дим над водата“, „Деконструкция“. Провокативният стил, който налага в работата си, му печели както много почитатели, така и немалко критици. Заради безкомпромисните си позиции по обществено-политически въпроси често е наказван и уволняван. Носител е на някои от най-престижните награди за радиожурналистика „Сирак Скитник“, „Сребърна вълна“, „Златен глас“.
ОТКЪС
Елитите
Няма класи с антагонистични интереси. Няма и класова борба. Живеем във времената на светлото пазарно общество, където всички хора си сътрудничат. Разменят по абсолютно справедлив и законен начин стоки и услуги. Царят доволство и щастие. Да, някои са по-богати от други. Но в никакъв случай не бива да мислите, че това е станало в разрез с моралния кодекс. Тъкмо обратното. Най-богатите са и най-честни, най-заслужили, най-способни. Ето това са основните постулати на днешния ден. Те определят мисленето и действията ни. Това е новата светла идеология. Според нея отдавна сме превърнали в дело онзи идеал, така мило описан от пророк Исая в Светото писание: „Вълк ще живее заедно с агне и леопард ще лежи заедно с козле; теле, лъвче и вол ще бъдат заедно и малко дете ще ги кара“. Според пазарните утописти днешният ден изглежда така – собствениците на мултинационалните корпорации, топмениджърите, банковите акули освен за печалбите си мислят и за това как да откриват нови работни места. Да подобряват живота на обикновените служители. Да им увеличават заплатите и да им осигуряват достойни пенсии. Ето защо – продължават пазарниците – това, което всички трябва да правим, е да помагаме на богатите да станат още по-богати, защото те, от своя страна, ще почнат да споделят печалбите си с по-бедните граждани.
Колко лъчезарно! Единственият проблем на тази мила картинка е, че няма нищо общо с действителността. Тя присъства само в популярните брошури, с които либералните проповедници ловят идиоти – и то най-вече в страните от бившия Източен блок, понеже в Европа и САЩ вече никой не се връзва на глупостите им. Там отдавна са разбрали, че т.нар. trickle-down икономика – система, при която огромното количество пари и ресурси, събрани от богаташите на върха, почва да се просмуква надолу към малоимотните – никога не се реализира. Просто защото милионерите и милиардерите нямат никакъв интерес да правят живота на останалите по-добър. Защо да го правят, когато вместо това могат да си купят поредния самолет, поредния остров или поредния политик?! И ако нещо се „просмуква“ надолу, това са прогресиращата мизерия и бедност.
Хармония между бедни и богати няма. Няма и да има. Има все по-засилващо се неравенство, все по-силна концентрация на ресурси в ръцете на малобройния като численост, но мощен като влияние елит и постоянни загуби на всички, които не принадлежат към него. Именно членовете на този все по-нахално забогатяващ елит оформят днешната господстваща класа. Според сполучливото определение на социолога Лесли Склеър в книгата му от 2000 г. Transnational Capitalist Class в случая говорим за една транснационална капиталистическа класа, в която влизат крупни собственици на каквото се сетите, влиятелни бизнесмени, извънредно богати наследници, топмениджъри, политици, лидери на влиятелни неправителствени организации… Както точно ги определя американският социолог Чарлз Райт Милс в класическото си изследване от 1956 г. „Властовият елит“, това са хора, „които командват основните йерархии и организации на съвременното общество. Управляват големите корпорации. Точно те движат държавната машина и определят приоритетите ѝ. Те ръководят армията. Заемат стратегически управленски постове в обществената структура…“ В книгата си „Суперкласата“ (2009 г.) Дейвид Роткопф дава следната характеристика на елита: „Най-важната отличителна черта на тези личности е властта да влияят над милиони и милиарди хора, и то не само от една нация, а отвъд националните граници. Те създават работни места, разместват пазарите, организират инвазии, разпалват страстите или променят дълбоко вкоренени вярвания. Веднага ги разпознавате, щом ги видите, не само защото са в челните класации на някои списания, а защото често се превръщат в икони в своята област. Те са малцината, които придобиват огромно влияние благодарение на своя талант, труд, богатство или комбинацията от трите. Понякога властта им се свързва с личните финансови ресурси. Понякога – с политическото или религиозното учение, което са съграждали цял живот. Много често – с институционалната роля, която им е отредена, като например висши мениджъри, инвестиционни директори, началници на генерални щабове в армията. Нерядко властта ги спохожда, защото са били на правилното място в правилното време“.
Това е глобалният елит. Има, разбира се, и локални елити. Възможностите им са несравнимо по-малки. Претенциите обаче са същите като на глобалните. Малките се опитват да имитират големите. Искат да им подражават във всичко. Сигурно защото повечето хора в локалните елити са назначени за такива имен- но от големите. В никакъв случай не са самонаправили се. Вземете България. Вижте политическия ни елит.За да станеш част от него, задължително е да скандираш евроатлантически лозунги. Да си цивилизационно ориентиран в „правилната“ посока. Да, в българския политически елит има различни сектори. Има „леви“,
„десни“, „либерали“, „консерватори“, „националисти“, „глобалисти“. Понякога тези дори се карат помежду си. Люто се карат. Но кавгите им са за пред наивната публика. В същността си всички тези повече си приличат, отколкото се различават. Различават се по злободневни, конюнктурни въпроси. Приличат си по главното. Никой от тях не поставя под съмнение членството на България в ЕС и НАТО. Никой не се съмнява в капитализма. Никой не предлага алтернативни модели. Всички искат да са част от статуквото. Стремежът на всички е да бъдат харесани от чуждестранните господари. Мнението на местното население има малко значение. Защото не местното население определя кой ще стане част от елита. Пропуските ги разписват във Вашингтон и Брюксел. Това няма как да остане скрито.
Естествено, във всяка държава има пропаст между народа и елита. Само че в страни като България тази пропаст е особено дълбока. Към естественото противопоставяне народ–елит тук се прибавя още един много важен фактор. Нормалните хора осъзнават, че елитът преследва не просто собствените си интереси. Той защитава и интересите на чуждоземните елити. Явява се като пета колона на могъщи чужди държави и организации. Така противопоставянето народ–елит в страни като България става още по-силно.
В България преобладават егалитарните нагласи. И съвсем неслучайно Търновската конституция от 1879 г. предвижда еднокамарен парламент. Нашите първи конституционалисти прекрасно знаят, че елит за горна камара – бил той политически, икономически, духовен, професионален, културен – просто няма откъде да бъде взет. И дори и да бъде създадена такава камара, тя ще бъде едно напълно изкуствено образование. Никой няма да приема сериозно един такъв конструкт. В най-добрия случай ще го игнорират, в най-лошия – ще му се подиграват. Ще бъдат прави и в двата случая. Смешно е било тогава, смешно е и днес, 140 години по-късно, да се говори за елит, възникнал по естествен начин. След 1989 г. елитът у нас се създава, както е бил създаден хомункулусът. Изкуствено. С много напъване. С огромно съдействие отвън. Как доказваш, че си част от елита? Когато покажеш покана за коктейл в Американското посолство. Това е покана мечта. Тя демонстрира черно на бяло твоята значимост. Твоята ценност. Отбелязан си от наместниците на суперсилата. Помазан си с благодатта от най-високо място. Разбира се, и в редовете на одобрения от чужбина елит има строга йерархия. Някои си остават само с поканите за коктейли. За обитаващите по-високи нива има повече привилегии. Например, благоволяват да те поканят в самата метрополия. Може за седмица. А може и за повече. Възлагат ти мисии. Можеш да станеш „техният човек в София“. Тоест да провеждаш тяхната политика в родината си. От метрополията знаят, че е много по-добре други да провеждат политиката им, а не те самите. Така вероятността тази политика да спечели повече привърженици се увеличава. Но има и още едно ниво. Много по-високо. То е много над позицията „нашият човек в София“. То е „нашият човек навън“. Вече не работиш за САЩ в родната си страна. Работиш за САЩ в други държави. Станал си апостол. Поверена ти е най-важната мисия. Разнасяш „цивилизованото слово“ по целия свят. Националността ти вече няма значение. Веднъж завинаги си надраснал националните рамки. Вече си част не от местния, а от глобалния елит.
Това, разбира се, е мечта. Всички членове на местния елит се стремят да я превърнат в действителност. Много малко успяват. Огромното мнозинство не достига до „апостолския“ статус. Остава си у дома. Ако не броим специализациите abroad, по-кратки или по-продължителни. И у дома не живеят зле. Имам предвид повечето от водещите ни политици, анализатори, шефове на неправителствени организации, журналисти. Не всички те са особено богати. Да, парите играят огромна роля днес. Но за да си част от елита, не е задължително да си богат. Нужно е нещо по-важно. Да имаш чуждестранното благоволение. По този показател днешното българско общество си прилича с българското общество отпреди 1989 г. Тогава парите съвсем нямаха значение. Истинското богатство бяха контактите. Връзките, казано на разговорен език. Те, а не финикийските знаци осигуряваха достъпа до желаните стоки и услуги. Сега е същото. Важни са познанствата, а не парите. За да си част от елита, съвсем не е задължително да притежаваш милиони. Задължително е обаче да познаваш правилните хора. Особено онези, които идват от чужбина. Да си част от обкръжението им, когато идват да навестят подмандатната си територия. Няма особено значение какво точно е заниманието ти. Дали си политик, политолог, телевизионен водещ, активист в неправителствения сектор. Важно е чуждите гости да ти имат доверие. Да знаят, че ще изпълниш всичко, което ти бъде казано. А не е важно какво работиш в конкретния момент, защото може бързо да смениш работата. От NGO-активист да станеш политик. Или обратното. От политолог да се превърнеш в министър. Или обратното. Достатъчно е
чуждите ментори да одобрят метаморфозата. Днес си им полезен в едно точно определено качество. Утре
– в друго. Конкретиката няма значение. Значение има единствено „правилното“ мислене. Ако разсъждаваш и говориш „правилно“, ще те назначат в елита. На каквато и да било длъжност.