Лира Литературно-рекламна Агенция
Любина ЙОРДАНОВА, Лондон
Наскоро на български език излезе ново издание на „най-доброто произведение, написано на немски език” − „Смърт във Венеция” на големия писател и носител на Нобелова награда за литература Томас Ман. Освен него читателите ще се насладят и на още четири новели – „Дребният господин Фридеман“ (1897), „Тристан“ (1903), „Тонио Крьогер“ (1903), и „Марио и фокусникът“ (1930).
„Смърт във Венеция” е изящно написана литературна творба. Тя разказва за признатия, но изпаднал в творческа криза писател Густав фон Ашенбах, чийто живот протича в непрекъснато усилие, писане и самота. Един ден, докато чака трамвая на Северното гробище, погледът му попада на човек, чийто външен вид на скитник събужда в него силен порив за пътешествия.
Ето така Ашенбах попада във Венеция, където среща Таджо − четиринайсетгодишно полско момче, което заедно със сестрите и майка си отмарят там. Влюбва се от пръв поглед в изключителната външност на това ангелско създание − живо въплъщение на младост и съвършенство.
Именно заради него писателят остава в този „град в морето”, въпреки противната воня, която се носи от каналите, въпреки върлуващата холера, която всекидневно убива десетки хора. Все по-нарастващата маниакална любов към момчето, която се изразява единствено в непрекъснато съзерцание и възхищение от разстояние, води до… така желания покой.
Красива и тъжна новела, която не впечатлява с бурен сюжет, но пленява с изключителна дълбочина и полъх на обреченост.
Книга за живота и смъртта, за изкуството и самотата, за любовта и невъзможната ù проява, за красотата и за вечния човешки стремеж към нея.
Четенето ù е като съзерцание на величествен природен пейзаж. Като мечтание – все едно слушаш произведение на Франц Шуберт, пропито с чувствителност и драматизъм.
„Обичаше морето по дълбоки причини: поради жаждата за почивка на отрудения човек на изкуството, който страстно желае да се скрие, притиснат до гърдите на простото, огромното, за да не вижда взискателното многообразие на явленията; поради запретената, точно противоположна на задачата му и тъкмо затова изкусителна склонност към неразчлененото, безмерното, вечното – към Нищото.
Ден след ден сега голият бог със знойните бузи летеше из небесните простори в своята огнена, запрегната с четири коня колесница и жълтите му къдри се развяваха в разбушувалия се едновременно източен вятър. Белезникавият копринен блясък лежеше върху ширинето на лениво вълнуващото се море. Пясъкът беше нажежен.
Така че за чувстващия човек красотата е път към духа, само път, само средство, малки Федър…
Ала денят, наченал тъй огнено-празнично, беше, общо взето, странно приповдигнат и митично преобразен. Откъде идваше и произхождаше това тъй кротко и настойчиво дихание, което наподобяваше нежен шепот и внезапно заигра около слепоочията и ушите му? Бели перести облачета стояха на големи дружини по небето – сякаш пасяха стадата на боговете. Надигна се доста силен вятър и конете на Посейдон затичаха разгневени насам; имаше и бикове, покорни на бога със синкавите къдрици, които ревяха и с наведени рога бягаха напред. Ала между каменливите сипеи на по-отдалечения бряг вълните се мятаха нагоре като скокливи кози.“
Из „Смърт във Венеция” − Томас Ман, преводач Димитър Стоевски, ИК Колибри
