Човекът, който продава книги, е ценен колкото онзи, който ги пише. Затова решихме да зададем пет въпроса на най-дългогодишните служители в „Хеликон“, да ви представим лицата им и тяхното усещане за професията на книжаря.
Михаела Паленкова е управител на „Хеликон-Витоша“ и регионален мениджър. Тя минава през всички звена на книгоразпространението в „Хеликон“, през отварянето на почти всяка книжарница във веригата и подбор на толкова много кадри, че често може да чуете по етажите на столичния „Хеликон“, на бул.“Патриарх Евтимий“: „Миша тук ли е?“ Тогава не съществува книга, която да не бъде намерена веднага, няма нерешен проблем и най-важното, винаги остава време за купон. Какво още, разказва самата Михаела.
Откога работите в „Хеликон“ и как попаднахте тук?
Попаднах случайно. Вече 14 години… и нещо съм тук (ама да не се състаряваме). Още отначало знаех, че това е моето мястo, където бих се чувствала добре и където бих могла да се развия, да дам най-доброто от себе си. Практически от втория месец започнах да работя целенасочено, за да бъда успешна.
Професията на книжаря за Вас е…
Всичко – кариера, знание, общуване, лудост, страст!
Ако изведнъж книгите изчезнат, с какво бихте се занимавали?
С деца. Категорично. Единствено децата ме изпълват с вдъхновение, подобно на отношението ми към „Хеликон“.
Какви са впечатленията ви от младото поколение книжари?
Имам късмета да работя с прекрасни колеги, изключително отдадени, мотивирани, добронамерени, житейски ангажирани и по този начин съпреживяващи всичко в книжарницата. Всички са четящи и обичащи книгата, и по този начин създават уникалната атмосфера на „Хеликон – Витоша“.
Препоръчайте ни последната интересна книга, която прочетохте.
Поради естеството на работата ми, чета много и всякакви жанрове. Но бих искала да споделя искреното си възхищение от книга, която наскоро преиздадоха: “Балада за Георг Хених“. Това е една от малкото книги, която никога не ме е оставяла безразлична, без значение колко пъти я препрочитам. В нея откривам толкова много от себе си, от всеки един от нас. Думите на дребничкия чех − стар майстор на цигулки, се забиват право в сърцето ми и там опъват най-чувствителните му струни: “Не свири, защо забравило обича. Майстор забравило обича занаят. Клиент забравило обича цигулка. Цигулка забравило обича музикант. Човек забравило себе си обича.“