Лира Литературно-рекламна Агенция
През 80-те години на 19 век Виена е модерната столица на Европа. Именно в този бляскав град Зигмунд Фройд започва дългогодишната си борба за освобождаване на обществото от слепотата, оковите и страховете… „Страстите на разума“ е историята на един необикновен човек, който доказва, че някои от най-тежките предизвикателства не са на бойното поле или по върховете на планините, а вътре в нас, в сърцето и ума. Фройд е един от най-изтъкнатите невролози във Виена по онова време. Той се отказва от живот, изпълнен с охолство и изобилия, за да се превърне в дързък изследовател на непознатото. С новаторските си проучвания на сексуалността, Фройд рискува репутацията си, но е решителен и непреклонен в усилията си да промени завинаги разбирането ни за човешката мотивация.
Ървинг Стоун се нагърбва с амбициозната задача да нарисува панорамно платно на живота на Зигмунд Фройд. С търпението на археолог Стоун разкрива пласт след пласт противоречивата душевност на Фройд, като следва житейския му път стъпка по стъпка − дългите години на обучение по медицина, бракът му с Марта Бернайс, трудното начало на лекарската му практика, пътуванията му във Франция, Италия и Америка, професионалният сблъсък с видни представители на медицинската общност, неспособни да приемат революционните му идеи.
Също като художник той разкрива пред читателя багрите на една сложна личност, чиито неуморни научни търсения довеждат до разработването на нов метод за лечение на човешката психика.
С изключителна прецизност авторът на „Страстите на разума“ ни представя в колоритни детайли обществените и културни явления, характеризиращи Европа в началото на миналото столетие. Пресъздава автентичната атмосфера на Виена и проследява социално-политически процеси, белязали съдбата на няколко поколения.
„Страстите на разума“е изискан разказ, изпъстрен с пикантни истории и бурни междуличностни конфликти − изкуство, което Ървинг Стоун безспорно владее.
Ървинг Стоун е създател на жанра биографичен роман. С неуморното търпение на историк, той години наред се рови в архиви, събира материали за живота на своя герой и така се раждат блестящо написаните романи “Жажда за живот”, посветен на Ван Гог, “Страдание и възторг” – биографичен разказ за Микеланджело, “Гръцкото съкровище” – роман за откривателя на Троя − Шлиман. Творбите му пресъздават не само съдбата на определена личност, но и детайлно обхващат социално-икономическите условия и духовните ценности на съответната епоха. Ървинг Стоун безпогрешно улавя пулса на времето, стремежите и страданията на новаторите, които бележат историята на човечеството.
ОТКЪС
Безсмъртието означава да бъдеш обичан от множество безименни хора.
Зигмунд Фройд
С любов и благодарност посвещавам тази книга на моята съпруга Джийн Стоун – „домашната“ ми редакторка, прочела двайсет и петте издадени мои книги, като междувременно отгледа две деца, грижи се за красивия ни дом, урежда всички делови въпроси, активно участва в обществения живот и поддържа доброто настроение на съпруг, известен с трудния си характер.
Авторът
Пьрва част
Кулата на глупците
1.
Изкачваха се пъргаво, гъвкавите им младежки тела се движеха в ритмичен синхрон. От двете страни на стръмната пътека се простираха поляни с ниска трева, сред която надничаха жълти цветчета. Копринените венчелистчета на съсънките бяха увехнали още по Великден, но пиренът, игликите и дивите рози образуваха пъстроцветен килим под вековните букови дървета.
Мъжът не беше висок – дори когато изпънеше рамене, бе едва метър и седемдесет на ръст. Въпреки това той смяташе, че подхожда по височина на Марта Бернайс, която грациозно пристъпваше редом с него. Погледна крадешком профила ѝ, за кой ли път възхищавайки се от изваяните брадичка, нос и чело, издаващи силна воля. Още му беше трудно да осъзнае какво му се е случило. Бе едва двайсет и шест годишен, времето му почти изцяло бе посветено на изследванията в областта на физиологията, провеждани в института на професор Брюке, което означаваше, че през следващите пет години не можеше да си позволи да се влюби, а сключването на брак се отлагаше за след поне още два пъти по толкова години. Наистина, по време на следването химията не му вървеше, но поне би трябвало да научи, че любовта и календарът не могат да се смесват.
– Не може да бъде! – възкликна. – Невъзможно е да се случи!
Девойката се обърна и сепнато го изгледа. В гората цареше полумрак – долните клони на брезите бяха отсечени, високите корони от зелени листа закриваха слънцето. Хрумна му, че може би деликатните сенки, властващи в гъстите гори над Мьодлинг, подсилват красотата на Марта – според него тя бе най-прелестното създание на земята. Девойката не се мислеше за красавица, но той я намираше неотразимо привлекателна; най-много харесваше големите ѝ сиво-зелени очи – чувствителни и нежни, проницателният ѝ поглед – огледало на непоклатимата ѝ самостоятелност. Гъстата ѝ кестенява коса беше разделена на прав път и вчесана зад изящните ѝ ушенца. Изваяният ѝ нос беше леко вирнат, а устните ѝ – съвършени според мнението на спътника ѝ – бяха плътни и аленочервени. Само брадичката ѝ бе прекалено волева за толкова деликатно лице.
– За какво говорите? Какво е невъзможно да се случи?
Тъкмо на това място пътеката завиваше и лъчите на слънцето проникваха през зеления листат покрив.
– Нима казах нещо? Навярно причината е в дълбоката тишина, властваща тук. Май трябва да съм по-предпазлив, щом чувате всяка моя дума.
Бяха се озовали на невисоко каменисто плато, откъдето се виждаше градът в полите на планинското възвишение. Отдалеч долиташе музика – оркестърът свиреше в Кюрпарк. Мьодлин беше очарователно провинциално градче, намиращо се на един час път с влак от Виена. С течение на времето бе станало моден курорт за жителите на австрийската столица; малко червено море от покриви, застлани с керемиди, блестеше под лъчите на топлото юнско слънце; лозови насаждения покриваха стръмните склонове в далечината, скоро сочните гроздови зърна щяха да се превърнат в младо вино, което през пролетта виенчаните ще пият във винарните – Heurigen Stuberln – в Гринцинг.
Марта гостуваше на семейни приятели, които имаха къща на Грилпарцергасе в Мьодлинг. Зигмунд пък тази сутрин бе пристигнал с влак от Виена. Двамата с Марта прекосиха Кайзер Франц Йозеф Плац, по средата на който се намираше украсената със златни орнаменти Pestsaule – колона, издигната в памет на жертвите от чумна епидемия преди много години – продължиха по Хауптщрасе към бившата сграда на градския съвет, забележителна със старинния часовник и кулата, напомняща на поставени една върху друга луковици, сетне тръгнаха по Фаргасе покрай фонтана пред църквата „Свети Отомар“, властваща над градеца. Срещу нея се издигаше цилиндрична каменна кула.
– Прилича на онази част от италианска църква, в която се извършват кръщенията – отбеляза Марта, – но местните жители настояват, че това е костница. След като сте завършили медицина, ще ми обясните ли как са хвърляли там само костите и какво се е случвало с другите останки?
– Нямам дори най-бегла представа – не забравяйте, че съм начинаещ лекар без никакъв опит. Знаете ли, хрумна ми нещо. Напишете дисертация на тази тема, а пък аз ще я представя във Факултета по медицина, за да ти бъде присъдена научна степен. Искате ли да станете доктор на медицинските науки?
– Не. Искам да бъда съпруга и майка на половин дузина дечурлига.
– Хм, планът ви не е много амбициозен. Едва ли ще се затрудните при осъществяването му – подхвърли той, мимоходом забелязвайки как в полумрака на гъстата гора очите ѝ са добили смарагдов цвят.
– По-важно е да не се затрудня, след като постигна целта си. Разбирате ли, по душа съм романтичка. Мечтая да обичам съпруга си и поне половин век да живея щастливо с него.
– О, сега разбирам, че всъщност сте много амбициозна, Марта. Спомняте ли си един куплет от стихотворение на Хайне, който гласи:
Защо ми трябваше да се оженя –
все въздишаше горкичкият Плутон.
Откакто през прага младоженката пренесох,
истина една разбрах:
ергенският живот е бил като песен.
От мига, в който Прозерпина взех за невеста,
ден не минава, без да оплача съдба си злочеста.
Тя вдигна вежди:
– Нали не подкрепяте мнението на поета?
– Аз ли? Не, разбира се. Бракът е създаден за непретенциозни хора като мен. След приключване на церемонията ще бъда обсебен от съпругата си.
– Май Гьоте е казал, че хиперболата се използва от хора, които искат да скрият истинските си чувства.
– Не, скъпа ми госпожице Бернайс, вие току-що измислихте този цитат.
Той я познаваше прекалено отскоро, за да състави списък на качествата ѝ, заради които се бе влюбил в нея, но със сигурност знаеше, че е запленен от гласа ѝ. Марта беше родом от Хамбург – най-гордият град на Ханзата . Говореше литературен немски – чист, прецизен и толкова различен от забър¬заното и някак дружелюбно напевно произношение на виенчаните. Обяснила бе на Зигмунд каква е причината да запази прекрасната си дикция, въпреки че докато е била в долните класове, съученичките ѝ са я смятали за самонадеяна горделивка с чувство за превъзходство над другите – обвинения, отправяни от повечето виенчани по адрес на могъщите, преуспяващи жители на Хамбург, които ревностно отстояват свободата си и са непоправими буржоа. Берман Бернайс, бащата на Марта, в продължение на десет години бе незаменим асистент на прочутия икономист Лоренц фон Щайн от Виенския университет, но блестящата му кариера бе прекратена от внезапната му смърт преди трийсет месеца през 1879 година.
– Когато тръгнах на училище във Виена – обясни Марта, – бях едва осемгодишна. Разбира се, бързо усвоих произношението на моите съученички и започнах да провлачвам думите. Веднъж баща ми ме заведе в кабинета си и каза: „Малката ми, езикът, който говориш, е някаква пародия на немски. Думите „град“ и „Щайн“ се произнасят отсечено, не „грааад“ и „Щааайн“. В крайна сметка съученичките ми решиха, че начинът, по който говоря, е недъг, достоен за съжаление… например като заекването.
Двамата със Зигмунд тръгнаха по друга от множеството разклоняващи се пътеки; по дънерите на дърветата край всяка имаше маркировка в различен цвят, помагаща на туристите да се ориентират сред гъстите гори, простиращи се на юг от Виена. Тъй като подметките се хлъзгаха по боровите иглички, с които беше обсипана пътеката, Зигмунд реши, че има благовидно извинение да придържа спътницата си за лакътя. Тук клоните на дърветата не образуваха непроницаем свод над пътеката и жарките слънчеви лъчи напичаха жестоко, ала от сухите иглички и смолата по стволовете на дърветата се излъчваше вълшебен аромат.
Отдалеч проехтя глас:
– Ехо! Ехо! Побързайте, мързеливци!
И двамата се досещаха, че Ели, братът на Марта, който бе с година и половина по-голям от нея, тактично е избързал напред, за да ги остави насаме. В интерес на истината той предпочиташе заобиколните пътеки, затова бе принуден да се придвижва два пъти по-бързо от спътниците си, за да не изостане от тях.
След около четвърт час се озоваха на билото, откъдето се разкриваше зашеметяваща гледка – Каленберг, наричан „местната планина на Виена“, се извисяваше на двайсетина километра в северна посока, сякаш бдеше над големия град.
Под високите дървета се бе сгушило малко кафене. Семейства, тръгнали на обичайния съботен излет, седяха на скамейки пред грубо сковани дървени маси и пиеха кафе или бира. Зигмунд намери свободна масичка с мраморен плот, около която бяха подредени столове от ракита, и поръча три бутилки газиран ягодов сок. Когато сервитьорът ги донесе, тримата младежи едновременно натиснаха стъклените топчета на запушалките, които гръмко изплющяха. Ели на две глътки пресуши студената сладка напитка, след което хукна да търси нови пътеки. Преди да се отдалечи, се обърна и извика:
– Хей, да не сте посмели да изчезнете нанякъде. Ще се върна да ви взема!
