Лира Литературно-рекламна Агенция
На 16 януари излиза книгата „Тънкото изкуство да не ти пука“ от Марк Менсън (изд. „Хермес“). От нея в световен мащаб са продадени над 2 милиона екземпляра. Тя е най-четеното нонфикшън заглавие на „Амазон“ през 2017 г. и бестселър № 1 на „Ню Йорк Таймс“.
Повечето хора мечтаят за безоблачно щастие, вечна любов, привлекателна външност, вдъхновяваща и високоплатена работа… Накратко – живот, за който останалите да им завиждат. Социалните мрежи и консуматорската ни култура постоянно подхранват този фалшив идеал за щастие. Гарантираните начини да го постигнем обаче все повече заприличват на сапунен мехур, който авторът на тази книга спуква, като заявява смело: „Целият този сладникав позитивизъм и радостни врели-некипели за самопомощ наблягат най-вече на това, което ви липсва. Ключът към добрия живот е да не ви пука за това да трупате още и още, а да ви пука само за истинските и важните неща“.
Преди да осъзнаем това обаче, трябва да осмислим голяма част от неприятните истини и да имаме реалистични очаквания. Марк Менсън развенчава редица установени „житейски правила“ и прави доста шокиращи заявления, докато ни въвежда в тънкостите на изкуството да не ни пука.
Марк Менсън е известен американски блогър, чиито провокативни коментари по теми от живота – като личностното развитие, социалните отношения и връзките – изкушават два милиона души да следят блога му редовно. Живее със съпругата си в Ню Йорк, пише статии и води семинари. Ето едно кратко интервю с него:
В книгата ти става въпрос за това, че щастието се заключава в изкуството да знаеш за какво да ти пука и за какво – не. Въпросът обаче е: кои са тънкостите?
Невинаги е лесно да отсееш важните неща в живота, за които да ти пука. Често в даден момент нещо ни се струва голямо и значимо. „Ей, пичове, сериозно мисля, че това приложение ще промени света.“ Всички сме правили подобни изявления. След време поглеждаме назад и ако притежаваме необходимата доза самокритичност и скептицизъм, си казваме: „Всъщност това звучи много тъпо и надуто“.
Просто се изисква самосъзнаване, способност да забелязваш и осъзнаваш мисловните си модели и склонности. Ето тази тънкост убягва на повечето хора. Никой не я придобива автоматично.
Пишеш, че в корена на проблемите на съвременната ни култура е непрестанният фокус върху позитивността. Би ли обяснил по-подробно?
Мисля, че културата ни бърка това да се чувстваш добре с етичната концепция за добро. В консуматорското ни общество хората постоянно са подтиквани да се чувстват „върховно“, а всеки смята, че хубавият живот по презумпция се изразява в това да ти е добре. За съжаление, повечето книги и програми за самопомощ само наливат масло в огъня. Например: „Чувствате се зле? Елате на семинара ни и ще се почувствате страхотно!“ или „Работата ви напряга? Този курс ще ви научи как да спечелите милиони за нула време!“.
Обаче животът не е толкова прост – очевидно. И още по-важно: болезнените и неприятни „отрицателни“ преживявания често са ценен житейски опит. Като се опитваме постоянно да ги избягваме, си правим лоша услуга.
Според теб коя идея от книгата ти е помогнала най-много на читателите ти?
Самосъзнаването като глава лук е доста популярна практика не само защото е приложима, но и защото е забавна. Накратко: самосъзнаването е като глава лук и винаги има по-дълбоки пластове за обелване. Колкото по-далеч стигнеш, толкова по-вероятно става да се разплачеш неочаквано.
Принципът „Направи нещо“ също се харесва от читателите още преди издаването на книгата. Представлява малък трик как да се справим с емоционалната съпротива и отлагането. Ако бях готин, щях да определя принципа като „преобразяващ живота“.
Подготви ли се психически за това, че книгата може да претърпи неуспех? А сега, когато вече е успешна по всички критерии, това промени ли за какво ти пука?
Страхотен въпрос. Мислех за потенциалния неуспех и тези мисли предизвикваха дискомфорт и неприятни емоции, но така съхраних ценностната си система и по-точно – продължи да ми пука за правилните неща.
Колкото до успеха, ако въобще ми е повлиял, не съм разбрал. Честно, да си писател е доста абстрактна работа – не виждаш хората, които четат книгите ти. Издателството ми изпраща отчети с продажбите и си казвам: „Еха! Това е много“. След което закусвам или правя нещо друго. Няма разлика отпреди. Но и преди книгата блогът ми имаше милиони последователи и съм свикнал на това, както и на критика.
Днес хората забравят бързо. Няма гаранции, че книгата ще продължи да се продава, че ще напиша нещо добро след нея, че някой ще ме помни след 5 или 10 години, че няма да се превърна в човека, стоящ пред празен уърдовски файл, който се чуди какво да напише и дали някой ще го прочете. Всичко отминава. И така трябва да бъде.
