Лира Литературно-рекламна Агенция
Наистина е страшно да чуеш, че някой не чете. До този извод стига Рейчъл Вагнер, автор в BookRiot, която описва стремежа и действията си в опитите си да направи от детето си един бъдещ четящ възрастен.
„Да отгледам читател е лесно в момента, защото синът ми е само на 2 години, а аз чета много. Но държа да съм сигурна, че той винаги има книга край себе си, която да му е интересна. Чета му много, подобно на повечето родители. На партито в края на бременността ми помолих приятелките ми подаръците за него да са книжки – така започна създаването на собствената му библиотека още преди раждането му.
Всъщност неговата библиотеката е на най-долния рафт на моята. Така, когато синът ми започна да седи, а в последствие и да се изправя, неговите книжки бяха първото, което попадаше пред очите му. Какво прави с тях оттук насетне е негово решение. Той има свободата да ги трупа на купчина, да си ги разглежда сам или да ми носи някоя и да се опитва да ме накара да му я чета. Може да рисува в тях, да ги захвърли на земята. Всеки негов избор е приет, защото най-важното е да знае, че това са неговите книги. Говорим си за уважението към книгите и за това как те не се късат или дъвчат, но извън това той е свободен да прави с тях каквото иска. Не искам да му мърморя или да се отнасям към книгите като към безценни предмети, които стоят прибрани и неползвани.
Обикновено си нося книга навсякъде, така че когато излизаме заедно, нося една и за него. Понякога е тази, която наистина му е любима в момента, друг път – най-малката, която се побира в чантата ми. Независимо коя е, ако се окажем в чакалня или на гости в нечия къща без книги, той има какво да си разглежда. И тъй като обича да препрочита всяка книга много пъти, една в чантата е напълно достатъчна.
Започнах да държа няколко от неговите книжки в колата, точно до столчето му. Така той може да ги достигне и често в огледалото за обратно виждане го гледам как разгръща страниците, докато аз шофирам. Е, понякога предпочита просто да си държи топката или да зяпа през прозореца, но книжките са там, на една ръка разстояние.
Ако ни е скучно или навън е много горещо или студено за разходка, отиваме в библиотеката или в книжарницата. Той отива при рафтовете и сочи книгите, които иска, или пък тези, които има в къщи и познава. Понякога иска да реди пъзели в библиотеката или да си играе с играчка, което е съвсем нормално. Аз съм щастлива, стига той да се чувства добре, заобиколен с книги.
Четенето е важна част от връзката ни. Знам, че нещата ще се променят, когато тръгне на училище и се сблъска със задължителната литература, но се надявам натрупаното в първите му години да се отрази и любовта му към четенето да се запази.“
