Лира Литературно-рекламна Агенция
Крум Гергицов
Преводачът и критикът (музикален и литературен) Огнян Стамболиев отдавна заяви пристрастието си към творчеството на прочутия румънския писател от Франция Матей Вишниек (1956). Последователно преведе неговите романи „Паника в града на светлините“, „Господин К. на свобода“, „Планираният хаос“, сборника стихове „Град с един единствен жител“, сборника пиеси „Мансарда в Париж с изглед към смъртта“. А тази година предложи на читателите нов сборник с пиеси „Пътникът в дъжда“ (изд.“Гея-Либрис“).
Обяснявам си това пристрастие не само с амбицията му да представи творбите на един вече световноизвестен и признат като значимост автор, но и с личното пристрастие на преводача, базиращо се на вижданията му за съвременно модерно мислене и писане в областта на литературата. В лицето на Матей Вишниек той без съмнение е срещнал духовно съпричастен автор, допаднала му и философията, излъчвана от неговите произведения. Подобни определения като „модерен поглед“, „екзистенциална нагласа“,“съвременно мислене за театър“ , „глобална философия за света и човека в него“ Огнян Стамболиев открива много осезаемо в творбите на Матей Вишниек и затова бърза да сподели техния дух с българския читател.
В сборника “Пътникът в дъжда“, излязъл наскоро, са включени пет пиеси на Вишниек: „Хляб в джоба“, „Артур, осъдения“, „Ама, мамо, тези разказват във второ действие какво се случва в първо“, „Дупката в тавана“, „Пътникът в дъжда“. Така след първия издаден сборник преди години „Мансарда в Париж с изглед към смъртта“, театралните творци в България ще могат да добият една доста пълна представа за един от най-играните драматурзи днес, който се играе от Чили до Токио.
Матей Вишниек може да се нарече една от емблемите на съвременния начин на модерно мислене за театър. (Модерно, но не и постмодерно!). В пиесите му се чувства осезаемо духът на други прочути драматурзи, които той смята за свои учители : Йожен Йонеско, Алфред Жари, Самюел Бекет, румънския класик – драматург Йон Лука Караджале. Той следва и развива техния начин на изграждане на структурата на пиесата, тяхната философия за живот на индивида в днешното време. Но в крайна сметка това е въобще лицето на днешната модерна драма.
Матей Вишниек изгражда драматургична партитура, явяваща се като своеобразна метафора на живота и на присъствието на индивида в него – сливане и разделяне, отчуждение и виталност. Творбите му се родеят най-вече с течението на абсурдизма, което писателят продължава в текстовете си с нагласата на балканската си психика. Затова в пиесите му реалното и абсурдното се преплитат в странна амалгама, героите страдат, но и мечтаят да излязат от „затвора“ на примирената си безличност, самота или прекършена волност на мисълта и емоцията. Специално в първия сборник присъстваха най-вече пиеси, в които чрез стихията на цирковата маскарадност, абсурдност и гротескност на ситуациите в стил Йожен Йонеско, Матей Вишниек изграждаше една завършена мрачна картина на духовните координати на психология в днешния ни свят. Свят, в който хората са угнетени духовно, примирени в своята несвобода, подвластни на тоталитарната диктатура. Но всичко това изразено в един театър на площадната бурлеска, кънтяща от остро- гротесковия смях. В този сборник Матей Вишниек разкри природата си на драматург на дръзкото игрово начало, в който абсурдът и парадоксалният диалог се вихрят в пълна сила.
В сборника „Пътникът в дъжда“ обаче присъстват пиеси, чиято най-подходяща сцена е камерната. Затова и нарекох настоящите си размисли „В окото на камерната сцена“. Пиеси с малко действащи лица (от 2 до 5) те обхващат един съдбоносен епизод от живота на героите, но пък епизод достатъчно екзистенциален. Вишниек чрез окото на камерната сцена ни вкарва в психологията на герои, които задават големи въпроси на света, герои, които са на границата на крайния песимизъм, герои, които са застанали пред енигмата на света и природата. Те са се втренчили в път, който мислят, че ще ги изведе от тунела на мрачните мисли, действия, обърканост. А това са крайни, екзистенциални ситуации. Затова и в петте пиеси героите водят диалог, страдат на фона на определено символно-звучащи места за действие – в „Хляб в джоба“ Вишниек пише: “Двама мъже стоят, надвесили се над изоставения кладенец. Взират се в дъното и слушат напрегнато.“; в „Артур, осъдения“ мястото на действие е затворническа килия; в „Дупка в тавана“ е таван, в който героите са се затворили след бойно сражение, а в „Пътникът в дъжда“ – една изоставена и стара жп гара. (Гарата е едно любимите места за действие на модерните драматурзи!).
Самата обстановка, достатъчно философски-метафорична, вече съсредоточава зрителя внимателно и напрегнато да следи диалога на героите и техните действия, да съпреживява техните емоции и разсъждения. В тишината на камерната сцена зрителят е обладан от тревожните деформации на психиката или неистовите стремления към светлината от страна на персонажите. В тези пиеси няма динамиката и волността на пространния класически сюжет: има мъчително проследяване на мисловния процес на индивиди, изправени пред ужаса на тайната и нищото, пред приближаващата се смърт, пред своята самота в една гара, и т.н. И всъщност героите искат да разгадаят законите на житейската си ситуация, да разнищят енигмата на своята самота, да разберат защо светът им е изправил такива стени на отчужденост. Това е типично модерно мислене на героя от съвременната западна драматургия и то населява сцените на авангардния театър. Матей Вишниек точно попада в атмосферата на този театър. В творбите му няма и конкретно историческо време – има само конкретен предмет (яма, кладенец, килия, гара). Този предмет е големият символ на действието. Така пиесите му стават носители на универсални послания, разкриващи психологическите дълбини на индивида в днешния ни свят.
Но кое е това качество в пиесите на Матей Вишниек, което го прави оригинален в писането му, независимо, че откриваме влияния от други автори? Отговорът на този въпрос дава пиесата, която е дала заглавието на сборника – „Пътник в дъжда“. Това е поетичното начало, пронизващата дискретно текстовете вяра на персонажите, че ще разгадаят енигмата на своята самотност и ще намерят пътя за просветлението, на пречистването, на разкаянието от нанесените рани на своята болка и страдание. Всички пиеси завършват със звучащ глас на Музика или гласове на Благословеност. А специално „Пътникът в дъжда“ е изградена на принципа на драматургична контрастност – игра с мечтата героите да вървят в плисналия дъжд – символ на движението, на промяната, на светлината, на пречистването. Специално тази пиеса е наситена с блестящ текст, който съчетава поезия и символичност, реализъм и фантазия, тиха скръб и тихо мечтание. Така Матей Вишниек се „отделя“ със своя позиция в контекста на модерната драматургия – това е светлата му вяра, че все пак човекът ще намери и ще достигне Пътя, който ще го промени и изведе на светлия път на истинския му автентичен живот. Матей Вишниек е умел майстор на еклектиката на различни драматургични стилове, но преработени от драматургичния му талант, те придобиват оригиналното звучене на един интересен и значим автор.
В България, в Народния театър е поставяна с голям успех пиесата на Матей Вишниек „Клоуните“ (в превод на Огнян Стамболиев). Но този автор заслужава повече внимание от нашите съвременни театрални творци. Защото той е драматург, който разкрива противоречията на съвременната ни душа, раздираща се между отчаянието и надеждата, между болката и усмивката, между страха и смелостта, душа, озовала се пред предизвикателствата на съдбата. Матей Вишниек остро-театрално ни предлага вглеждане в тази душа. Затова нека посегнем към сборника му пиеси „Пътникът в дъжда“ и го пренесем на сцената – там, в нейното око, светът ще заблести в неочаквани светлини и нюанси.
