Лира Литературно-рекламна Агенция
На днешния 25 юли през 1930 година е роден незабравимият Атанас Славов. Незабравим, защото всички, които го познаваха, завинаги запомняха острия му език и чепатия му характер, зад които се криеха (даже не се криеха, а направо ясно се виждаха) неговата доброта, любопитство и остро писателско око. Той дълго се щурà по света, но накрая кандиса и си остана в България, където се и спомина на 4 декември 2010.
Бай Атанас остави разнообразно творчество − белетристика, поезия, краеведски и научни изследвания, филмови сценарии, мемоари, детски книжки, фантастика, есеистика… За който жанр не се сети, само в него не писа.
Беше приятел на „Хеликон“ и хеликонци и до днес пазят прекрасни спомени от общуването си с него. Ала нека дадем думата на друг писател от този край, Христо Карастоянов, чийто текст сме публикували през 2012, но няма лошо − едни са го забравили, други не са го чели.
Ето го:
ЗА АТАНАС СЛАВОВ КАТО ЗА АТАНАС СЛАВОВ
Атанас Славов можеше да състави песнопойка със стари тарикатски песни и това да се превърне в същински труд по народопсихология − нищо че кипваше само като чуе тая дума.
Състави я и после покани маса народ на премиерата ù, и аз там бях, ядох, пих, помня аз, помня…
Но инак мечтаеше за “Нощите на Трентън” и веднъж, като ми разказваше в едно ямболско кафене за тая книга, изведнъж свирна хулигански на сервитьорката. Кафенето онемя, а сервитьорката − една невероятна простачка инак − се възмути и каза: “Как може такова нещо!”
Можеше. Той го можеше. Можеше почти всичко. Можеше например да кандърдиса един тираджия да го вземе със себе си и тъй обиколи с тира половин Европа, а после ми писа как, като прекосявали границите, и нали тирът има право само на шофьор и помощник-шофьор, пък те − трима! − та той слизал и минавал пеша с онзи американски паспорт на гражданин на света и чакал Николайчо и помощника му от другата страна на капепето…
После “Нощите на Трентън” излезе в “Изток-Запад”, а онова кафене вече го няма, отвориха банка на негово място, пък сервитьорката повече не съм я виждал. Може пак да е сервитьорка, обаче не знам къде.
А той просто умираше да живее! В едно друго кафене ми каза, че сред градовете, които нàй обичал, бил и Истанбул, защото Истанбул шуптял, както шуптяло лайното. Нямах представа как шупти лайното, той ми обясни, но аз нищо не разбрах, така че и сега нямам представа.
И въобще години наред идваше през ден в Ямбол, защото тук в кафенетата имало по-хубави петифури от сливенските. Но първо един ден се появи в тогавашната ни редакция, и като се появи – изпълни вратата от горе до долу – и вика: „Кой тука е Карастоянов?” Тъй беше и после стана една… После просто задругарувахме, с всички произтичащи от това последици за всеки, който другаруваше с Атанас Славов.
По онова време с Любомир Котев издавахме шашкънския вестник “Не-делник” и Атанас Славов много го харесваше и юнашки ни сътрудничеше. От “Не-делник” тръгнаха и текстовете, които след това се превърнаха в книга. Казваше се “Въведение в пропедевтиката”, страница по страница повтаряше точното оформление на главите в “Не-делника” заедно с картинките, които Славов рисуваше направо с мишката.
От въведението в пропедевтиката човек може да научи, че през Възраждането главите на статуите са ги дялали несъразмерно големи, понеже Микеланджело и там другите скулптори знаели, че по този начин, гледани отдолу, главите ще изглеждат точно каквито трябва да са, а така също се казваше, че във Франция няма министерство на културата, но има култура. Страшна работа!
Самото пък правене на “Въведение в пропедевтиката” си беше истинско забавление, но това вече е една друга история; впрочем “Въведение в пропедевтиката” я има възпроизведена в един от томовете му и, слава Богу, понеже в първото си издание тя беше в тираж от точно сто номерирани бройки. Както и да е.
Няколко години преди да си отиде, реши, че трябва най-сетне да довърши онова, което баща му не можал да започне, и тръгна по маршрута, който той си бил изписал в тефтерчето − сиреч мечтата му да обиколи планетата. Тъй обиколи света, на запад и на запад, според както щеше след туй да озаглави книгата си за това обикаляне, уестъринг му викаше, тоест да пердашиш на запад, и накрая ми я посвети. Така и така, “С благодарност към Христо Карастоянов, без когото тази книга нямаше да я има”. Не вярвам да е точно така, “На Запад и на Запад” сто на сто щеше и без мен да я има, но работата е там, че ми пишеше от всяко място, където се намира; писмата му пристигаха с точността на едно обещание и марките върху пликовете можеха да хвърлят в трепет дори и заклет домосед като мене, та затуй, преди да отворя плика − първо вземах атласа… Той наистина обикаляше света, тоя човек!
Е, тези писма са в книгата. Всъщност тези писма са книгата.
А записката за завръщането му в България гласеше:
“ЛЕТИЩЕ СОФИЯ
О, Боже!”
И толкоз.
Преди това се бяхме скарали люто и не си говорихме година и три месеца.
После се появи и каза: “Не знам какво ти казвам, но да знаеш, че е точно така, както ти го казвам!” По-безпардонно преобръщане на онова капризно изречение на Сократ, че знаел, че нищо не знае, не съм чувал, но не е там работата. Обаче сигурно е бил прав, защото когато написа първия том от биографията на Дънов (написа я впрочем затворен в една хотелска стая в Ямбол, много ви моля!), та като излезе първият том, половината дъновисти го помислиха и него за дъновист и го критикуваха, че не знам кое точно в биографията не било баш както го е написал, а другата половина скочиха отгоре му, че работа ли му е да пише за техния Дънов. Въобще не го бяха разбрали.
Написа предговор за една моя книга, и в този предговор напълно сериозно обясняваше как някаква циганка я питали какъв го предпочита – дебел ли, тънък ли, дълъг ли, закривен ли, кафалия – а тя викала „Да фърга, да фърга ми дайте на меня!”… И тъкмо пак да се скараме, той пишеше: „Карастоянов фърля като кит!” Е по-ласкателно нещо не бях чувал за себе си, няма и да чуя очевидно.
Веднъж седнал да убеждава Веселина Седларска да инсценират смъртта му. Така и така, той щял да се скрие някъде, тя щяла да напише некролога му и така щял да преброи с точност колцина са му приятелите на тоя свят.
Веселина, разбира се, не приела да участва в жестоката му игра, което вероятно никак не е било игра, защото точно по това време получих от него най-странното писмо. В събджекта пишеше: “Старостта дòди!”, а писмото − празно. Само “Старостта дoди!” горе и надолу нищо друго.
Не знам какво ми е казвал с това, но вече знам, че е точно така, както ми го е казвал. През юни в годината, когато Атанас Славов след месец щеше да стане на 80, сливенската регионална библиотека “Сава Доброплодни” − където вече имаше фонд “Атанас Славов” и където по онова време директорката Росица Петрова му беше отделила самостоятелен кабинет в библиотеката − организира (ако така се казва) честване на юбилея му.
Беше чудесно намислено и чудесно подготвено. Камерната зала на тукашния театър беше претъпкана, ще прощавате за тъпото клише, но точно така беше. Тоз говори, онзи говори, аз говорих, а накрая Насо каза, така и така, написал съм нещо и ще ви го прочета, а вие ще ме слушате, щот нали за т’ва сте тука. В залата, не знам защо, беше твърде тъмно, предполагам, че е било заради мултимедията, или както там му викат, пуснаха малко светлина, но пак си беше тъмно, обаче той четеше с точността на прилепите…
Онова, което беше написал и което прочете, си беше чисто теглене на чертата. Прочете го и каза това, което винаги казваше след добре свършена работа: “Ай готово!…”
С Любо Котев трябваше да се връщаме веднага в Ямбол, та си тръгнахме, когато към Насо се виеше ли, виеше безкрайната опашка от хора с букети и подаръци, бизнесмени, писатели, тираджии, пенсионери, художници, артисти и дори един рейнджър, Янко, дето беше ходил в Камбоджа, а Атанас Славов стърчеше над всички, както винаги е стърчал.
Повече не го видях.
