Лира Литературно-рекламна Агенция
На днешния 8 юни преди година си отиде един от най-четените и най-петите български поети. Възпявайки любовта, Евтим Евтимов отваряше очите ни за всичко светло и красиво в човека − ведно с надеждите и заблудите му, с възходите и паденията му. Той бе страстен и като личност, и като творец, палеше се от малко, но гореше дълго. Не случайно огънят, слънцето са сред най-честите му поетични образи, с които запалваше и своите многочислени почитатели.
Най-добрите български композитори и певци претвориха стиховете му в незабравими шлагери и достигнаха до милиони сърца у нас и по света. Едва ли има друг толкова разпознаваем съвременен наш поет и в големите градове, и в затънтените села. Без да беше учител или възпитател, завладяващата му поезия десетилетия наред възпитаваше в обикновените хора любов към словото, изпълваше и най-съкрушените с вяра в любовта. От „горчивото му вино“ се опиваха и стари, и млади и опиянението, вярваме, ще ги държи дълго напред във времето.
Затова, където и да реди своите строфи той сега, нека се поклоним дълбоко на сътвореното от него и го споменем с добро и от сърце!
Благодарим ти, Евтиме!
СВАТБЕНО НАСТРОЕНИЕ
Гората през нощта ни е венчала,
дърветата със пафти от листа
до зазоряване край нас играли
най-лудото хоро на любовта,
а ти не знаеш още, че си булка,
а аз не знам, че вече съм венчан.
Тревите свирят вънка на гъдулка
за теб,
за мен,
за нас…
Подай ми длан
и приеми туй весело венчило.
Реката, дето покрай нас тече,
на своя водопад от синя свила
венчална рокля вече ти тъче.
Венчален пръстен не търси от мене,
а в синьото небе за миг се взри.
Звездите с моя дъх са позлатени.
Една от тях за пръстен избери.
И тръгвай с мене. Есенното злато
от клоните отронва златен шум.
Как няма сватбата да е богата?
Гората, най-добрата, ни е кум.
КАТО В ПРИКАЗКАТА
Като Щуреца в приказката стара
пред твойта стряха
пътят ме докара,
но ти от Мравката си по-добра;
помолих те за капка аз,
за зрънце,
а ти сега ми даваш цяло слънце,
родено от далечната зора
на твоите очи небесноясни.
То няма,
няма вече
да угасне,
дори да дойде вятъра суров.
Запалено е от една любов.
СНЕГОВЕТЕ ЩЕ СЕ СПУСНАТ
Ще пита облаците планината
дали в душите нещо не изстина,
че нямаше ни в нея цяло лято,
а идвахме по три пъти в година.
Ще пита ветровете цяла есен
какво се случи с нас, какво се случи.
Дали не ни е дала блага песен
от извора на всеки горски ручей?
Ще пита вечер залезите меки
какво сме правили, къде сме скрити.
Дали не ни е давала пътека
да стигнем всички тайни на звездите?
Какво ще отговориш ти на нея?
Какво ще мога аз да отговоря?…
Да идем там, дордето слънце грее,
че идат зимни гласове отгоре.
Едно голямо лято ще изпуснем,
което няма вече да се върне.
Отново снеговете ще се спуснат
и всичко в тишина ще се превърне.
КАТО ЗАГУБЕНА РЕКА
Питат ме
дали така я любя,
както вчера,
както днес
и сетне.
Тя като река
водата си
загубва,
тя изчезва
под скалите
летни.
Но докосна ли
ухото си
до нея,
над онази
почва
каменлива,
чувам как
изпод земята
пее —
и откривам,
че е жива,
жива!
ЗА ДВЕ РЪЦЕ
За две ръце, протегнати насреща,
земята бих докрая извървял.
За две очи, като звезди горещи,
аз цялата си топлина бих дал.
За две слова, от мене вдъхновени,
най-хубавите думи бих редил.
За две сълзи, изплакани за мене,
аз всички океани бих изпил.
Как малко исках аз — по зрънце само,
по капка от далечен, чакан дъжд.
А ти дойде като небе голяма
и всичко ми донесе изведнъж.
Донесе ми от ветрове заръка,
пожари звездни, за да не тъжа,
от мъка — песен, а от песен — мъка,
и аз не зная как ще издържа
при тая среща — ранна или късна,
на тоя огън — древен или нов.
Ако сърцето ми сега се пръсне,
едно помни — било е от любов.
