Ева Енслър пред Ема Уотсън: Не се смущавайте да обичате

Специално за английското издание на сп. „ELLE“ звездата от мартенската му корица Ема Уотсън интервюира авторката на „Монолози за вагината“ Ева Енслър за работата й и дейността й като активист. По време на разговора, публикуван в 4 части, двете обсъждат продължаващото влияние на книгата, както и влиянието на президента Тръмп върху САЩ, бъдещето на женското движение и кампаниите за равенство между половете и срещу насилието над жени.

Част 1: Едно лудо пътешествие

Ема: Миналата седмица бях на почивка и прочетох книгата ти „Insecure At Last“. Влюбих се в нея, толкова е смела! Миналата година прочетох и „Body Of The World“, а сега чета „Монолози за вагината“. Имаш ли си любима книга сред твоите собствени?

Ема: Не, те са толкова различни. Хората винаги ме питат кой е любимият ми монолог от „Монолози за вагината“, но този въпрос е много жесток – все едно да избера една жена пред друга. Просто има дни, в които предпочиташ една книга пред друга, един монолог пред друг.

Ема: Да, всяка книга „говори“ по различен начин в различните моменти. Книгата ви има интересна съдба – в началото се сблъсква с отказа на издателите. Разкажете ми за този период.

Ева: Беше лудешко, първоначално никой не искаше да пипне книгата. После намерихме ентусиазиран издател, който обаче постепенно охладня, искаше да сменя заглавието. Така разбрах, че просто не иска да издаде книгата. Накрая, обаче, успях.

Ема: Явно сте имала огромно доверие в себе си и в книгата си?

Ева: Ставаше дума за жените.  „Монолози за вагината“ е фикция, но се базира на реални интервюта с жена. Аз държах в ръцете си техните сърца, техните преживявания.

Ема: Трудно ли беше да започнете да пишете нови книги и пиеси след феномена, в който се превърна „Монолози за вагината“?

Ева: В някакъв смисъл тази книга погълна живота ми. Но да имаш такъв феномен в живота си, който донесе след себе си толкова положителни инициативи, срещна ме с толкова жени по целия свят, ме изпълва с признателност.

Ема: Една от инициативите е „V Day“, която има много последователи – това ли е най-голямата ви гордост?

Ева: Навсякъде по света срещам жени, които са гледали пиесата, чели са книгата – те са навсякъде, с различни професии. Толкова е зареждащо 20 години по-късно да видиш жени, които казват, че благодарение на „Монолози за вагината“ са извисили истинския си глас. Не всички от тях са активисти – има социални работници, учители, адвокати, администратори – това е толкова вълнуващо! Другото нещо, с което се гордея, е, че в самото начало взехме решение където и да се играе пиесата, да има цветнокожа жена в актьорския състав. Това дори е вписано в договора. Десет години по-късно направих серия от интервюта с транссексуални жени, които са в основата на нова част от пиесата. Направих пиеса, която е изцяло с транссексуални участнички и беше разтърсващо. Гордея се с разнообразието, гордея се с всяка жена, която поема риска да демонстрира тази пиеса на своята общност за първи път.

Ема: Смятате ли, че думата „вагина“ е все още трудна за произнасяне през 2017 г.?

Ева: Когато пиесата излезе, никой не можеше да спомене тази дума. CNN дори излъчи 10-минутен репортаж, в който „вагина“ не се спомена нито веднъж. Промяната днес е невероятна, но ми се струва, че тя настъпва с темпо две напред – една назад, тъй като патриархатът е като устойчив, упорит вирус. Все още търсим политически и духовни антитела, които да преборят тази инфекция.

Част 2: В Америка положението е извънредно

Ема: Променят ли се нещата по отношение на патриархата?

Ева: Тъжното е, че мъжете с власт не разбират, че освобождаването на жените е и тяхно освобождаване – от глада им за доминация. Желанието за хегемония, хищническият мироглед разрушава света ни във всички аспекти. Независимо дали става дума за емигранти, на които е забранено да влизат в САЩ – държавата, бомбардирала родините им; недостиг на петрол, извличането на който унищожава Земята; женски тела, изнасилвани до безкрай, без права върху възпроизводството им – всичко това е хищническо. Най-младото поколение е родено с права, които ние нямахме, затова ги приемат за даденост. А изведнъж тези права са им отнети и хората се пробуждат.

В Америка се намираме в извънредна ситуация. Трябваше да стигнем дъното, за да обърнем внимание на всички проблеми, които се трупаха. Трябва да приемем факта, че това е държава, изградена върху геноцида над индианците, върху робството, с вкоренена омраза към жените. Това е страна, която не уважава и заплаща достойно работещите, особено жените. Страна, провеждаща империалистични войни навсякъде по света от години, избивайки хора, изнасилвайки ги, унищожавайки ги – икономически и буквално. И мисля, че е време за възмездие. Това е и момент, в който можем да се помирим с историята си.

Ема: И все пак защо, според вас, женските репродуктивни органи предизвикват такъв сериозен дебат?

Ева: Мисля, че жените никога не са имали реални права над телата и желанията си. Винаги са били обективизирани от държавата, църквата, семейната структура. А сега бавно постигаме свобода и право на избор – дали да имаме деца, каква да е сексуалността ни и да правим ли секс изобщо, какво да работим, как да се отнасят с нас на работното място.

Ема: Има ли в книгата монолог, който ви е затруднил повече от останалите?

Ева: Да, частта за Босна. Тъкмо се бях завърнала от Босна след войната, бях прекарала време там и в Хърватска, в бежански лагери, интервюирайки жени, ужасяващо насилвани през войната. За първи път попадах във военна зона и се срещах с жени, понесли ужасите на войната. Беше буквално опустошително. Всеки път, когато представям тази част от пиесата, се сривам, защото си спомням тези жени, техните лица и истории. Върнах се в Босна след години, в град, който беше преживял едно от най-ужасяващите кланета. Жените там, пиесата „Моята вагина беше моето село“, беше наистина пречистващо преживяване. Всички плачеха, всъщност виеха.

Този монолог и до днес ме вълнува и за съжаление продължава да се случва. Колко жени продължават да живеят в страни, където изнасилването е военна таксита? Колко жени са загубили разсъдъка си, вагините и телата им са били изтърбушени? Продължава и ескалира в тази неолиберална капиталистическа система, в която женските тела се превръщат в терена, на който се водят глобалните войни за ресурси.

Ема: Какво мислите за начина, по който се отглеждат момчетата в нашето общество?

Ева: Мисля, че да си момче в патриархалното общество е точно такова мъчение, като да си момиче, най-малкото това лишава сърцето ти от избор. На нас, жените, ни е позволено да чувстваме, да плачем, да се свързваме. Момчетата, от момента, в който отворят очи, им се казва да не плачат, чувстват, показват слабост, дори да не споделят, че имат проблеми – това е като да ти изтръгнат сърцето. Това превръща момчетата в побойници, изнасилвачи, те не изпитват съчувствие. В книгата си „Insecure At Last“ пиша „Куршумите са втвърдени сълзи“.

Част 3: Какво ще последва от този психопат?

Ема: Как смятате, че изкуството и културата могат да защитят правата на жените в съвременна Америка?

Ева: Изкуството е всичко, културата е тази, която ни променя в дълбочина. Но в момента хората са ужасно уплашени. Израснах в дома на насилник, който ни тероризираше всеки ден и имам чувството, че страната е точно като дома, в който бях. Всеки ден сме залепени в телефоните и телевизорите си с въпроса „Какво ще последва от този психопат? Как още ще ни изложи? Кого ще тормози, нарани или унижи днес?“ Лесно е да се поддадеш на страха от насилника. И тук идва изкуството – организираме протестни поетични четения, танцуваме, пеем, от които хората си тръгнат вдъхновени, изпълнени с енергия. Трябва да се отървем от травмираното си състояние. Изкуството освобождава тази енергия, разкрива ни отново чудесата, магията, нещата, за които трябва да се борим и да пазим.

Ема: Съпротива и борба, но хората са изтощени.

Ема: Една от причините да обичам толкова много „One Billion Rising“ е, че включва 200 страни, милиони хора навсякъде по света – 131 града в Германия, 22 щата в Индия, в цяла Великобритания и Полша танцуват. Когато ги видите да танцуват като част от инициативата, всъщност виждате съпротива, радост, екстаз, връзка, да си в твоето тяло, да притежаваш енергията си, да си свързан с общността си, да се смееш и обичаш.

Ема: Мислите ли, че днес жените говорят по-лесно за вагините си от времето, в което пишете „Монолози за вагината“? Ще спре ли тази дума и тема да е табу някой ден?

Ева: Някога мислех, че след 20 години пиесата ми ще е остаряла, че това ще ме натъжи и съкруши. Но за съжаление тя е все така актуална. През март по света ще се изиграят 800 представления по нея. Мисля, че повече жени говорят за вагините си, вглеждат се, знаят къде е клиторът им, могат да кажат на партньора си кога нещо им харесва и кога – не. Когато бях по-млада, мислех, че промяната ще се случи по-лесно и бързо. Сега знам, че това е дълга борба. Борбата е като река – стъпиш ли в нея, самият ти ставаш част от реката. Не стига само да харесаш в социалните мрежи няколко страници, да отбележиш, че си бил събитие. Борбата е начин на живот, промяна на парадигмите, базирани на доминацията – борба за правата на жените, на цветнокожите, на малцинствата, на ЛГБТ общността. Борба за защита на емигрантите и на бежанците. Нито успехът, нито славата, нито парите могат да ти дадат същото удовлетворение като това да си част от борбата.

Ема: Чудесно е да чуеш, че част от успеха в живота е и борба.

Ева: Успехът сам по себе си не ти носи щастие, то идва от това, което правиш с последствията от успеха. Илюзията на капитализма е, че можеш да си щастлив, единствено ако имаш достатъчно неща, пари, слава, власт. Трябва да си зададете въпроса какво е щастието? За мен то е да виждам жени, възстановили се след насилие, депресия и изолация, жени, които са здрави, образовани, изпълнени с енергия, превръщащи се в лидери. Това е най-голямото щастие.

Част 4: Следващата стъпка от бунта на жените е пред нас

Ема: Как намирате баланс между борбата за права на жените над вагините им и защита на транссексуалните жени?

Ева: Не смятам, че трябва да има избор или-или. Познавам различни жени с различни възгледи и не това е най-важното. По света има 3 милиарда жени, които имат вагини. И една на всеки три от тях е преживяла изнасилване или друга форма на физическо насилие. За това трябва да се говори. Имаме президент, който е признат сексуален насилник, който открито опипва жените. В администрацията има хора, които искат да ограничат правата над жените над собственото им възпроизводство и да прекратят програмите, които се борят с насилието над жени – това е свързано с вагините ни. Това не означава, че не подкрепям транссексуалните жени. Горда съм, че продуцирам сериал именно на тази тема: „Her Story“. Не бива да се противопоставяме една на друга, а да си пазим гърба.

Ема: Какво бихте казали на жените, които приемат Тръмп и коментарите му?

Ева: Всички ние сме под похлупака на патриархата, просто всеки човек е в различен етап на осъзнаването си. Преди 40 години се шегувах с насилието, което баща ми упражняваше над мен, с ужасния ми сексуален опит. Нямах осъзнаването, себеуважението, общността, политическата рамка, литературата, нищичко – и не можех да адресирам болката, която бях натрупала. За да кажеш, че това, което прави Доналд Тръмп, е ужасно, трябва да можеш да говориш за нещата, случили се на теб. А за този болезнен акт е нужна подкрепата на общност. Жените често се примиряват, защото е твърде плашещо да се изправиш срещу собствения си притаен гняв, срещу болката в теб.

Ема: Как приеха книгата ви в различните държави?

Ева: Никъде не я приемаха радушно, винаги първо имаше истерия и съпротива. Публиката в Манила, в Хърватска, навсякъде се смееше на едни и същи места, плачеше на едни и същи места. Всяко място първо се съпротивляваше, но след настояването на смелите жени да имат право над телата си, право да съществуват, общността се променяше и пиесата се приемаше.

Ема: Всъщност никоя държава не е постигнала равенство между половете.

Ева: По целия свят цари патриархат и жените са приемани за второ качество хора, които нямат права над телата и животите си. Няма значение за коя държава, с изключение може би на Швеция, тя се доближава. Исландия също върви в правилната посока. Но е факт, че във всяка страна има смели жени. Защо „Монолози за вагината“ е актуална вече 20 години? Защото много от нас дълбоко в себе си осъзнават, че ако жените са свободни, тази свобода ще катализира енергията, необходима за претворяване на света. Мисля, че следващата стъпка от бунта на жените е точно пред нас.

Ема: Ако можехте да изберете едно наистина революционно и силно нещо, което жените по целия свят да направят като знак на съпротива, кое би било то?

Ева: Да вярват на опита си, да вярват в това, което знаят и да го следват. Да не чакат разрешение. Никой няма да ви даде разрешение да му се противопоставите. И никой няма право да издава подобни разрешения, но хората се преструват. Вслушайте се в телата си, следвайте инстинктите си, борете се за Майката Земя и една за друга! Ако имате власт, споделете тази платформа и помогнете на тези, които нямат. Слушайте повече, танцувайте, съпротивлявайте се, гневете се, смейте се, правете див секс, освободете въображението си. И не се смущавайте да обичате.