Лира Литературно-рекламна Агенция
Мариана РАНГЕЛОВА, Хеликон Славейков
„Любовникът” от Маргьорит Дюрас представлява споделени от французойката спомени от детството ѝ, изживяно във френските колонии на Индокитай. Разказва по умел начин за петнайсетгодишното момиче, срещнало на шлеп един мъж; мъж, когото желае, но и такъв, който е забранен. Заради това, че той е китаец, а тя е бяла. Въпреки обществената „забрана”, му се отдава. И с това преоткрива света.
„Говори ми, казва, че на мига разбрал, още при прекосяването на реката, че ще стана такава след първия си любовник, че ще обикна любовта, отсега знаел, че ще му изневеря и че ще изневерявам на всички мъже, с които ще бъда.”
Но нека се върна към началото на историята…
Романът започва с думите на любовника от Шолон (така го нарича и авторката, никога по име) години след като са се разделили:
„Познавам това лице открай време. Всички твърдят, че сте били красива, но аз дойдох да ви кажа, че ви намирам по-красива сега, отколкото като по-млада, и че лицето на млада жена ми допадаше по-малко от сегашното ви опустошено лице.”
И продължава, разказвайки за бедността, която изпитва семейството ѝ, за късно осъзнатата лудост на майка ѝ и жестокостта на по-големия ѝ брат. Никога не споменава имената им, само разказва как докато баща ѝ бере душа, съпругата му, лишена от всякаква здрава мисъл, купува къща; как позволява всичко на дъщеря си само защото „на малката ѝ харесва така”.
И по този отстъпващ начин един ден момичето се озовава на шлепа с малка мъжка шапка с ниска периферия и ламени обувки, където привлича погледа на един китаец. Синът на богатия търговец от Шолон. Прехвръкналите искри между двамата се усещат, неизписани на листа, те прехвърчат и прехвърчат, докато двамата не се озовават в малка гарсониера, където той отнема девствеността ѝ, докато двамата не изпитат толкова огромна нужда един от друг, че момичето нарушава десетки правила, за да бъдат заедно.
А семейството ѝ нехае. По-големият брат игнорира факта, че сестра му се продава, не забелязва факта, че всички пари идват от презрения китаец, комуто не казва нито дума. А майката, онази умопобъркана майка, която обожава големия си син и с която момичето е водило само един нормален разговор, подражава на рожбата си. Всички „затварят” очи за връзката на малката госпожица с китаеца.
И докато другите не обръщат внимание, момичето разбира с цялата опустошителна сила на реалността, че никога не може да бъде с любовника от Шолон, никога не може да се ожени за него. Защото той е от друга народност, защото богатият му баща вече му е избрал друга невеста, защото той е твърде възрастен, а тя твърде млада…
С обречеността на решението на момичето да замине отново за Франция със семейството си, читателят разбира, че това е още една история за невъзможната любов. Да, много препратки към бъдещето на героинята показват, че пътят ѝ не е пътят на китаеца, но когато се връща в родината си, всичко вече е безвъзвратно загубено.
„Онази нощ, изгубена сред толкова други нощи, беше сигурна в това, момичето я бе прекарало на кораба и беше тук, когато това нещо се случи – музиката на Шопен, зазвучала под озареното от светлинки небе. Не се усещаше никакъв полъх и музиката се бе разляла навред из черния кораб като повеля свише, отнасяща се незнайно за какво, като Божия заповед, чийто смисъл оставаше скрит. И момичето се изправи, сякаш да иде на свой ред да сложи край на живота си, да се хвърли на свой ред в морето, а след това се разплака, защото се замисли за мъжа от Шолон, и изведнъж се запита дали не го бе обичала с любов, която не е знаела, защото бе попила в тази история, както водата попива в пясъка, и го осъзнаваше едва в този миг, чрез музиката, проехтяла в морската шир.”
Историята, поднесена почти като дневник на страдащ от треска, на момиче, влюбило се в неправилния мъж, и чиято любов е обречена на провал, ме грабна както никоя друга. Сърцето ми се разби някъде между пътя за гарсониерата в Шолон и кораба за Франция. Въпреки това обаче Маргьорит Дюрас го спечели, спечели всяка една от разбитите частички със своя роман „Любовникът”.
„Години по-късно, след войната, след женитбите, децата, разводите, книгите, той дойде в Париж с жена си. Обади ѝ се по телефона. Аз съм. Позна го веднага по гласа. Той каза: Исках само да чуя гласа ви. Тя каза: Аз съм, добър ден… И после ѝ го каза. Каза ѝ, че всичко е както преди, че още я обича, че не би могъл никога да престане да я обича, че ще я обича до самата си смърт.”
