Лира Литературно-рекламна Агенция
Николай ФЕНЕРСКИ
Днес ще ви разкажа за двама писатели и родолюбци, които никой просветен българин не бива да пропуска. Стига с тая бърза литература и бавноразвиваща се халтура… Нека ги оставя те да ви припомнят защо и как се докарахме дотук. Единият е бил с марксистки убеждения, загинал през 1944 в Сърбия в битка с есесовци, другият е по-млад с 22 години, роден през 1929 и убит безскрупулно през 1978. Става дума за Иван Хаджийски и Георги Марков, имена, между които ще направя неволна съпоставка, избрах ги заради тяхната нравствена чистота и заради точните и ясни диагнози, които те са дали в книгите си. Повторенията са важни, особено днес, когато сме застрашени от масово затъпяване под въздействието на най-различни фактори. Да речем, че нищо ново под слънцето няма и не е нужно да преоткриваме наново света, достатъчно е да преоткрием творчеството на такива велики умове като Хаджийски и Марков.
През 2009 година издателство Изток-Запад преиздаде „Бит и душевност на нашия народ“, фундаменталния труд на Иван Хаджийски, заради който той е възприет като родоначалник на българската социология. Ако обаче си представяте социолог, който обикаля из медиите и дава съвети на политици и електорат, се лъжете. Паметникът му в родния Троян го е изобразил в една много характерна за него поза, с велосипед и чанта на рамо. За да намери „оптимистичната“ си теория за нас българите Хаджийски не е седял в някой кабинет, а е обикалял села и градчета с колелото си, срещал се е с хора, записвал е, разпитвал е, живо е търсил къде е душата ни като нация. И я е намерил тая душа и е разказал за нея. Тогава тая душа все още е съществувала. Присъствала е, била е очевидна. Което е обратно на зад-очна.
Марксизмът му не успява да прелее в типичния български комунизъм, той се отдръпва от съпартийците си в БКП поради причината, че осъзнава нещо много важно, разбира основите на нещо изключително българско, което е на път да унищожи иначе красивата идея за всеобщо щастие… Хаджийски представя тази твърде характерна нашенска черта съвсем научно и детайлно. Можем да я наречем „посредственост“, така, както и той я е наричал. Така, както десетилетия по-късно ще я нарече и Г. Марков.
„Малко ли са случаите, когато организуваните единни фронтове на посредствеността (едничката възможна бойна форма) са убивали с най-непростени средства всяка глава, която ги е поставяла в сянка и ги е изобличавала не с друго, а с простия факт на съществуванието си, с това, че е установила един по-висок мащаб? Нима не е известна силата на тази посредственост: нагаждането към всеки терен, без всякакъв вкус за лично достойнство?“
„Защо нашата наука, художествена литература, журналистика са под знака на посредствеността? Посредствеността не е бездарност.“
Защо ви припомням тези редове на Иван Хаджийски? За да се сетите в коя епоха живеем днес – 21 век. И за да се поогледате. И да разсъдите – кое кога се е появило, отгде иде, на какво дължим нищетата около нас – материална и духовна. Може накрая да излезе, че министър-председателят не е бил съвсем далече от истината, когато говори за кофти „материала“. Макар че това звучи обидно и аз лично се обиждам. Но искате ли да преброим колко сме обидените? Хаджийски е предвидил и това – „атомистичния индивидуализъм“. Ами тогава накъде? Что делать? Невъзпитано е някой на някого да дава рецепти за живот и убеждения. Имате си глави на раменете, ползвайте ги, това, на първо време, ще е достатъчно.
Неотдавна „Сиела” преиздаде „Задочни репортажи за задочна България“ – забелязвате ли разликата в новото издание? Върнато е първото заглавие, което Г. Марков сменя по съвета на английските си редактори. „Задочна България“ звучи обидно, казали му те. Чудя се днес кой ли в издателството се е сетил, че думата „задочна“, отнесена към България, вече носи нов смисъл. Онази България вече я няма. Но нейните поражения са си съвсем налични. Пораженията не са зад-очни, те са очни, те са очевадни, присъстват всеки ден в новините и по улиците ни. Увредените от онази България като Стефан Цанев днес мълчат гордо. Защото и той не е пожален от живковската стратегия за задушаване на интелигенцията. Селякът ги прецакА всички по най-селския хитър андрешковски шопски начин. Неудобните като Цанев, Радой Ралин, Константин Павлов бяха леко модерирани, леко стиснати в хватката на Системата, леко убити като автори. А лекото убийство е още по-мъчително. Един се опита да избяга и да каже високо на глас, че ушите на царя са магарешки. Но го застигна сачмата с рицина и за три дни си отиде. А книгата му остана и днес я държим в ръце. И сме длъжни да я прочетем, ама хубаво да я прочетем, внимателно. За да разберем как онази посредственост, която Хаджийски толкова добре рисува, малко по-късно почва да пробутва разни джагаровци и бездария, да полива разни халтураджийски и графомански бурени, за да растат и задушават таланта, бунта, Истината. И красотата, като collateral damage.
Ето това е трудно да обясним на всички носталгици днес. Те питат – кое му беше лошото? Имаше за всички хляб и спокойствие… ТиДжей беше хитър, находчив, какво по-важно за България, за малка България в лапите на Големия брат от това да имаме всички ние такива изгоди, кроткото агне и наведената главица? Тая е причината „Задочните репортажи“ да бъдат задължителни за всеки, който поне малко се уважава все още. Да, Живков е спокоен, приятелски настроен, шеговит, не е като „истеричния“ Чаушеску, но Живков е самото олицетворение на оцеляващата българска посредственост. А сега политическите охлюви го реабилитират, отново ни го припомнят, лекинко го лансират на поколенията под 30…
Тия двете книги на Хаджийски и Марков могат да ви дадат съвсем изчерпателен отговор на онзи въпрос от предишното ми писание – защо вие и аз не четем съвременна българска литература.
Само дето днес задушаващите плевели имат малко по-различни имена. Иначе са си същите, същите са си. Преобул се Илия… Мога и поименно да ви ги назова – питайте ме.
