Лира Литературно-рекламна Агенция
Наскоро си припомнихме едни редове от „Оптимистична теория за нашия народ“ на Иван Хаджийски, в които големият наш публицист и социален психолог обрисува парвенюто. Те определено бяха любопитни. Малко по-нататък той допълва наблюденията си за тези новозабогатели наши сънародници (ако изобщо искаме да сме от един народ с тях). Нека ги видим:
Чорбаджиите не само стопански се обособиха в отделна обществена група. Те си създадоха свой отделен съсловен морал и своя съсловна психика.
Самочувството им на господари се превърна в надменност и в презрение към масата, която „не може да спечели пари, защото е неспособна и мързелива“.
Луксозното облекло, важната поза, тържествената мълчаливост, господарската походка — всичко това трябваше да подчертае важността на личността и да внушава респект. Още Добри Войников описваше вида на чорбаджията: нисък, пълен, с червени бузи, бавно ходи, гръмко кашля и плюе надалеч.
Чорбаджийското съсловие полека-лека отряза личните си връзки с „малите“ граждани и селяни. Жеко чорбаджи, Верноолу, х. Васил от Ямбол не позволяваха на дъщерите си да ходят на хоро и да влизат в контакт с плебеите… Това индивидуализуване стигна дотам, че Илия Видинлията яде винаги сам и на трапезата си не пускаше никого — нито жена си, нито синовете си — освен по едно малко внуче — единственото нещо, което пробиваше с лъч човещина каменното сърце на този чорбаджия.
И егоизмът има своята емоционална сфера. Само че тя няма нищо общо с човещината.
Егоистът е сам, „единствен в своята собственост”. Животът му е лично дело. Един срещу всички. Но той иска да се огледа в силата си, да ѝ се порадва, да си устрои празник на победите. Силата му трябва да се превърне в самодоволство: Аз и останалите! Какво сте вие там? Той иска: култ на поклонение, почести, ласкателства, хвалебствия, което се превръща в славолюбие, честолюбие, мания за величие. С това егоистът получава достойнство. То е живачният стълбец, който измерва господарското му равнище. Поклонението е статистика на главите, които се прекланят пред него. С една дума, егоистът иска почести и знаци за отличие.
С почести, знаци на отличие и господарско държание още преди Освобождението чорбаджиите галеха самолюбието си, като същевременно с тези средства си създаваха авторитет — за всяване на духовно покорство.
В това отношение казанлъшкият мемлекет-чорбаджия Груйолу (1804–1864 г.) и тетевенският х. Тило бяха изпреварили всички, превръщайки своето ходене по обществени работи в шествия с феодален церемониал. Отиването на Стоенчо Груйолу на мезлича в конака:
-
Най-напред тичат три кучета, които лаят и предупреждават, че чорбаджията иде;
-
Ганчо, млад момък с потури, чепкен и кожена шапка на главата;
-
на няколко крачки зад Ганча — едно заптие;
-
на около десет крачки зад заптието Стоенчо Груйолу, обикновено със самурен кюрк;
-
на известно разстояние върви Митьо Коев (чибукчия) с чибука на Груйолу, поставен в сукнен калъф;
-
зад Митьо вървят „аазите“ — българи, членове на общинския съвет. Задаването на Груйоловото шествие спира цялото движение на улицата от турци и българи, а тези, които са били седнали по дюкяните, веднага ставали на крака, за да го поздравят.
