Лира Литературно-рекламна Агенция
Любина ЙОРДАНОВА, Хеликон Русе
„Врагът” е сборник с шест разказа от Ерих Мария Ремарк, в които основна тема са оцелелият след войната и пораженията, нанесени върху него, близките му и природата.
Те са публикувани за пръв път през 1930 и 1931 г. в американското списание „Колиърс” и са малко известни на широката читателска публика. През 2014 г. излизат за пръв път и на български език.
След романа „На Западния фронт нищо ново”, реших да продължа с тях, макар че никак не е леко и забавно да четеш книга на Ремарк. И то една след друга.
Разчувствах се още в началото, когато прочетох разказа „Врагът” (ИК „Сиела”), където човешкото надделява над заповеди, закони и граници. Върховен момент!
Покъртителна беше картината, която Ремарк описва във втория разказ за Вердюн – място, където се водят най-ужасяващи битки и умират милиони. Десет години след това, та дори и днес, земята помни и носи своите белези, които може би никога няма да зараснат.
Брьогер казва нещо много важно в третия разказ:
„Това не разказва цялата история, не, изобщо не я разказва. Но са прави да издигат паметници, защото никъде другаде не е имало толкова страдание, колкото там и в цялата околност. Забравили са обаче едно нещо да напишат: „Никога повече.” Това липсва.”
Може би любовта е единственото нещо, което е способно да спаси тези окаяници след случилото се. И упоритата жена на Йозеф го доказва.
И Анете Щол в петия разказ го осъзнава, но твърде късно, за да спаси Герхард.
И това съсипва живота ѝ.
Йохан Барток преживява Войната, годините пленничество и забравата. Разбирайки, че никой не го чака у дома, той продължава напред, смирено, без омраза. Но продължава.
Кратки, тези разкази се четат буквално за час-два. Действат отрезвяващо на затормозения с дребнавости човешки ум.
Целебни са, защото разплакват, замислят, напомнят, обнадеждават, трогват и те предизвикват да се вземеш в ръце, ако случайно ти е криво. Нямаш основателна причина да се чувстваш зле на фона на онова, което са преживели оцелелите от една война като тази.
И колкото и да е странно, онова което изпитах, когато затворих книгата, бяха чувства на радост и благодарност.
